Първата среща на Рос и Фрик с океана (1955 г.) / С любезното съдействие на Дж. М. Кутси

Този диптих от мемоарни текстове, чието действие се развива съответно в Южна Африка и Аржентина, се изправя директно срещу тема, която повечето хора на Запад биха предпочели да забравят – наследството на колониалния геноцид. Романистите Дж. М. Кутси и Ф. М. Сикарди, и двамата рожби на общества, създадени от заселници, разказват смущаващо сходни спомени от детските си посещения в семейните имения – едното в Кару, другото в Патагония – и за сложното си възхищение от местните мъже, които работят там. Тези търсещи и лишени от утешителност текстове са взети от Un mal Salvaje, написана съвместно от двамата книга, която излезе на испански през април тази година.

Кару – Южна Африка

Дж. М. Кутси

Някъде през 20-те години на миналия век дядо ми, Герт Кутси, купил ферма в Кару, обширното сухо плато в средата на страната, която днес се нарича Република Южна Африка. След смъртта му фермата преминала към най-големия му син, който на свой ред я предал на своя най-голям син. Следващият най-голям син в рода не проявявал интерес към самотния живот в Кару и през 2020-те години фермата беше продадена на чужд човек. Така след един век тя престанала да бъде семейната ферма на Кутси, фермата, в която, ако носиш името Кутси, имаш право да бъдеш посрещнат като свой.

Фермата беше с площ 5000 хектара. На 5000 хектара можеха да се отглеждат 5000 овце в добра година – такава, в която валеше. В сушавите години, когато дъжд нямаше, продавахме колкото може повече овце и се надявахме дъждът да се върне.

При най-ранните ми посещения във фермата, докато дядо ми беше още жив, там имаше всички животни от селския двор, които познавах от детските си книжки: коне, магарета, крави с телетата им, прасета, патици, цяло ято кокошки с петел, който кукуригаше да поздрави слънцето, брадат пръч с харема си от кози. Но след смъртта на дядо ми дворът започна да опустява. Първо продадоха конете, после прасетата се превърнаха в свинско месо (видях как чичо ми застреля последното прасе: куршумът го улучи зад ухото; то изсумтя, изпусна една мощна пръдня и рухна, първо на колене, после на една страна, треперейки). След това изчезнаха кравите, а после и патиците. Накрая останаха само овцете, мериноси, докарани от Испания през XIX век. Те вирееха в суровото Кару така, както бяха вирели в суровата Ла Манча.

Старият начин на стопанисване изчезваше заради бързото покачване на цената на вълната. Японците плащаха по две британски лири за килограм вълна. Овцевъдите внезапно забогатяха. Вече беше по-лесно да си купиш трактор, отколкото да гледаш коне, по-лесно да отидеш с колата до железопътната гара и да купиш замразено масло и сухо мляко, отколкото да доиш крава и да биеш сметаната на масло. Имаше пари за нова кола, пари жените и дъщерите им да си купуват нови дрехи.

Можеше да се отървеш и от тежкия труд по обработването на земята. Единственото, което трябваше да се отглежда, беше люцерна за овцете.

Фермата се казваше Вьолфонтейн, „изворът на птиците“. Прекарвах там всяка зимна училищна ваканция с баща ми, в нещо, което наричахме ловни експедиции: ловувахме дребните антилопи на Кару. Никой от двама ни не беше добър стрелец и рядко се връщахме с нещо за тенджерата. Но по време на тези безплодни ловни експедиции опознах и обикнах всеки камък във фермата, всеки храст, всяко стръкче трева, обикнах птиците, на които тя дължеше името си, птиците, които привечер се събираха със стотици по дърветата около извора, подвикваха си, мърмореха, разрошваха пера и се наместваха за нощта. Макар да е минал половин век, откакто за последен път съм стъпвал на тази земя, любовта ми към нея не е изчезнала.

***

Във Вьолфонтейн живееха две семейства ратаи, всяко в своя малка колиба със сламен покрив. Близо до язовира имаше и една колиба, в която някога беше живял Ута Яп. Самият аз видях Ута Яп само веднъж: старец с млечнобели, незрящи очи, беззъби венци и възлести ръце, седнал на пейка на слънце, при когото ме заведоха, за да ме благослови.

