Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2009 056 Gurbet

 

Светослав пресмята всеки разход до стотните и хилядните и взема всичко предвид. В кутия от малахит съхранява касовите бележки на всички покупки, които e правил. Хляб – два лева и 43 стотинки, връзки за обувки – 87 стотинки. Заснема с дигиталния си фотоапарат роклята, която съм си купила и отразява цената в специален бележник – 57 лева. Не е препоръчително да купувам нова рокля преди да изтекат 18 месеца. Защо ти е нов парцал? Имаш ли огледало? Такива въпроси си задава моята съпруг Светослав.

Ще се върне у дома след два месеца. Дългосрочна командировка в Хага. Три години. Две от тях изминаха. В Хага, в уютен апартамент на авеню „Карл Пиер“ 26, Светослав живее с някаква уважаема госпожа. Получих кореспонденция с интересно съдържание – красив жълт плик, корава хартия и вътре в него – интригуващи фотографии. Очевидно фотографът е умел и опитен. Светослав, моят съпруг, е заснет неизменно в компанията на една и съща личност, мистериозната госпожа. Двамата са прегърнати. Около тях цъфтят някакви непознати за мен храсти, лек дъждец. След няколко седмици отново красив жълт плик. Съпругът ми и госпожата са с фланелки с къси ръкави, тя – със сандали на висок ток, той в къси панталони.

Светослав ми се обажда вечер – иска сметка какви средства съм изхарчила, настойчиво пита колко пари са останали от онези, които ни е изпратил. Дори да не купуваш скъпи неща, зная, че всичко ще пропилееш, твърди той. Не се безпокой, проявявам сговорчивост аз. След месец нова паметна кореспонденция – госпожата е с червен дъждобран, червен чадър, Светослав с черен чадър, черен костюм.

Синовете не идват често, и двамата работят и са много заети. Може би трябва да им покажа фотографиите? Намекнах, но никой не прояви интерес. Светослав беше съобщил на дъщеря ни още на абитуриентската й вечер – вече трябва да се научиш да живееш без моята финансова подкрепа. Представи си, че утре срещна някоя млада дама, защо не на твоите години, и се влюбя в нея? Не можеш да разчиташ повече на парите ми.

Не се безпокой, реагира тя. Не разчитам на парите ти. Изнесе се при някакъв неин приятел, после при друг приятел с по-голяма кола. Синовете ми се изнесоха при приятелките си, идват да ми искат пари назаем, защото баща им редовно се обаждал, че отново е изпратил финансов ресурс и ги съветвал да дойдат до мен да си го приберат. Светослав им изпраща ксерокопия от бележките, с които е изтеглял парите, и двамата светкавично пристигат, за да ги получат.

– Тате е осъществил нова пратка – казва големият, – от която ми се падат – той добре е изчислил колко му се падат.

Малкият също е изчислил колко му се падат.

Дъщерята е изчислила.

След като вземат сумите, всеки заснема своя сноп банкноти. От малки Светослав им внушаваше да заснемат и документират всичко, да записват получените и изразходваните суми в тефтерчета и да си подреждат вещите. Много са подредени. Вечер оставам с телевизора, понякога към него се присъединява дъщеря ми с приятеля си, на когото му се е дощяло да похапне яхния. От мен се очаква да направя яхния и да се радвам, че са ме удостоили с посещение, но аз не се радвам и не правя яхния. Те се задържат около три минути и си заминават. Аз оставам до чекмеджетата, в които държа снимките им като малки деца. Винаги са с касички, сметачни машинки и тетрадчици, в които си записваха на кого колко са дали на заем. Каква лихва трябва да вземат, когато изтече периодът. Светослав ги беше обучил отрано да изчисляват сложна лихва. И тримата бяха безупречни по математика.

