От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 01 refugees migration

 

Макрина гледаше замислено през прозореца на кабинета си. Семейният мезонет имаше прекрасна панорама към отсрещния бряг, на който бяха всички основни държавни институции, осветени като театрални декори, и където беше работното ѝ място. В нощния мрак тъмните води на реката проблясваха и се усещаха силните течения, закопчани от луната за мига. Хладното око на небето хипнотизираше жената, караше я да потъва в потока на невъзможността да вземе решение.

В 10 сутринта трябваше да предаде становището си на Комисията. Миграционните вълни от Изток през последните три месеца заплашваха да променят нейния свят. Нахлуваха в Съюза с младата си кръв, с численото си превъзходство, с увереността, че тук ще намерят дом, но и че ще асимилират доволството на … Може би грешеше… Страхът от този чужд устрем ѝ беше предаден от хората, които обичаше, и я караше да се чувства неуверена.

Преди половин час Войчех беше напуснал дома ѝ, но тя все още усещаше вълнението от присъствието му. С него се чувстваше сигурна, доверяваше се на професионалния му нюх и на преценките му…, а той ѝ се беше посветил изцяло. Бавно отпиваше от чашата. Беше я подала, за да ѝ налее още от виното. Пареше я дъхът му: „Искам да…“. И двамата знаеха, че повече от това нямаше да позволят да се случи. Беше омъжена, имаше дъщеря, която я копираше, а и позицията ѝ изискваше точно премерени думи и поведение… Вече бяха изморени от разиграването на сценарии, от предвиждането на ходове, от страха да не сгрешат.

Дълго обмисляше какво да е крайното решение. Времето и отговорността я притискаха. Бежанските талази, атентатите и страхът създаваха постоянно напрежение, напомняха колко е крехък балансът и изравяха земята под краката на държави, които до неотдавна бяха световни гаранти на сигурността. Предстоеше и Конференцията.

Върна филмовата лента на срещата им.

***

Ерми виждаше пред себе си единствено слънцето, яхнало седлото между изправените уши на коня. С последни сили държеше отворени очите си, причерняваше му, на моменти губеше съзнание, но жилавото му тяло все още се движеше с ритъма на жребеца. Бедрата му инстинктивно притискаха хълбоците на ата, държеше здраво юздите и внимаваше слънцето да не потъне.


Small Ad GF 1

А залезът приближаваше с всеки нов талаз. Трябваше да излезе от придошлата река, докато е все още виделина. Оглеждаше се за бойците си и избягваше носените от водата мъртви тела и предмети. Вятърът засилваше усещането за студ. Беше почти вкочанен. Все по-трудно тялото се подчиняваше на волята му. Долавяше, че Исбул язди плътно до него. Трябваше да доплуват до другия бряг. Водата, тъмна и гневна, изсмукваше мъжките сили. Вълните като самодивски ласки ги объркваха и потапяха.

През мрежата на водния сумрак видя наблизо коренище и се устреми към него. Бедрата му насочваха белия ат към брега. Конят надигаше глава да изплува от мътилката на страха, а ушите му все по-трудно задържаха слънцето. Ерми се стремеше към дървото, но му се изплъзваха и брегът, и светлината. Страхът се беше просмукал в жребеца му и конвулсиите, заедно с талазите, объркваха ритъма на конника. С цялото си тяло и същност той знаеше, че това е шансът за спасение. Пак се напрегна, забоде пети в задъханите хълбоци на ата и без пощада към себе си и животното се устреми към спасението. Копитата потърсиха твърдина, на която да стъпят. Преглътна буцата с отчаяние, слънчевото кълбо подскочи и се обърна. Усети брега под краката си. Още няколко стъпки… И се свлече.

* * *

Макрина се събуди. Сърцето ѝ блъскаше лудо, беше плувнала в студена пот, по ръката ѝ тръгна дъждовен мравуняк. В сумрака едва се ориентира къде е. Да, полегнала бе за малко в кабинета си… Пресегна се към джиесема и екранът освети лицето ѝ – точно 4.44. Какъв беше този мъж в съня ѝ!? С цялото си тяло усети как се бори за живота си, сякаш тя беше на негово място…

Трябваше да завърши становището си, но се чувстваше страшно изморена. Не ѝ се ставаше, но и не искаше да се върне в съня… Стресна се. На пода падна книгата, която четеше на дъщеря си, „За петела и Млечния път“.

