От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 04 Zdravka V Buchvata

 

Баща ми е корав като чепатите върби около дълбокия вир на Струма – човек троши три брадви, докато отсече върба, пък дървесината й не ще да гори, все едно е кост. Баща ми, също както страшния вир, може да те удави с една гадна дума. Хората, които работят за него, бъхтят като три синджира роби. Един от работниците – и то точно бащата на Роско, за които искам да разкажа – припадна, докато копаеше нашето лозе, но баща ми го погледна рече:

– Тоя се преструва – и насъска кучетата да сгризат човека.

Ухапаха го, ала росковият баща не стана, лежи си припаднал, никак не шава. Оттогава на баща ни му викат Гадното, но от това той никак не се притеснява. Като го видят по пътя, бягат надалеч. Но историята е за това, че тате ми скъса нервите, докато го убедя Роско да ни изчисти каците за вино.

– Роско е опърничав – разправя баща ми. – А ти знаеш аз как обичам някой да ми се прави на интересен. Що точно него си избрала?

– Защото ще ти свърши работата най-бързо и ще му дадем най-малко пари, тате. Знаеш ги, че са закъсали. Обущарницата на баща му закъса и никак не върви, майка му чисти училището, а сестра му – нали я виждаш в какви парцали ходи – все едно метла минава по улиците, а не момиче от гимназията.

– Не е това – разправя баща ми. – Кажи си честно защо искаш Роско да ни чисти бъчвите.

Имам двама братя, но те са като оная глина под лозето ни – като я напече жегата се пука и можеш да си напъхаш ръката до рамото в цепнатината. Така акълът на братята ми се пука и можеш всичко да набуташ в него – баща ми умее да прави това и братята ми го слушат като две крави. Обаче аз не съм направена от тази глина. Минавам и отчитам кой колко е изработил от работниците на баща ми. Няма значение дали типът ми се подмазва, дали ме заблуждава: – „Колко си готина, ако довечера ми паднеш, знаеш ли на какво те правя?“

Докато косеше, един от работниците на тате, Асен, тръгна да припада – горещо му било, слънцето го измъчвало, та не можел ли да си тръгне по-рано.

– Хубаво, тръгвай си – казах му. – Но утре да не си се върнал тука. За днеска няма да ти плащам.

Стоя Асен, стоя и от носа му шурна кръв.

– Може ли сега да си тръгна? – вика.

– Може, разбира се, само че знаеш – утре да не си се върнал тука и за днеска няма да ти плащам. После да не се оплакваш, че не съм ти описала ясно и категорично как стоят нещата.

Та този Асен си сложи листо от коприва в носа и кръвта спря като оная река, дето пресъхва, щом я напече малката лятна жега. Асен остана да коси – от време на време пак посягаше с коприва към носа. След тоя случай ми викат Гала Копривата или Гала пепелянката – обикновено в копривата се въдят пепелянки дебели като гуми на мотоциклет. Прякорите не ме засягат. Не допускам някой да се дотътри при мен, за да му тече кръв от носа и аз да му плащам за това. Баща ми отбеляза: – „Ти – казва си – по-желязна и мене. Вместо кръв – вика – под кожата ти има катинари.“

Пет пари не давам какво има под кожата ми, но е добре другите да знаят и да си правят сметката. Обичам, когато се задам било на колело, било на моторетка, хората да се отстранят от пътя ми. Така е, защото ми харесва да виждам пътища, Струма и Черни връх пред мене, а не гърбовете на Иван, Драган или Пешо. Тия гърбове да ги показват на жените си.

– Значи защо, Гало, искаш Роско да ни чегърта бъчвите? Да не би да си му хвърлила око? – предполага татко. – Знаеш, че баща му припадна, докато ни копа лозето. Знаеш, че аз му пуснах Мурджо и Маринчо да го сръфат. Те го изпохапаха като кифла. Помниш ли, че Роско идва у нас да ме бие с кол? Добре че Мурджо и Маринчо бяха наблизо, та ме отърваха.