Когато получих третия плик за писма със серия снимки, на които съпругът ми и непознатата госпожа се целуваха на брега на Северно море в град Кноке, Белгия, аз изгорих едното чекмедже фотографии на децата с изчислителните машинки. Изгорих също така и квитанциите, които си разменяха, когато си даваха пари на заем. Светослав се обаждаше през вечер, за да се осведоми: – Предаваш ли редовно сумите на децата? Аз отвръщах, да, предавам. Много сме добре. А ти как си?

– В Хага е ужасно, пак вали – обясняваше той. – Имам страшно много работа. Няма да мога да си дойда за Коледа.

До този момент вече бях получила тридесет и осем интригуващи фотографии. Някой си господин Петър Петров ми ги изпращаше от Хага, доброжелател, когото не познавах.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Мога ли да дойда за седмица при тебе? – питах учтиво съпруга си аз.

Отговорът, който получавах, вече дванадесети път, беше следният:

– Сега не е удобно, затрупан съм с работа. Връщам се изтощен и няма да мога да ти обърна внимание.

Светослав често се интересуваше – все така ли си дебела? Трябва ли да се срамувам от тебе, како пристигнеш в Хага. Трябва да те крия от колегите.

Никак не съм дебела, отвръщам аз. На диета съм. Кой знае колко харчиш за тази диета. Не е много. Както и да е сега не е удобно да дойдеш до Хага, подчертава той. Седи си в къщи.

Парите не достигат, изтъквах аз. Тука е страшно скъпо. Само хленчиш, парите никога не са ти стигали, гледаш да ме изцедиш до капка – това е любимата тема на господина. Зная точно къде ще потрепери гласът му и това разведрява. Не може ли да дойда да живея при тебе, интересувам се аз. Обикновено след подобен въпрос той заявява, че ще ми изпрати пари. Настоящият случай не е изключение. Скъпо ще струва да пристигнеш, заключава той. Ще ти пратя малко пари, но внимавай как ги харчиш. Ще се прибера след два месеца.

Много ми е любопитно точно кога ще попита дали е пристигала необикновена кореспонденция у дома. Живяла съм дълго с този човек и въпреки дълбоката си ненавист към математиката се научих да използвам изчислителна машина и фотоапарат. Светослав беше прозрачен за мене, изчислителна машина не ми бе необходима. Известно ми е какви калкулации протичат в главата му, виждам знаците за деление, плюс и минус. Според мен самият той изпраща до мен фотографиите с милата госпожа.

Въпреки че не очаква да се развикам, може би все пак таи някаква надежда, че ще достигна до момент, когато ще изрека – „Стига!“ Това ще се случи, разбира се. Тогава ще бъда сигурна, че Светослав ще ме чуе добре. Ти си безропотно същество, лишено от чест и нерви – беше ме охарактеризирал веднъж той. Аз имам друга теория по въпроса.

Получавали ли са се някакви съобщения у дома, някаква необичайна пратка – пита накрая той. Това е в природата му, винаги задава важния въпрос накрая. Нищо не се е получавало, съвсем нищо. Сигурна ли си, настоява той. Аз твърдя, че съм сигурна и ужасено питам какво бих могла да очаквам. Някакви неплатени от него сметки в Хага? Не, разбира се, отвръща той. Проверяваш ли редовно пощенската кутия? Проверявам я всеки ден, реагирам аз. Добре, чао. Чао, откликвам. Целувки и прати моля те пари. Тука наистина е много скъпо.

Той ми остави старата си кола, като през вечер се интересува – смени ли маслото, като изминеш още петдесет километра, обезателно го смени и не ми проси повече пари. Писна ми. Ще ти пратя пари за маслото за колата, разбира се. Но нищо повече.

Правила съм си експерименти – не вдигам телефона, когато ме търси. Той изпраща SMS-и, ако и тогава не отговоря, скоро някой от синовете пристига страшно недоволен и се осведомява – „Баща ми иска да знае дали си сложила ароматизатор на костюмите му.“ Поддържам ли подходяща температура при компютъра и лаптопа, използвам ли скъпия Джи Ес Ем. Дали не съм повредила случайно телевизора с плазмен екран – баща му особено държал като се прибере у дома техниката да е напълно изправна. Каквато съм разсеяна дали не съм съсипала новата пералня и хладилник, за които отделял от залъка си в Хага!

