Когато през 2012 г. HBO се отказва от плановете си да екранизира бестселъра на Джонатан Франзен Поправките, писателят изпитва такова облекчение, че, по собствените му думи, прави първото и последното салто в живота си на моравата пред дома си в Санта Круз, Калифорния. И преди това е имало опит романът да бъде филмиран, но провалът не го изненадва: още тогава Франзен предупреждава, че е невъзможно този дебел роман със сложно преплетен сюжет да бъде свит до размерите на пълнометражен филм.

Този път обаче той се включва като съсценарист заедно с режисьора Ноа Баумбах. По думите му HBO били „изключени от процеса на разработване. Грешка, защото нямахме представа как се прави телевизия“. Самият Франзен до няколко години преди това дори не е притежавал телевизор, камо ли кабелна телевизия, така че, докато се мъчи със сценария, започва да си взема под наем цели сезони на сериали. Някъде към третия епизод на един от тях го осенява: „Нямаме никаква представа какво правим. Телевизия не се прави така. Това е лошо“, спомня си той. Резултатът, казва Франзен, бил „един от най-лошите пилотни епизоди, правени някога“.

Някога Франзен е смятал телевизията за „враг“ на сериозния романист. В прочуто есе от 1996 г. за Harper’s Magazine, посветено на упадъка на високата литература, той се оплаква горчиво от „баналния възход на телевизията“. Но след провала на сериала на HBO гледа Breaking Bad, Nurse Jackie и Silicon Valley и те страшно му харесват. В епохата на социалните мрежи, изкуствения интелект и безкрайното скролване телевизията вече започва да изглежда като „приятел“, казва той днес. А Поправките най-сетне ще бъде екранизиран като сериал на Netflix от осем епизода, с Мерил Стрийп в ролята на Инид Ламбърт, матриархът, който отчаяно се вкопчва в мечтата да организира една последна съвършена семейна Коледа, докато съпругът ѝ Алфред необратимо угасва от Паркинсон и деменция, а животът на вече порасналите им деца се разпада по ужасяващи и комични начини. След като Стрийп обявява участието си, Франзен решава, че „шансовете този сериал наистина да бъде направен вече са над 50 процента“. Казва, че му остава около месец до завършването на сценария.

Срещаме се в дома му в покрайнините на Санта Круз, в кабинета му, където щорите са спуснати ниско заради яркото слънце. Той е на 67, висок и леко прегърбен, и макар косата му вече да е побеляла, когато се смее, все още изглежда момчешки: широка усмивка, малък чип нос и дяволита искра зад характерните очила с тъмни рамки. Настанил се е в кресло, което изглежда прекалено малко за дългото му тяло, и непрекъснато се върти от неудобство. В един момент го питам дали да не си разменим местата. „Не, просто физически изразявам неудобството си от това, че се повтарям“, отвръща той. Обича да редактира думите си още докато говори: „Зачеркнете тази дума!“, нарежда в един момент, а друг път: „Това трябва да се подчертае.“ Когато изгуби нишката, тържествено обявява: „Можете да ме пренасочите.“

Поправките, третият роман на Франзен, печели през 2001 г. американската Национална награда за художествена литература и остава едно от най-продаваните произведения на литературната проза през последните десетилетия. Книгата излиза няколко дни преди 11 септември и концентрира в себе си материализма, тревогите и самодоволството на американския „дълъг двайсети век“. Това е и най-„автобиографичният роман“ на Франзен, свободно почерпен от собственото му детство в Средния запад: той израства в заможно предградие на Сейнт Луис, Мисури. Подобно на Алфред, баща му, инженер по професия, развива Паркинсон и Алцхаймер, а Инид е „карикатурна версия“ на собствената му майка. „В книгата няма кой знае колко случки от живота ми, но тези двамата: характерите им и самозаблудата относно сериозността на умственото влошаване – всичко това идва от собствения ми опит“, казва той.

Франзен казва, че като романист е научил „психологията си“ от своето семейство. Родителите му били „силни характери“: „страшно смешни“ и „страшни“, но също така „мислещи“ хора с богат вътрешен живот. „Те създадоха не само Инид и Алфред, но всъщност и самата ми представа за литературен герой... съчетанието от интелектуална съдържателност, емоционални желания, емоционални потребности и комизъм“, обяснява той. Баща му умира преди излизането на Поправките. Майка му доживява да научи, че откъс от книгата е публикуван в New Yorker като част от специален брой, посветен на американски писатели под 40 години.