– При това Роско удари Маринчо и му строши ребрата. Плащахме на доктор Михов една торба пари да ни оправи песа – разяснява малкият ми брат. – Знаеш, че Роско ме нарита два пъти в дискотеката. Платих на бодигарда стотарка да го набие.

 – А на мене ми спука гумите на Хондата – разправя големият ми брат и щеше да изпсува, но знае, че баща ни мрази мръсни приказки и си върна псувнята обратно зад зъбите.

Майка ми седи и мълчи. Тя е същата глина като братята ми, от време на време въздиша, като че върху главата й се е изсипала градушка и й е направила десет цицини едновременно. Понякога плаче – седи си над печката и току се разциври без да има защо.

– Хайде сега кажи – питам я аз. – Защо ги рониш тези сълзи? Ядене имаме, пари имаме, работници имаме. Какво искаш?

– Ами страх ме е що за човече си ти, Гало. Много ме е страх. Една си такава лоша, не знам...

– Я не се тревожи за мене – разправям й. – Всичко ми е на шест. Аз ти го казвам.

– Ако искаш, аз ще изчегъртам бъчвите – предлага малкият брат, който и сополите на Миле пъдаря ще избърше, толкова е мекушав. – Зарежи го Роско.

– Слушай какво. Да, баща ми е прав – казвам аз. – Хвърлила съм око на Роско.

– Не – вика баща ми. – Не може.

– Може – викам аз. – Съвсем добре си може. Вече съм му казала да дойде – и ще му дам петдесет лева на бъчва.

– Какво! – ревна баща ми. Той като чуе, че ще даваме петдесет лева на някого, го заболява кръста. Веднага се обажда лумбагото, старо като оня вир в реката, където се къпал като дете. – Не може. Петдесет лева и на министър председателя няма да дам за една бъчва.

– Баща ми – изтъквам аз. – Аз ще платя на Роско от моите пари.

– Не може – казва той, а от къта на мама се разнася оная въздишка, като че градушката я е смазала и размазала до последната кост.

– Ти пък какво издишаш? – питам я аз.

– Ами – вика ви тя. – Ти като хвърлиш око на някого, тоя човек се изселва от Перник.

– Че като се изселва, дупка след себе си нали не оставя – казах й аз и тя отново започна да ги рони ония нейните сълзи.

Така веднъж бях хвърлила око на едно момче, Данчо, но не кой знае какво око, почти никакво око – то пък да се окаже, че майката на момчето била приятелка на моята майка. Човекът взе, че се побърка за мен. Ден и нощ идваше да вика: – „Гало това, Гало онова.“ И то да речеш само няколко пъти преспах с него, а Данчо се хвърли, та се пропи. За да не ме вижда туй момче, майка му се пресели в Радомир. Така моята майка остана без приятелка и толкова често започна да ги въздиша тия нейни въздишки, като че цял месец градушката съвсем не е спирала над главата й.

– Не можем да платим на оня рошльо петдесет лева на каца – викна твърдо баща ми.

– Вие не можете, но аз мога – отвръщам аз. – Каците са големи. В една каца може да вкараш и кравата, и котлето, в което я доиш, и столчето, на което седиш. Но ти внасяш столчето, ако си дърт и имаш лумбаго като баща ми. Но ако си млад като мен, можеш да вкараш в кацата Роско.

Баща ми накрая каза:

– Троши си главата, но помни: жена, дето дава петдесет лева на някого за една каца, и Мурджо и Маринчо няма да искат да я погледнат – толкова е пропаднала.

– Жена, дето дава петдесет лева на Роско да й изчисти кацата, въобще не мисли за Мурджо и Маринчо – обясних аз на баща ми. – Песовете ще си свият опашките само като видят сянката на такава жена.

Представяте ли си какво става, като отивам в къщата на Роскови! Баща му още носи белезите от зъбите на Мурджо и Маринчо по сурата си, Роско е с кръпки по дънките, където го ритал бодигардът на дискотеката заради малкия ми брат.