Когато попитах какво толкова особено има в Ута Яп, отговорите бяха неясни. Казаха ми, че Ута Яп принадлежал на старите времена, когато овчарите трябвало да живеят ден и нощ със стадата си и да ги пазят от чакалите. Какво особено има в това? – попитах аз. Казаха ми, че Ута Яп бил от едно изчезнало поколение. Ута Яп бил във фермата още преди Кутси. Това беше всичко.

Тъй като Ута Яп беше особен човек, не можеше да става и дума да се отърват от сина му Рос, макар Рос да не беше кой знае какъв работник. Приемаше се за даденост, че Рос ще живее и ще умре във фермата, както баща си, а след него мястото ще заеме някой от синовете му.

Фрийк, другият наемен работник, беше по-млад и по-енергичен от Рос, схващаше по-бързо и на него можеше да се разчита повече. И все пак той не беше от фермата: подразбираше се, че няма непременно да остане.

Фрийк беше кротък и говореше тихо. Имаше велосипед с дебели гуми и китара; вечер сядаше пред колибата си и свиреше на китара за себе си, с онази своя малко отнесена усмивка. В събота следобед потегляше с велосипеда към железопътната гара, на трийсет километра, и оставаше там до неделя вечер, като се връщаше дълго след мръкване: от километри се виждаше мъничката трепкаща точица светлина от велосипедния му фар.

Струваше ми се геройство човек да изминава такива огромни разстояния с велосипед. Щях да боготворя Фрийк като герой, ако това ми беше позволено.

Фрийк беше просто наемен работник. Получаваше заплата; във всеки момент можеха да му кажат, че повече не е нужен, и да го отпратят. И все пак, когато гледах Фрийк, клекнал на пети с лула в устата и вперил поглед над велда, ми се струваше, че той принадлежи на тази земя много по-сигурно, отколкото Кутси някога са ѝ принадлежали. Кару беше страната на Фрийк, родното му място, неговият дом; Кутси, които пиеха чай и клюкарстваха на верандата на фермерската къща, приличаха на лястовици, сезонни гости, днес тук, утре ги няма, или дори на врабчета, чуруликащи, леконоги, кратковечни.

От Рос малко ме беше страх. Бях гледал, запленен, как кастрира новородените агнета. Първо събираха агнетата и майките им и ги затваряха в кошарата. После Рос бързо минаваше между тях, сграбчваше едно след друго агнетата за задния крак, притискаше ги към земята с коляно, докато блееха от ужас, и разрязваше скротума им. Навеждаше рязко глава, захапваше тестисите и ги издърпваше със зъби. Приличаха на две малки медузи, от които се влачеха сини и червени кръвоносни съдове.

Когато цялата работа свършеше, агнетата стояха болезнени и окървавени до майките си, които не бяха могли да ги защитят. Рос сгъваше джобното си ножче.

Веднъж Рос ми даде да подържа ножчето и ми показа колко лесно прерязва косъм. Косъмът се раздели на две при най-лекото докосване на острието. Рос точеше ножа всеки ден, плюеше върху точилния камък и прокарваше острието по него напред-назад, леко, без усилие. От непрестанното точене и рязане острието се беше изхабило дотолкова, че от него беше останала само тясна ивица остра стомана.

От време на време, когато бяха насаме, баща ми и брат му наричаха Рос „истински бушмен“ и поклащаха глави. За Фрийк никога не говореха така.

***

Защо наричаха Рос бушмен? Знаех малко за бушмените. Когато холандците пристигнали в Капската колония през 1652 г., там имало бушмени, после те се оттеглили от сцената и повече нищо не се чуло за тях – това беше всичко, което знаех от училище. Рос беше тъмен и нисък на ръст, говореше напевно, с дълги паузи – това ли го правеше бушмен?

През зимата на 1955 г., когато бях на петнайсет, взехме Рос и Фрийк на едно четиристотинкилометрово пътуване до морето, което те никога през живота си не бяха виждали. Имам снимки на двамата, направени на плажа Страндфонтейн на Капския полуостров, загледани към вълните. Облечени са с износените дрехи на господарите си; свиват се от студения вятър. Според системата за расова класификация на южноафриканския апартейд и двамата биха били определени като „цветнокожи“.