Освен това много ме молел да не съм постилала онзи килим, който купил от Антверпен. След час пристига и другият син – баща ми каза да изнесеш костюмите му да се проветрят и да сложиш препарат за изсушаване в обувките му.

Такъв е Светослав – идеално подреден. Дрехите му са скъпи, обувките избирани дълго и внимателно, инструментите в гаража също, но до тях не ме допуска. Жената, която целува на снимките под дъжда в Хага, също е избирана дълго – лицето й има правилни черти и хубав тен, които се поддържат с качествена козметика. Сигурно се гордее, че може да демонстрира пред колегите си подобен орнамент – винаги е обожавал скъпите неща. Аз не съм скъпо нещо, но нали в апартамента някой трябва да поддържа подходяща температура за компютъра, да почиства прахта от скъпата електроника, да слага ароматизатори във вътрешните джобове на костюмите му и изсушаващи агенти в обувките.

Ала сигурно вече и за това не съм му нужна – той е пресметнал добре. Понякога ме хваща страх – кучето, което престана да му харесва, много скоро издъхна. Същата съдба сполетя и рибките, които внезапно започнаха да го дразнят. Да помислим защо предприема този ход с фотографиите. О, аз виждам минусите, плюсовете, знаците за умножение и деление в изчисленията му. Той изрича важните неща винаги накрая или не ги изрича въобще. Никога не се нервира и не повишава тон – това би скъсило живота му, времето, през което се наслаждава на госпожата от жълтите пликове.

Може би чрез необичайните пратки ме подготвя за финала. Той бе убеден, че кучето ми харесва, лека му пръст на животното. Рибките също ми харесваха. В негово присъствие изказвах обичта си към тях няколко пъти. И те загинаха без никаква видима причина – но истината беше малко по-различна. Не понасях нито кучето, нито рибките. Те гълтаха много средства – той обожаваше да пръска пари за нещо, които не можех да понасям. Та какво желаеше да ми подскаже с тези фотографии –усмихнатата млада жена в прегръдките му под тихия холандски дъжд, под цветовете на разцъфналите азалии, под коледните фойерверки?

Първо – че връзката му с дамата е отколешна и трайна. Второ – всяка жаба да си знае гьола, тоест време е да напусна неговия гьол. Светослав възнамеряваше да се прибере след два месеца. Дали щеше да ми стигне времето? Човек никога не знае докато не опита. Времето е особена категория. Даже има поговорка – „Времето и приливът не чакат никого“.

Тази вечер Светослав отново ме попита – получило ли се е по пощата нещо необичайно у дома? Помисли добре, преди да ми отговориш. Да, четвъртият плик с фотографии. Ако се захвана да описвам какво изобразяваха те, ще се получи увлекателно четиво с елементи на порнография, каквито за жалост не ме увличат. Нищо не съм получавала – отговорих спокойно аз. Да не би да очакваме наследство? Ти си луда, какво наследство – прекъсна ме той. Странно, много странно. Кое е странното, попитах аз. Въпреки че наистина щеше да се почувства странно. Продадох компютъра му. Цената никак не беше висока – на втория час от публикуване на обявата се обадиха седем човека. Продадох GSM-а, инструментите, картините му. Продадох костюмите, обувките му, продадох хладилника, продадох печката, продадох масата, столовете, телевизора, продадох книгите му. Продадох албума със снимките от нашата сватба на един антиквар. При всяко продажба получавах квитанция, в която ясно се виждаше цената, на която клиентът беше закупил от мен въпросната вещ.