Както обядваха ония ми ти хора, изведнъж се вцепениха, като че храната в стомасите им се превърна в железни стърготини. Майка му се изсекна, баща му накрая и той подсмъркна, Роско обаче не се изсекна, дори не ме погледна.

– Какво искаш, ма Гало? Сега окосихме копривата и няма какво да си завираме в носовете да не ни тече кръв – разправя майка му. Тя е устата. Устата й звъни като ЖП релси, когато ги мачка експресен влак. Обаче знаеш ли пък колко ми е на мен дали минава експрес, или въобще нищо не минава? Пет пари не давам дали изобщо има релси.

– Лельо Добрено, не идвам да приказвам с тебе.

– Че кой те е викал да идваш? – обажда се бащата едно тънко и злобно. В тоя момент реших, че сто лева ще дам, ще купя месо и кокали и ще ги хвърля на Мурджо и Маринчо като награда, дето са го ръфали този цървул.

– Чичо Станчо, толкоз ли съм важна, че трябва специално да ме викате? – отвръщам му аз. – Не съм важна. Ей на – на крака ви идвам, но чичо Станчо, не при тебе. При Роско идвам.

– Както знаеш да дойдеш, така знаеш и да си от идеш – обажда се Роско и най-хладнокръвно продължава да си яде фасула. Гребе и гълта, като че чинията му ще се запали, ако я остави за миг без надзор. Знаеш ли колко обичам някой да яде фасул, аз да му идвам на крака в къщата, където и балатумът на пода е пробит?

– Роско, искам да сложа край на нашата вражда – казвам и с всяка дума, която изричам, си плюя в мозъка. Знаеш ли колко обичам да правя метани на Роско? Извънредно много обичам всякакви поклони. Е, човек понякога трябва да си възсяда нервите и да се държи като в посолство – да се отдаде на подли дипломатически номера. – Тая вражда е срам за града – продължих смирено аз – Затова идвам с оферта за тебе.

– Знаеш къде да си завреш офертата... Чакай бе, пепелянките нямат такова место – подхвърля Роско над лъжицата си, пълна с фасул.

– Защо така приказваш? – продължавам да сипвам помия в мозъка си аз. – Човек прави грешка, човек оправя грешката. Мене ми се отвориха очите – упорито изцеждам торбата с дипломатическите лъжи аз. – Направихме зло, требва да го изтрием туй зло – и тримата се опулиха, сигурно храната продължи да се обръща на стърготини в гърлата им. Но аз няма да забравя да купя на Мурджо и Маринчо месо и кокали. Такива неща не забравям, помня като онзи дръвник, на който баща ми коли агнетата. И да искаш да забравиш този дръвник, кръвта е попила в дървото и се вижда. Как ще забравиш кръв, която непрекъснато гледаш на дръвника?

– Какво искаш? – пита накрая бащата на Роско.

– От тебе нищо не искам, чичо Станчо. За тая работа е нужен млад човек – хлъзгаво е, клеясало, ще се хлъзнеш да си строшиш някой крак. Това не мога да го преживея.

– Какво е хлъзгаво и клеясало? – пита оная, устатата, и релсите на приказката й ме подпират в ребрата. – Ние да не сме някакъв контейнер за боклуци, че говориш тези приказки за хлъзгаво и клеясало. Да не би да искаш клозета ви да изчистим?

– В никакъв случай, лельо Добрено. Клозета сами си го почистваме. Аз идвам при вас за друго. Майсторска работа е това – чегъртането на бъчвите. Вътре слагаме най-скъпото нещо за нас – виното. Какъв ти клозет! Ми че той, баща ми за това вино живее. Вечер само той пие по половин чаша от него, а на мен, на мама и на братята ми не дава. „Аз това на министри го продавам!“ – казва и наистина го продава... Та затова идвам да моля Роско да изчегърта бъчвите, да ги подготви за новото вино. Щото за това се иска тънка ръка и дебел майсторлък.