В главата ѝ звучеше, топъл и дълбок, гласът на Войчех:

– Не се бой да изпиеш тази чаша. Знаеш, че съм до теб.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Зависи какво има в Нея – отсече тя.

– В Нея винаги има хаос и ред…

– Виждаме какви са реакциите след атентатите. Как да превърнем хаоса в ред – говореше Макрина на себе си?!

– С меч в ръка и със закон – твърдо отвърна той.

– Със Словото…

– Само с думи не става, нужни са ясен план и последователни действия – прекъсна я Войчех.

– Мислиш за операцията спрямо ИДИЛ и предложението за разпределяне на мигрантите… – докато говореше, Макрена премисляше.

– Знаеш как яйцето става петел, а петелът – жена – тонът на Войчех стана твърд.

– Не искам да влизаме в този цикъл.

– Започнал се е вече – тихо ѝ напомни потъналият в сянката на фотьойла мъж.

– Ако се подсилят външните граници на Съюза и се възстановят вътрешните ограждения, това ще намали за кратко потока, но и ще натрупа злобата… Ако не направим нищо, сме на пътя му и ще ни помете… – говореха предпазливо, защото навсякъде ги подслушваха и следяха, заради сигурността им.

– Заспалият в себе си се пробужда в себе си и вижда себе си вън…- поде Войчех.

– „В нашата градина растеше ябълка, чиито плодове най-добре се виждаха от техните прозорци“[1] – завърши Макрена, загледана в пръстена си! – Харесвам този уроборос. Захапала опашката си, змията е съвършена- завъртя пръстена около лакирания си нокът! – Мога да задвижа колелото от главината…

– Не забравяй, че Змията изяжда децата си – напомни Войчех.

– За седем дена ще я разтворя в кръвта си – усмихна се Макрена. – Ще я превърна в мост между Изтока и Запада – страшно ѝ се искаше да намери баланса. – Това ще е базата ми и за Конференцията в Париж… – опитваше се да следи нишката. – Промяната на климата е свързана с националната ни сигурност. Нестабилността в една провинция заплашва устоите на всички. Толкова сме свързани…

***

Трескавото разтриване върна пулса в тялото на Ерми. Усещаше се като част от някаква купчина. В унеса си почувства топлината и тежестта на голото тяло. „Защо го направи?!“ – Исбул давеше дъха си от болка. „Беше героят в битката, победихме… Защо беше нужно?“.

Ерми не можеше да отвори очи, но картините с размахани мечове, стенания, кръв и смърт го съживяваха в някакъв друг живот… Плътта му сякаш беше стъпкана от конски копита. Ледени пламъци разкъсваха с ноктите си кожата му… Биха се смело. Воините му попиха всяка негова дума и жест. Водеше ги викът му, оръжието му, гневът му… Победиха. Но какво става! Тълпят се около него, приветстват го…, очите им блестят… не могат да бъдат спрени… какво искат… преследват врага до реката… Лудост! Защо реват и не спират.. водата ще помете всички! Те победиха, нека победените се оттеглят… Лудост! Войните му продължават битката. Иска да ги спре. Трябва да ги спре… Той беше господарят на тези бойци и на тази земя, неговата дума беше закон. Прониза го болката на прозрението – победата ще се превърне в погром, ако продължат да преследват варварите… Никой не искаше да чуе и да изпълни заповедта му за отбой… Опиянена, тълпата го пое. Можеше да бъде единствено неин водач, но не и да я контролира. Исбул постави ръка на рамото му да го спре, но викът на бойците изтръгна комитопул Ерми от вцепенението и беше отново на чело… Безумието на тълпата му отне избора, както и думата.

Исбул не спираше да пита „Защо?!“, а сълзите му падаха парещи като капки от запалена свещ. От юноши бяха заедно в добри и тежки моменти. Беше изпитал и признал силата на Ерми – той беше господарят, войнът и жрецът. Исбул му беше верен съветник и другар, до гроб. Тълпата му беше отнела Ерми, а можеше и да го изгуби завинаги в придошлите води… Голото тяло на Исбул отдаваше топлината и живота си на Ерми. Страхът от загубата на приятеля отприщи сълзите му. Колко пъти бяха разговаряли за стратегии и битки, за човека и Бога, за съдбата и Пътя… Думите и емоциите им градяха крепостта на приятелството им, душите им се сливаха ведно…, а телата им страдаха до болка разделени, невъзможно разделена плът от плът…, и тази граница не прекрачиха никога.