Продадох килимите, възглавниците, чаршафите, дюшека, столовете, бюфета, книгите. Продадох тренажора му, велосипеда, продадох колата, разфасована на части. Продадох скулптурите му. Продадох сватбената си халка. Продадох електрическите крушки на полилеите и кабелите от електрическата инсталация в апартамента. Продадох чадърите му, ръкавиците, панталоните, балтоните, шлифера, потниците, чорапите и слиповете му. Прободох старата му електрическа самобръсначка. В къщи оставих само телефона, на който вечер, когато се обадеше, го молех да изпрати пари.

Тука всичко е поскъпнало, казвах. Не може да се живее.

Пак хленчиш, изтъкваше той и беше съвсем прав.

Направо се срамувах от себе си, но какво да прави човек, когато в къщи е останал един телефон, един дюшек и едно одеяло?

Събрах две огромни найлонови торби с квитанции за всяка продадена вещ. На всяка хартия фигурираше моето име и подписа ми на продавач, както и името и подписа на купувача.

Светослав нито веднъж не ме попита – как си? Не ти ли е високо кръвното. Ваксинира ли се срещу грипа? Купуваш ли си плодове? Не забравяй да накараш децата да се подпишат, когато получават изпратената от мен сума, защото ще достигна до заключението, че ти си я обсебила. Не харчи за ядене – и без друго си дебела. Не пилей за дрехи, вече не си на възраст, когато някой няма да се обръща след тебе. Не изразходвай ток и не разхищавай парното. До тук ми дойде да ти плащам сметките.

Ходи ли до сервиза да прегледат колата? Сложи ли ароматизатор при палтата ми? Не ми пипай компютъра да не го повредиш. Събирай всички касови бележки, ще ги прегледам внимателно, когато се прибера. Проверявай редовно пощенската кутия. Би трябвало да си получила четири пратки досега. Нищо не си получила ли? Странно. Сигурна ли си?

Запиши си някъде – в сряда се прибирам с полета на „Бългерия Еър“. Пристигам в три и половина следобед. Полетът е от Хага, естествено. Да не искаш да се прибера с полета от Патагония? Ще дойдеш да ме вземеш от летището, разбира се. Какво, как ще ти е трудно да караш до там, бе! Имаш една седмица да се подготвиш. Упражнявай се как ще стигнеш до летището. Не ме интересува, че не можеш. Терминал Две. Я стига, от една година знаеш кога ще се прибера. Искам да ми направиш мусака. Да, в Хага няма мусака. И в ресторантите няма. С лют червен пипер. И моля ти се, да си изчистила фаянса в тоалетната.

Тоалетната ли? Да, не бях продала ваната и огледалото. Знаете как е – пускате обява за продажба на вана на смешно ниска цена. Два часа след публикуването на обявата се бяха обадили седемнайсет човека. Последни продадох завесите, пердетата и щорите от прозорците. Децата, разбира се, не разбраха нищо. И на тримата бях се обадила имам нужда от малко помощ, трябва да разместя секцията, искам да е свежо, когато се върне баща ви.

Големият син точно тогава имал защита на доктората си, а после щели да излизат с приятелката му. Малкият точно тогава имал да сключва важна сделка. Дъщеря ми се готвеше за изпит много усилено. Необезпокоявана продадох паркета от хола, кухненските шкафове, секцията, и празните гардероби. Продадох чашите, сервизите, сребърните прибори и приборите от алпака. Апартаментът остана празен като черупка на отдавна умрял охлюв.

С много усилия развинтих душа и го продадох на един събирач на старо желязо. Погледът ми попадна на тапетите – прекрасни фототапети, които мъжът ми беше купувал преди три години за 1 000 Евро. Тях не можех да отлепя от стената. Те ме дразнеха. Този празен апартамент никога не ме бе обичал. Аз него също.

Взех си куфарите. В деня, когато мъжът ми се връщаше от дългосрочната си командировка в Хага, аз отлитах. Бях уредила да гледам две бабички, стари неомъжени дами, в Италия. Те имаха брат, стар ерген, учител по пиано. Не можех да свиря на пиано, но можех да пея. Естествено, след първата година съвместен живот със съпруга си, престанах да пея, но човек винаги може да започне нещо отначало, нали.