– Точно пък мен ли пък избра, ма? – подхвърля Роско. – Защо не си изчегърташ ти бъчвите – в тебе има отрова да дезинфекцираш каците на всичките изби в окръга.

– Роско, ако можех да ги дезинфекцирам, щях ли да се унижавам, чак до тука да бия път в тая жега? Да ме наричате такава и онакава, и аз да търпя. Само ти можеш да ги изчегърташ така, щото новото вино да свети като светулка и да мирише на оня вир в реката, дето се къпят голи момичета.

– Ти да не си станала обратна, ма, та за голи момичета приказваш? – обади се железницата и зина заинтересувано срещу мен.

– Не съм станала обратна, лельо Добрено, но всички разправят, че виното на баща ми ги подсеща за ония вир с голите момичета – дъвча аз.

– Мене това вино ме подсеща за гроба на баща ти – продължават да дрънкат релсите, но ти знаеш ли какво ми е от едни релси? Мисля за месото, което ще дъвчат нашите Мурджо и Маринчо. Лично аз ще им го поднеса, ако ухапят Добрена бърбораната.

– Добре, ма, колко ще дадеш на една бъчва? – пуска го тънко бащата на Роско и хем гребе фасула, хем очите му още малко ще влязат в устата ми – така гладно ме гледа.

– Ако даде по-малко от двайсет лева, ей сега отивам да отвържа нашия Пирин – и без това имаме да си връщаме – заплашва ме железницата. Като че не го знам нейния Пирин. Кльощав пес, на места с окапала козина, която смърди на разни илачи – мажат го с помада да умре. Техният Пирин като ми види петата, се хвърля да квичи, щото го бях ритала още преди да му окапе козината. Затова добре ме е запомнил.

– Сега няма да прибягваме до Пирин – разправям й аз. – Казвам ти, идвам с добро, лельо Добрено.

– Абе знам ти аз доброто – разсъдително го пуска бащата на Роско и се чеше по белезите на краката си. – Роско няма да дойде, ако дадеш под двайсет и два лева на каца.

– Слушай какво – намесва се най-накрая Роско. – Ей тия сандали там на прага виждаш ли ги?

– Виждам ги – казвам аз.

– А така. Щом като ги виждаш, донеси ми ги ей тука, както си го ям аз тоя фасул.

Ако в главата ми го нямаше онова твърдо решение за каците, за такива приказки щях да запаля бараката на тия нахалници с двете им мършави кози в нея, барабар с вързания за кола Пирин и окапалата му козина. Обаче човек действа като дипломат, трябва да знае как да преглъща пепелянки и жаби. Само така може да попаднат във виното ония момичета от вира, дето дават най-голямата слава на нашата изба.

Донесох сандалите – то пък едни сандали – каишките им оръфани, като че двете стада крави са ги тъпкали барем две лета. Сложих ги пред краката на Роско – крака обвити с десет сантиметров слой прах, сраснал с гъстите му руси косми.

– Искам трийсет лева на каца! – заяви Роско. При тия негови думи баща му се задави с лъжицата фасул и закашля, а майка му както никога млъкна и удари масата с две ръце. Мълчах тънко и никого от тримата не поглеждах. – Трийсет лева и да ми обуеш сандалите на краката – разправя онзи русокос тиквеник.

Слушай какво, Гало, казвам си аз наум, ринала си кравешки фъшкии, ринала си купища тор, по-високи от теб самата. Обаче дипломацията е работа на надцакване, затова внимавай.

– Трийсет и пет лева на каца, но да не ти обувам сандалите – разправям аз, но това е само заради дипломацията. Не ме гнус от тор, ринала съм конски фъшкии по-големи от главата ми.

Бащата на Роско сипа една лъжица фасул, но не в устата си, а върху мушамата на масата. Майка му извика:

– Бравос, сине!

