През септември в Осло присъствах на предпремиерата на пиесата на Юне Фосе „I Svarte Skogen Inne“ („Вътре в Шварцвалд“). Театърът беше малък и тъмен, без сцена, а мизансценът беше минимален: голяма осветена скала в средата, няколко разпръснати дървета и зрителите, много от които бяха седнали на сгъваеми столове, разположени в кръг около скалата. Първи влезе тромпетист, който свиреше дълги, меланхолични ноти, следван от млад мъж. Мъжът обясни, че е отишъл да шофира и когато колата му е спряла, се е запътил към гората. Стана по-тъмно и студено и публиката чу гласовете на възрастен мъж и възрастна жена, които говореха за младия мъж и изразяваха огорчението си от посоката, в която е поел животът му. И тогава, без предупреждение, се появи млада жена.
„Светлината, тръбата, потта и срамът на младия мъж, дълбокото безразличие на света към него – всичко това надхвърляше езика.“
В сценария тя е наречена млада жена, но би било по-добре да се опише като присъствие – или, ако заимстваме заглавието на новия роман на Фосе, „Квитлеик“, като сияние. Тя е съвременен ангел, пероксидна блондинка със строги скули, облечена в блестяща бяла слип рокля и бяла кожена пелерина. Косата ѝ e късо подстригана. Стъпалата ѝ са боси и красиви и при всяка стъпка улавят светлината от скалата.
Тя заговори на мъжа, като го подкани да се върне у дома. Докато обикаляше театъра, треперещ, следван от гласа ѝ и тромпета, той спираше точно до столовете на зрителите, за да спори, да моли, макар че невинаги беше ясно за какво. „Собственият ми срам е по-голям от мен самия“ – крещеше той. Наблюдавах лицата на публиката; повечето от тях оставаха безучастни, каменни. Гледаха надолу към ръцете или краката си и встрани от поразеното му лице. В своето оттегляне те не изглеждаха по-различни от дърветата, които ги заобикаляха.
Пиесата се играеше на норвежки език и въпреки че предварително бях прочела английския превод на сценария, дело на Май-Брит Акерхолт, не разбирах думите, които се произнасяха. Беше странно да осъзная колко малко значение има това. Светлината, тръбата, потта и срамът на младия мъж, дълбокото безразличие на света към него – всичко това надхвърляше езика. Героите му сякаш знаеха това също толкова добре, колкото и аз. „Но там има нещо“ – каза възрастният мъж на възрастната жена. „Да, нещо по-голямо от живота, или поне нещо друго, различно от живота. Но можеш ли да кажеш нещо подобно?“ „Не, не съвсем“, отвърна тя. „Защото всичко просто се превръща в думи.“
Когато вчера Шведската академия присъди Нобеловата награда за литература за 2023 г. на Фосе, тя описа колосалното му, обхващащо различни жанрове творчество като даващо „глас на онова, което не може да бъде изказано“. Мисля, че Академията иска да каже, че в неговите четиридесет и няколко пиеси, романи, есета и детски книги онова, за което не може да се говори – абсолютната дълбочина на изоставянето, срама, любовта и милостта – се усеща, без да е необходимо да бъде назовавано, надхвърляйки простото подреждане на думите на страницата.
Да се види това е най-лесно в светлината и музиката на пиесите на Фосе, повече от които се надявам да стигнат до англоезичната публика през следващите години. Но го виждаме и в редовете, с които започва шедьовърът на Фосе в седем книги – „Септология“, преведен на английски от Деймиън Сърлс. „И се виждам как стоя и гледам картината с двете линии, които се пресичат в средата, една лилава и една кафява, това е картина по-широка, отколкото е висока, и виждам, че съм нарисувал линиите бавно“, мисли Асле, разказвачът на поредицата. Той знае, че същността на една картина е в способността ѝ да създава убедителна илюзия за дълбочина и че човек я гледа, за да открие някакъв сложен смисъл зад привидностите. Илюзията се създава от капещите линии на картината, от нейното представяне на кръста на Свети Андрей. Но тя се създава и от пространството, което заобикаля тези линии – плоскостта и забранителната празнота на платното – това е всичко, което картината не е. Взети заедно, отсъстващото и присъстващото създават усещането за цялостност на картината, за тоталността на нейната форма.
Ако човек застане пред една картина, какво може да разбере за същността на това, което вижда? Че съществува „празнота? нищожност? дистанция? да, може би да, да, да, може би е дистанция“, мисли Асле. Образът на кръста му напомня колко далеч е от божествеността. Единственият начин да повярва, че божествеността може да съществува някъде в картината, е като се посвети на реалността на това, което не може да види, чуе или докосне; на това, което остава невидимо, неизразимо и непостижимо; на това, което знае, че съществува само по силата на отсъствието му от материалните граници на нашето възприятие. Това отсъстващо присъствие се възприема от Асле като „мека невидима светлина“, която се излъчва от картината. Тази светлина е продължение или пратеник на Бога, светлината, която се излъчва от тъмнината в съчиненията на средновековния немски богослов Майстер Екхарт, които Асле чете и рецитира по време на „Септология“.
Меката невидима светлина уверява Асле, че картината носи възможността за трансцендиране. Картината е по-обширна и по-разнообразна, отколкото предполага повърхността ѝ, и е наситена със смисъл, който не може да бъде обяснен или уловен с нито един от нашите инструменти. Не можем да посочим или фотографираме меката невидима светлина. Не можем да я притиснем или да я затворим, както децата ловят светулки в стъклени буркани. Не можем да я изучаваме, като измерваме честотата ѝ под формата на прекъснати частици или непрекъснати вълни. Не можем да я познаем. Можем само да я усетим и, усещайки я, да повярваме в нея.
Парадоксално, но реалността, на която Асле трябва да се посвети, е форма на нереалност, поне според нашите емпирични стандарти за познание. Но ако вярваме в целостта на нашата вяра, тогава разстоянието между илюзията и реалността се смалява до нула. Това, което печелим в този процес, е удивителна свобода от рационалния свят. Някои биха могли да опишат вярата, която човек има в нереалността, като вяра в Бога. Други биха я нарекли изкуството на измислицата. Не мисля, че Юне Фосе би имал нещо против това как вие или аз наричаме тази вяра, стига да допуснем възможността тя да съществува.