Думата „цветнокож“ обозначава човек със смесен расов произход (mestizo), обикновено европеец, смесен с койкой, сан, африканец (нгуни, сото), индонезиец или индиец. Когато гледам Рос и Фрийк на тези снимки, не виждам „цветнокожи“. Рос и Фрийк приличат на мъжете койкой или сан от етнографските фотографии от втората половина на XIX век, които на свой ред приличат на повечето хора от изолираните общности в Централно Кару през XX век. Те изглеждат като оцелели от два геноцида: геноцида над сан, целящ да ги заличи от лицето на земята и почти успял да го стори, и геноцида над койкой, целящ да унищожи културата и начина им на живот и да ги превърне в крепостни селяни.

Рос и Фрийк вече са мъртви, а аз, който тогава бях малко момче, сега съм старец. Макар че не биваше, понеже беше „цветнокож“, аз се възхищавах на Фрийк и гледах на него с почит. Не бих могъл тогава да го изразя с думи, но той ми се струваше човек с повече вътрешна цялост от когото и да било от нас, Кутси. Сега, днес, виждам в него нещо повече. Виждам го като трагична фигура, оцелял от предколониалното минало, изгубен в настоящето.

Разбира се, Фрийк не възприемаше себе си като трагична фигура, дори не се възприемаше като оцелял. За да виждаш себе си като оцелял от миналото, трябва да имаш ясна представа за това минало, трябва да знаеш откъде идваш; а Рос и Фрийк нямаха такова историческо съзнание. Първо, те бяха неграмотни. Второ, същността на геноцида, който бяха преживели, се състоеше именно в заличаването на общностната памет.

Ако по някакъв магически начин можех да се върна в 50-те години и да разкажа на Фрийк за койкой, които стотици, а може би и хиляди години преди идването на холандците са пасели стадата си край нос Добра надежда, докато холандците не дошли и не унищожили обществото им, той би решил, че просто си измислям някаква история. Геноцидът не е само унищожаване на един народ, той е и заличаване на натрупаната памет на този народ, а заедно с нея – и унищожаване на способността му да вижда себе си исторически.

***

Патагония – Аржентина

Ф. М. Сикарди

Ръцете на Рейес, кафяви и изпъкнали от вените, смесваха брашно и вода за tortas fritas със същата нежност, с която забиваха нож в гърлото на агне. От Чилое беше донесъл начин на говорене, в който изпускаше звуци от много думи, както и спомени за баща си, който издълбавал кану от ствола на дърво; за каменна мелница, която превръщала житото в брашно; за кръгове от жени, които предели вълна и пеели: картини от далечна плодородна земя, които тук, в сухата степ, където живееше сега, му се струваха почти фантастични. Риболовът и канутата, въдиците и мрежите не са за мен, казваше той. Но ако слушаш достатъчно внимателно, можеше да доловиш от онова, което премълчаваше, че част от него иска да се върне.

Рейес работеше за баба ми и дядо ми в овцевъдното им стопанство край езерото Кардиел в Южна Патагония. Беше дошъл сам през 50-те години и почина сам близо половин век по-късно. Ковчегът му лежи в семейната ни гробница в Пиедрабуена, до дядо Еладио и баба Анхелина. Наричаше себе си чилоте, така го наричаха и всички останали – евфемизъм, чието значение тогава не знаех. Разказваше ми за скелет на динозавър, скрит в пещера. Разказваше ми за пещерна рисунка на еднорог бизон върху скална стена, висока като планина. Разказваше ми за една жена в Пунта Аренас на име Маргот, в която бил влюбен.

Рейес беше достатъчно възрастен, за да ми бъде дядо. От бащата на майка ми нямам никакъв спомен. Дядо Еладио си спомням смътно. Но Рейес помня така, сякаш още е тук до мен и ми подава мате [парагвайски чай].

***

Овцевъдното стопанство на баба ми и дядо ми се намира върху ветровито и сухо плато. За разлика от пощенските картички от Патагония със заснежени планински върхове и буйни гори, тук има само равнина с ниски бодливи храсти и треви с жълти връхчета и тъмни корени. Това е своеобразна пустиня, необятна земя, която завладява съзнанието и винаги ми носи спокойствие.