Обаче синът явно съвсем друго мнение има в главата си. Гледам русия му перчем, но толкоз перчема, а очите му – в тях десет коня се ритат и искри хвърчат. Такива коне в очите на човек обичам аз. Такива очи обичам.

– Двайсет и пет лева на каца, но ще ми обуеш сандалите! – вика Роско и с очи свети.

– Луд ли си ти, бе! – вика му железницата. – Оня келеш, баща й, има дванайсет каци. Губим колкото едно яре и една овца майка заради твоето твърдоглавие.

– Ти трай, като говори синът ти – обажда се дебело бащата на Роско. – Браво сине. Я тая да се наведе и да ти обуе сандалите на краката.

Наведох се. Прахта по краката на тоя фукльо може да покрие цялата им къща до покрива, ако се струпа на един куп. Обаче ти не гледай прахта върху краката на мъжа, мъжа гледай. Както обувах сандалите, леко го помилвах – първо глезените, ама много леко ги помилвах, после пръстите му, макар че не се виждаше кой пръст галя, толкова гъста бе тая прах.

– Какво правиш, ма? – вика Роско и с това ме уби. Мислех си, ще му стане хубаво, ще се усмихне, а той – „Какво правиш, ма!“

– Как какво? – рекох. – Погледни си краката – мръсни та черни! По тях само кал, дето си я газил в обора.

– Не съм газил в обора, ние нямаме обор. Орах цял ден.

– Е, орал си, орал. Да си жив и здрав. Рекох да позабърша прахта, че да не изцапаш сандалите.

– Да не го пребие баща ти, като дойде утре у вас – обадиха се релсите през зъби. – Да не ми пребиете момчето, че тогава с мене ще такова... разбираш ме нали?

– Тая е десет пъти по-злобна от баща си – подхвърли бащата на Роско. – Обаче ако пребиете сина ми, ще ви отрежа носовете, ще ви накарам да ги изядете, а след това шиите ви като на ярета ще отсека. Ясно ли ви е?

– Слушай, чичо Станчо – за да си сигурен, че няма да го пребием, докато Роско чисти каците, аз ще седя тука, ще си приказваме с леля Добрена...

– Какво! С тебе да приказвам? Ти си луда, ма! Аз тебе не мога да те гледам.

– Защо, нека да пробваме. Да поседи Гала два часа у нас, обаче да не закачат Роско. И в на края на деня да му броите парите – толкова каци изчегъртал, толкова пари. Тогава нека да мирише виното на голи жени – извика бащата на Роско и плю на балатума.

– Това е почтена приказка – рекох аз. – Така разбирам аз нещата в бизнеса – пито платено. Към хората трябва да се подхожда с добро, нали така?

– Пепелянката се е побъркала – разправя бащата на Роско.

– Какво ти дреме дали се е побъркала, или не е? – заяви категорично майка му. – Важното е, че ще плати. Ако ще да се обеси после, нали така.

– Я дай някакъв аванс – обади се Роско. – Искам десет лева аванс.

Имах сто лева в мен, обаче по принцип не давам аванс на никого.

– Нямам никаква стотинка у мен – лъжа аз. – Наистина нямам.

– Тогава си остави фанелата вместо аванс – разправя майка му.

– Да я оставя, ама под нея нямам нищо и ще се лъсна гола – отвръщам аз.

– Хич не ми трябва да гледам гола пепелянка – разправя Роско. – Остави си обувките и си ходи до вас боса.

– А ти ще дойдеш утре в сутринта в шест – казах аз и поех боса по прашния път обратно към нас. Толкова приятна прах по пътя не съм газила от дете, когато татко ми купи захарен памук. Купи ми този памук за награда, че продадох марулите с пет стотинки по-скъпо всяка една на пазара в Перник.

Но още по-хубаво от захарната награда, още по-хубаво от марулите, които продадох по-скъпо, беше лицето на Роско.