* * *

Четири поредни години дъждовният сезон в югоизточната провинция Ал Хасах не се случи. От ноември до април нито капка. Пшеницата не роди, стадата се изгубиха и семействата се преместиха в Алепо, някои пък – в Хомс или Дамаск.

Макрена държеше снимка на черноока забрадена жена, чийто син се беше удавил по Пътя на спасението. Очите ѝ бяха пронизващи с болката да знаеш и да трябва да действаш въпреки познанието, с болката да обичаш въпреки отхвърлянето. Много сила и твърдост имаше в очите на тази непозната красива жена. Макрена се чувстваше хипнотизирана и потопена в друг живот. Разбираше този поглед…

Знаеше, че трябва да съхрани своя свят от нашествието, но и беше уверена, че всички хора имат правото на… Просто алчността беше деформирала човека от мислите до действителността му. Беше убедена, че може да сбъдне идеите си. Беше предвидила механизмите, но в плана ѝ за действие липсваха все още доста брънки… Нужно ѝ беше време, а тя го нямаше. Трябваше да се реагира веднага и това, което предстоеше, беше в конфликт с цялата ѝ същност.

Вълната на емоцията я заля. Чувството ѝ беше до болка познато. Същото преживяване имаше в съня си и то бе преминало в сегашния ѝ живот. Макрена трябваше да представлява страната на страха. Въпреки че чрез страха се манипулираха и контролираха масите, въпреки че от страха се печелеха маса пари… Беше се борила срещу това. Беше омерзена, че въпреки убежденията си, трябваше да защитава този страх.

Потокът на икономическата миграция премина във високите вълни на гражданската война и сега това цунами заплашваше да залее нейната земя, да потопи Европа. А от Кулата на Ню Йорк наблюдателите следяха движението на водата и организираха СОР 21, но вълната трябваше да бъде спряна… Париж беше избран за провеждане на Конференцията на страните от Конвенцията на ООН… и за атентатите. Нима някой си мисли, че може да има санитарни кордони за катастрофите! Всички сме толкова свързани!

* * *

Макрена изплуваше ту от мислите си по становището, ту от водите на битката. Историята се повтаряше. Не искаше да вярва, че отново е в кръга. Не, няма да допусне да преживее този кошмар отново – да е убедена как трябва да постъпи, а обстоятелствата да ѝ налагат точно обратното. С цялата си същност знаеше, че тя беше Ерми. Различните времена и измерения се бяха докоснали. Може би войнът от миналото дойде, за да ѝ припомни, да ѝ даде подкрепа и разбиране, да я срещне с нея самата… Емоцията от съня беше толкова жива, по-силна от думите, които познаваше… а тя владееше словото.

Отразената в реката луна заби острието си в мислите на Макрена – ще отстоява позицията и идеите си, без да се интересува какво диктуват събитията, без значение от кого е натискът… Изправена до прозореца, тя замислено въртеше пръстена… Змията пусна опашката си и спиралата ѝ тръгна към червения ѝ нокът – голям, колкото да запълни отхапаното парче от луната.

 


[1] Цитатът е от „Сараевско Марлборо“ на Миленко Йергович, превод на Русанка Ляпова, изд. „Жанет 45“

 

Мими Михайлова е завършила специалностите „Българска филология“ и „Психология“. Автор на две стихосбирки: „Жива вода“ и „Целуната от изгрева“. Издала две книги с критика: „Кризата на прехода. Митични и културно-антропологически наративи“ и „Пътят на неофита“. Пише разкази и есета. Има публикации в печата и в електронните медии. Член на Дружеството на писателите – Пловдив и в управителния съвет на НПО – Клуб на дейците на културата – Пловдив.

Pin It

Прочетете още...

Офицери и пешки

Антон Терзиев 18 Май, 2010 Hits: 9679
Всичко в приземната ми кантора на…