Първоначално това е била открита територия, където векове наред местните народи са живеели свободно. В началото на XX век, след като завладяването на Южна Патагония приключило, аржентинското правителство я разделило на парцели. Още в началото най-добрите земи попаднали в ръцете на магнатите Браун-Менендес и други могъщи земевладелци, предимно британци. Останалата земя била разделена на участъци, достатъчно големи, за да изхранват няколкостотин овце и едно домакинство, и била продавана при изгодни условия или просто предоставяна на семейства или отделни мъже, готови да вдигнат огради, да построят къщи и хамбари и с тежък труд да извличат плодовете на тази земя: овче месо и вълна.

През 1946 г. дядо ми Еладио и баба ми Анхелина купили естансията от първия бял човек, получил право на собственост върху нея, испанец като дядо ми.

***

Бариентос беше с повече от двайсет години по-млад от Рейес. Носеше тъмни ризи с бяла кърпа около врата и широки панталони бомбача, с нож, затъкнат в пояса. Бузите и носът му бяха червеникави, очите – черни и мрачни. За спомен от някогашен бой му липсваше един от предните зъби. Обичаше да разказва историята на този бой. Личеше си по начина, по който снишаваше глас и размахваше юмруци във въздуха. Говореше като аржентинец, но никога не се споменаваше откъде е дошъл. Някои го наричаха paisano – още една дума, която криеше нещо, което щях да открия едва много по-късно.

Когато Рейес започна да остарява, Бариентос пое клането. Ножът му имаше сребърна дръжка с гравирани цветя и следи от синя боя по венчелистчетата. Правех му компания, докато колеше животните. Показа ми как трупът се окачва с главата надолу, за да изтича кръвта от отвора в гърлото. Научи ме как се одира, като ножът се плъзга между месото и вътрешната страна на кожата. Веднъж ме накара да вкарам ножа над корема и бавно да го прокарам надолу. Помогна ми да извадим вътрешностите – ръцете ни бяха целите в топла кръв – и да ги хвърлим на кучетата. Белите дробове бяха червени. Стомахът – зелен. Кучетата ръмжаха едно срещу друго над пиршеството.

През първия ден на всяко лятно посещение във фермата баба Анхелина ме пращаше в despensa, за да си избера чифт еспадрили. Самото нахлузване на еспадрилите, усещането за твърдите конопени подметки и мекото платно ме преобразяваше. Превръщах се в по-груб вариант на самия себе си: гаучо, истински патагонец, истински мъж. По онова време учех в салезианско училище само за момчета, където свиренето на китара, четенето на книги и избягването на бой водеха до обиди и побои. Затова в представите ми тези еспадрили ме правеха равен на Рейес и Бариентос, мъже по-корави и от най-коравите ми съученици. А вярата, че поне за известно време съм като тях, ми позволяваше да забравя какво ми казваха у дома, че съм.

***

С годините започнах да оставям все повече лета да минават между посещенията ми в овцевъдното стопанство. След отсъствие от повече от десет години най-сетне се върнах. По това време баба ми и дядо ми, чичо ми, Рейес и Бариентос вече бяха мъртви или си бяха отишли. Сега братовчедите ми и леля Урсула, вдовицата на чичо ми, се грижеха стопанството да продължи да работи.

Приблизително по същото време, докато проучвах материали за романа си Los hombres más altos [Най-високите мъже], история за народа теуелче, започнах да навлизам в ужасите на аржентинската окупация на Патагония: убийствата, изнасилванията, нападенията над селища, концентрационните лагери, присвояването и превръщането в слуги на местни мъже, жени и деца, а после и превръщането на десетки хиляди хора в невидими – зад фикцията за една бяла нация без индианци, която повечето аржентинци и днес охотно приемат.