 Тогава на пазара мъжете тичаха при мен. Можех да им пробутам коприва вместо марули, така ме зяпаха. Една жена марули ако не може да продаде, по-добре да се гръмне или да отиде да изчисти обора на моите крави, докато аз продавам марули на мъжа й. По-хубаво от марулите и от пазара беше, когато на другия ден отидох в избата на баща ми – трябва да ви кажа, че по миризмата познах. Познах в коя бъчва се е наврял Роско, чак после чух как чегърта ли, чегърта по дъното.

– Роско – извиках му. Преди това бях дала по пет лева на всичките ни работници в избата, за да се изметат оттук, да пият по една бира или по две каменарки – оная отвратителна ракия, която тате пече и в която не слага само кожи от умрели кучета. Аз продавам каменарка в магазина ни вечер, когато втората смяна на миньорите се връща с раздрънкания автобус.

– Пепелянката пак се облякла тц, тц, тц… Всичко й се вижда! – разправяха миньорите. Ама знаете ли, че не давам пет пари какво ми се вижда – важно е как върви ракията. От гледането им кожата ми никак не се е изтрила.

– Роско, чуваш ли ме добре?

Той спря да чегърта кацата, престана дори да мирише на прах и крави, както миришеше целият им двор. На крави миришеха даже и керемидите над къщата им.

– Чуваш ли ме, Роско?

– Да – отвърна троснато той и отново заби длетото в клея на кацата.

– Спри да чегърташ, сега ще ти направя едно много интересно предложение – той започна да блъска длетото в кацата – така блъска овен, като си помисли, че и ти също си овен и искаш да му отнемеш овцата. – Роско, ще се ожениш ли за мене?

Не знам както изтърва този човек, но нещо думна здраво върху дъното на кацата. Ако беше тука баща ми, щеше да го застреля с двуцевката. Татко мрази някой да съсипва каците му за вино.

– Сега гледай да не си изпуснеш чука върху крака – рекох аз. – Ако се ожениш за мене, ще накарам тате да ти припише цялата изба! – беше толкова тихо, че се чуваше как керемидите се нагряват от слънцето. – Ако ти е недостатъчно избата, ще ти припиша и двата коня, те са си чисто мои – Белчо и Црънчо.

– Я се разкарай – обади се бъчвата и длетото пак захвана да рови като пощуряло.

– Не съсипвай бъчвата, защото ако баща ми не те застреля с двуцевката, ще те застрелям аз. Ще се ожениш ли за мене те питам.

– Я се разкарай, отрово – ревна отвътре Роско.

– Това „не“ ли означава или „да“? – питах го аз. – Не ми е ясно какво точно искаш да ми кажеш.

– Няма да се оженя за тебе, та ако ще избата, ковачницата, Белчо и Црънчо, моторетката, Хондата и креватите, на които спите, да ми припишеш.

– Сигурен ли си? – пак уточнявам аз. – Не правя такова предложение всеки ден.

– Слушай какво, пепелянко – само ти да беше жена на този свят, пак нямаше да се оженя за тебе. Добре, че съм в кацата, иначе щях да ти ударя един шамар. Ти си най-гадното същество, дето съм срещал. Разбра ли ме сега?

Добре, че беше вътре в кацата, иначе щях да го напръскам със спрей в очите. Наистина разбирам дипломатическите номера, но чак пък дотам дипломатическо перде не мога да спусна. Пак извади късмет, тоя Роско. Представих си какви коне се ритат в очите му. Най обичам да гледам когато изпод копитата изхвърчат искри и очите на човека подскачат. Някак си удоволствие ми прави тази работа.

– Добре тогава – рекох с добро аз. – Като не искаш да се жениш за мене, тогава поне съгласен ли си да те обичам? Никой няма да разбере, пратих хората да пият по една каменарка за мое здраве.

– Какво! – отново нещо думна върху дъното на кацата.

– Виж какво, ако още един път изпуснеш длетото, ще ти сипя конска тор върху главата, казвам ти го най-открито. Приготвила съм торта предварително. Тая каца струва колкото десетима като тебе. Съгласен ли си да правим любов. Кажи.