Дали ще е удобно да се видим, попитах големия си син. Какво пак си измислила, нали знаеш, че ми предстои защита на доктората? На малкия му предстоеше друга, още по-важна сделка, а дъщерята имаше два изключително тежки изпита. Апартаментът зееше зад гърба ми като пропаст, но аз не се страхувах. Нима животът не е само повод да се измъкваме от пропастите, които ежедневно ни предлага?

Край Светослав се научих да превръщам всяка бездна в трамплин.

Всеки провал е удобен случай за отлитане в друга посока, към друго небе, госпожо, казах си. Може би мъжът ми планираше да доведе у дома госпожицата от фотографиите. Дали щеше да опита да ме убеди да живеем заедно тримата? Все пак някой трябва да прави мусака, каквато няма никъде в Хага, да слага ароматизатори в саката и да избърсва прахта по електрониката. Италия е хубава страна, старите неомъжени дами са романтична порода. Те не те убеждават, че имат сделка, изпит и защита на докторат.

* * *

Един видимо вбесен мъж плати с резки движения на таксиметровия шофьор, който смъкна два огромни куфара от багажника на колата.

– Не се ядосвайте, господине – опита да го успокои шофьорът. – Те жените са си такива. Винаги объркват конците. Тя си мисли, че пристигате утре. Сега сигурно почиства къщата, за да ви посрещне на чисто, както се казва.

Мъжът ядосано махна ръка, подхвърли бакшиш на седалката на таксито и повлече двата куфара към светлосивия блок. Изкачи се до петия етаж, едва побирайки куфарите в асансьора. Озова се на стълбищната площадка, гневно блъсна вратата, върху която имаше табелка „Семейство Колеви“, но семейство Колеви не отговори. Ръката му удари звънеца, който изтрещя под кокалчетата на пръстите му. Цялото стълбище звънна като калдъръм под копита на конница, но семейство Колеви явно не чуваше, че някой го търси и блъска вратата.

– Повлекана – процеди мъжът. Започна да рови из джобовете си, но очевидно не откри онова, което търсеше. Отвори чантата с ръчния багаж, извади наръч ключодържатели, избра един от тях с четири ключа. – Повлекана – повтори той.

Ключът пасна на бравата. Мъжът отключи, удари енергично вратата, която се отвори без никакво затруднение.

– Какво… – избъбри мъжът.

На пода пред него нямаше паркет. Непосредствено до входната врата бяха подредени дузина спретнати купчинки от листове хартия с различни размери, педантично завързани с ластичета. Той се наведе и започна да ги разглежда.

– Кви- тан-ц… – засрича той. – Кви- тан- ци- я…про…даж…ба… – трябваха му очила. Къде са тия очила, по дяволите. Намери ги в джоба на сакото и прочете втория лист. Пръстите му се разтрепериха. Прочете третия лист.

– Господи! – прошепна мъжът и протегна ръка към сърцето си.

Здравка Евтимова (род. 1959) е българска писателка.Завършила е Великотърновския университет през 1985 г., специалност английска филология.Автор е на четири сборника с разкази и четири романа, публикувани в България. Нейни разкази са публикувани в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Германия, където през 1999 г. тя печели наградата за къс разказ в конкурса за разкази на фондация Lege Artis.

Pin It

Прочетете още...

Default Image

Дъжд

Здравка Евтимова 30 Ное, 2009 Hits: 9674
Кучето й се казваше Дъжд. Стъпките му…
Default Image

Бог от консервата

Велко Милоев 08 Юни, 2014 Hits: 6433
Доктора, български доброволец на сръбска…
2020 04 Oscar Wilde Nightingale

Славеят и розата

Оскар Уайлд 29 Апр, 2020 Hits: 2352
А когато луната изгря на небето, славеят…