Докато една по една разглобявах за себе си официалните версии за онова, което и днес се нарича „Завладяване на пустинята“, и ги заменях с реалността – открито нахлуване в чужда територия, наполовина колкото първоначалната Аржентина, населявана векове наред от местни народи със сложен начин на живот и отношения помежду им, по-човечни от всичко, което някога са предлагали бившите испански и португалски колонии – ми стана ясно, че Аржентина, заразена с колониалната болест на Севера, от който толкова храбро се беше борила да се освободи, се е превърнала в още по-жесток колонизатор. Започнах да различавам нови Севери и нови Югове.

Когато след толкова години пристигнах отново в овцевъдното стопанство, забелязах, че къщата на ратаите беше подобрена. Имаше нов ламаринен покрив и по-голяма баня, но все още разпознавах зелената пейка, на която седях и разговарях с Рейес, и овалната маса, на която играехме карти с Бариентос. Почуках и влязох, както правех едно време. До печката на дърва седеше набит мъж с черна барета и червен пояс и слушаше радио. Казваше се Почо. Ръкувахме се и аз си придърпах стол. Сякаш вече не ми трябваше магията на еспадрилите – още щом заговорих, акцентът ми се промени и знаех какво да питам. Първо поговорихме за националното състезание по родео, после го попитах за кучетата му, две рошави мелезчета, които бях видял отвън, и за коня му, когото още не бях виждал. Направи мате и ми разказа за последното си ходене до града и как проиграл втория си кон на зарове. Не бил кой знае какъв кон, каза той. И двамата постепенно се отпускахме.

Почо в естансия „Дос Ерманос“ (2016) / Снимките са предоставени от автора

Рейес в естансия „Дос Ерманос“ (1987)

По едно време попитах Почо откъде е. Каза ми, че е теуелче. Сърцето ми заби по-бързо. Погледнах тесните му очи, наболата брада по брадичката. Погледнах ръката му, когато ми подаде кратунката с мате, и нокътя на средния му пръст, който посиняваше. За миг останах без думи, а после единственото, за което успях да говоря, беше романът, който пишех, и проучванията ми за теуелче. Обяснявах му ритуалите и ловните им практики. Почо се усмихваше и мълчеше. После се впуснах в тирада срещу нашествието в Патагония, срещу това как Аржентина се освободила от метрополията само за да се обърне след това и да избие, прогони и подчини десетки хиляди местни хора.

Почо продължаваше да се усмихва, но не бях сигурен дали разбира защо му говоря всичко това. Мълчанието му ми каза да млъкна. Той се върна към темата за родеото, изпихме още по няколко матета и си тръгнах.

***

В къщата Урсула печеше хляб. Ароматът от фурната беше различен от този на бабиния хляб по начин, който не можех да обясня. Попитах я за Рейес и Бариентос, но вече знаех отговора. Повечето ратаи в семейното ни овцевъдно стопанство са били местни, каза тя делово, но ние никога не сме ги наричали така.

Облаците се носеха лениво над езерото. Кучетата на Почо виеха в далечината. Слънцето почти беше залязло, а синьото на водата, охрата и оранжевото на cañadones, кафявото на платото ставаха все по-ярки.

Погледът ми се рееше през прозореца, към всичко и към нищо, докато мислех за ръцете – ръцете, които ми помагаха да се кача на огромния кон, ръцете, които ме научиха да разбърквам тесте карти, ръцете, които косяха люцерната и стрижеха овцете – трудът, навиците, повтарящата се грижа. Ръце, които ми помагаха да виждам себе си по различен начин от онова, което училищните хулигани твърдяха, че съм.

Може би наистина беше една и съща бяла, европейска и мъжка система, която нараняваше всички ни, система, измислила и изградила само един свят, с малко място за различните човешки разновидности и с още по-малко за местните народи. Но самата мисъл за това само подчертава привилегированото ми положение: едва одраскан от шрапнелите, обгрижван от тежко ранените.

Фабиан Мартинес Сикарди е роден в Патагония, Аржентина. Романите, разказите и нехудожествените му текстове са публикувани в редица страни и преведени на много езици. През 2013 г. получава наградата „Кларин“ за роман.

Източник

Джон Максуел Кутси (род. 1940) е писател и университетски преподавател от Южна Афирка (понастоящем австралийски гражданин). Международно реномиран като романист, литературен критик и преводач, Кутси е двукратен носител на наградата Букър и носител на Нобелова награда за 2003 година.