– Аз тебе не мога да те гледам, гадино такава!

– В кацата е тъмно и няма да ме виждаш – казах аз. – Ако пък виждаш в тъмното, ще си разкъсам блузата и ще ти вържа очите. Така хептен няма да ме гледаш. Става ли?

Не го дочаках – сигурна съм, че щеше да ми нареди да се застрелям. Предварително си бях приготвила стълба – по нея с братята се катерим, когато брулим ореха зад кошарата на овцете. По тази стълба и Роско се е покатерил до капака на кацата.

– Я се махни от тука!

Късно е, чадо, помислих си. Вече се бях озовала на върха на стълбата. Скочих в кацата, той взе да се пази, да ме блъска, но къде ще ме изблъска – бъчвата е бъчва, не е рейс, че да те изритат през някоя врата. Освен това не случайно онзи Данчо се бе пропил заради мене. Дълбоко познавам любовта, тя просто някак много ми се удава. То е същото като да продадеш всяка маруля с пет стотинки по-скъпо, да ти викат „Гол смок“, но да се бият за твоята ракия. На един мъж мога да му продам и прахта, която жена му е натрупала в прахосмукачката, докато е чистила хола у дома.

– Разкарай се! разкарай се... разк... – Роско повече не можа да говори. Направих му всичко, което прави хубаво на мен. Отначало гледаше да ме ритне, съскаше и плюеше, но кой бяга от хубавото, та и Роско? Съвсем се укроти и ме остави да правя още по-хубаво – по-хубаво от захарен памук, от прахта по пътя през лятото, от петте стотинки повече за всяка маруля. И себе си направих честита. Толкова честита се усещах, че от благодарност целунах два пъти кацата, така като си беше нацапана с клей.

– Мила мамо! – вика Роско. Гледам го – и той целува кацата.

– Да си скъсам ли блузата, да ти вържа очите, че да не ме гледаш? – питам го.

– Ами късай я, ама не ми връзвай очите.

– Ще ми купиш ли нова блуза?

– Добре.

– Това „да“ ли означава, или „не“?

– Бе ще ти купя две блузи, крава такава!

– Какво? „Крава“ ли ме нарече? Сега ще видиш какво може една крава.

Кравата е добро и благородно животно. Пепелянка да ми беше казал, нямаше да се ядосвам. Змиите са почтена напаст – лежат си, настъпиш ли ги – хапят. Да си гледал! Реших да го науча да запомни как може и как не може да се обръща към мен. Но и с по-мръсна дума да ме беше нарекъл, пак нямаше да ме отблъснел

Още в трети клас бях забелязала как светят очите на Роско. Той си ходи гордо към къщи след училище, аз вървя след него и толкова го обичам, че ще легна да мра. В любовта обаче човек не бива да легне да мре и не бива да крачи след някого като кон. Любовта означава да вкараш човека в бъчва – хем ще ти изчисти клея, хем не може да те изрита, защото както подчертах, бъчвата няма врати. Тогава пак започнах да правя хубаво на Роско, от хубаво по-хубаво.

– Мила мамо! – вика по едно време той.

– Не съм ти майка, дай да се разберем – изтъкнах му аз, после се покатерих на раменете му и се измъкнах от бъчвата.

– Виж какво – казах, след като вече стоях до кофата с конската тор, която бях приготвила. Реших, че ще я изсипя на тила му, ако ме нарече с име на животно – макар че кравата е добра и благородна твар. – Има още знаеш ли колко каци за чегъртане? Шестнайсет! Ще ти нося мляко с мед и пет пържени яйца в масло. Те дават много голяма сила. Така правех с Данчо – господинът, който се изсели от Перник заради мене.

– Данчо ли спомена след всичкото, гадино такава! – ревна отвътре Роско.

Понеже се бях зарекла, ако ме нарече с името на някое добиче, да му хвърля торта на тила, точно това направих – с риск по-късно виното да не мирише на момичета от оня вир, а към нещо друго да насочва откъм миризма.

– Ще те убия – изкрещя Роско, после изрече една псувня, но по нашия край мъж ако не псува, значи е болен или обърнат в другата сексуална посока. Нямам нищо против другата посока, но моя автобус не върви нататък.

– Я да ти хвърля още тор, щом така и така ще ме убиваш – рекох и сипвах, сипвах, че накрая дори му пуснах и празната кофа върху главата.

– Гадост! Гадост голяма – крещеше човекът, но вече не го чувах. Излязох от избата, пък стените дебели, откъде накъде да се напрягам да разбера за какво толкоз пък ми е ядосан?

На другия ден аз се мушнах в кацата преди Роско – баща ми беше отбелязал с кръстче с бяла боя коя каца да чегърта нашият майстор. Аз седя в кацата, мълча и чакам. Той слезе точно в шест сутринта.

После двамата сме заспали на дъното, направо върху пържените яйца с масло, дето бях приготвила така предвидливо за подкрепа.

– Леле сине, и ти ще се пропиеш! Тая кучка ще те затрие, както що затри Данчо! – този злостен вик ме събуди.

 И Роско до мен се размърда. Срещу нас лъснали фенери, баща ми свети ли, свети с прожектора, с който осветява телетата нощем, а майката на Роско лъщи с електрическо фенерче. Виждала съм я с този електрически уред по пътя, докато се прибира от втора смяна по чукара в горната махала.

– Ще го затрие, пепелянката! – обажда се някъде далече извън нашата каца чичо Станчо, бащата на Роско.

– Станчо, чакай тука, мой човек – само една минута чакай! – чувам гласа на баща ми.

– Защо, пари ли ще донесеш? Искаш да се откупиш, вампир неден! Да ни купиш мълчанието – пресече го майката на Роско.

– Не, чифтето ще си донеса – викна баща ми. – Да те застрелям – тебе и устатия ти мъж, дето наричате единствената ми дъщеря „пепелянка“. Затова ви карам да чакате. Ей сега ще донеса чифтето.

– Ми че тя е пепелянка. Виж я как се е разголила. Пепелянка недна!

– А тебе, Добрено, ще те накарам да ми платиш куршумите, които ще гръмна в задника ти – заяви спокойно баща ми.

– Ти ли бе, ти ли! Дъщеря ти е противна като тебе! Също като тебе е змия.

По това време Роско се скри зад моята пола, за да не блести под оня прожектор, с който баща ми свети на телетата. Макар че се бе омотал с полата, Роско извика от дъното на бъчвата:

– Не е никаква змия и не е никаква усойница. Гала е най-доброто момиче, дето съм срещал на света!

– Какво! – ревнаха едновременно майката и бащата на Роско, и моят баща.

– Аз... – започна Роско и макар че не го гледам, знам, че ония коне ритат в очите му и хвърчат толкоз искри, че ще запалят бъчвата.

Прожекторът на телетата свети ярко и се чувствам така, като че забиват пирони в очите ми. Но ми е толкова хубаво, толкова хубаво! Никой досега не ми беше казвал, че съм най-доброто момиче на света. Абсолютно никой.

– Аз не мога да живея без нея – викна Роско в кацата толкова силно, че обръчите й зазвънтяха. Стори ми се, че всеки момент щяха да изпокапят като круши на земята.

Здравка Евтимова (род. 1959) е българска писателка.Завършила е Великотърновския университет през 1985 г., специалност английска филология.Автор е на четири сборника с разкази и четири романа, публикувани в България. Нейни разкази са публикувани в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Германия, където през 1999 г. тя печели наградата за къс разказ в конкурса за разкази на фондация Lege Artis.

Pin It

Прочетете още...

Залези

Таня Рупел – Тера 17 Апр, 2012 Hits: 15254
Гледам с неовладяна тъга на запад.…

Войната, Пустата…

Неда Антонова 29 Юли, 2013 Hits: 8469
Тъкмо да отропаме сватбата на Колчо, сестро,…