„Досадната ми леля, нейната сестра, ѝ се обадила и казала: „Айрийн, недей да четеш текста на Джон в New Yorker“, спомня си Франзен. Майка му е болна от рак и лекарите са ѝ дали само няколко месеца живот. Няколко дни след този телефонен разговор той я посещава и неизбежният ѝ въпрос е: „Защо да не чета текста ти в New Yorker?“ Франзен ѝ преразказва историята, „с няколко дребни пропуска, но общо взето просто ѝ описах какво представлява“. Когато свършва, тя казва: „Благодаря ти, няма нужда да го чета.“ Това е един от последните им дълги разговори. Тя умира десет дни по-късно. „Родителите ми дадоха на нас, децата, всичко, включително много критика. Но после просто си отидоха, а аз още бях трийсет и няколко годишен и можех да пиша каквото си поискам“, казва той. Ако те все още са били живи, не би могъл да публикува Поправките. Повечето му следващи романи, сред тях Crossroads и Свобода, две други мащабни книги, натоварени с идеи, също са съсредоточени върху дисфункционални семейства от Средния запад. „Винаги ме озадачава, че хората намират за забележително това, че в книгите ми има герои, свързани помежду си чрез семейство“, казва той с леко раздразнение. „Защото, нали разбирате, Библията е книга със семейни истории. Старият завет, там всичко са семейни истории. Гръцките митове, Омир...“

Първоначално Франзен следва естествени науки в университета: „Това беше донякъде прикритие, за да накарам родителите си да ми плащат следването“, казва той. Те никак не са доволни, когато сменя специалността си, „но поне избрах нещо сериозно като немска литература, вместо някаква несериозна английска филология, за която те буквално нямаше да платят“. След като през 1981 г. завършва Суортмор, колеж за свободни изкуства в Пенсилвания, получава едногодишна стипендия „Фулбрайт“ в Свободния университет в Берлин. Първият му роман, The Twenty-Seventh City, излиза шест години по-късно, през 1988 г. Оттогава се издържа изцяло като писател. „Като млад направих всички възможни грешки, но имах късмета все пак да разбера: ето това е нещото, в което си добър“, казва той.

Франзен определя Поправките като „гневна комедия“, а самият той има репутацията на, как да го кажем, гневен човек. Откъде идва този гняв, питам се аз? „И досега ми е загадка как при толкова много привилегии – не толкова икономически, но почти всички други, които човек може да си представи – бях гневен толкова дълго време. Има ги онези 14 години в брак, който е трябвало да приключи след две. Това всъщност обяснява доста“, казва той. Скоро след дипломирането си се жени за писателката Валъри Корнел, а през 1994 г. двамата се развеждат. „После го има и това, нали разбирате: аз съм умен човек и глупостта на света ме ядосва.“ А през 90-те прекарва много време и „ядосан, че хората сякаш губеха интерес към романи от вида, който аз пишех“. Но добавя: „Не знам защо хората все още ме смятат за гневен, защото всъщност не съм изпитвал такъв гняв от годината след излизането на Поправките.“

Онази първа година, признава той с крива усмивка, била малко „бурна“. Мнозина сигурно помнят разправията му с Опра Уинфри, която избра Поправките за своя книжен клуб и го покани в предаването си, но после оттегли поканата, след като Франзен определи други нейни избори като „сантиментални“. По-късно те се помиряват: през 2010 г. тя избира Свобода за книжния си клуб и двамата се прегръщат в ефир. Един от проблемите му, посочва Франзен, е, че не може „да започне една мисъл, без веднага да вкара в нея и контрамисъл“. Ако прочетеш само половината цитат, изглежда като „задник“. Например, докато критикува избора ѝ на книги, той същевременно хвали Опра за това, че насърчава хората да четат. Сега разбира, че тя е имала основание да се ядоса. Но ето я и контрамисълта: „Е, някои от по-ранните ѝ избори бяха...“ театрална пауза „... сантиментални.“

Следват и други разправии, например с писателката Дженифър Уайнър заради непропорционално голямото внимание, което получават книгите на Франзен. Мисъл: Уайнър „се възползва наготово“ от дебата за половото неравенство и „иска уважение, което според рецензентите, не само мъжете, но и жените, творчеството ѝ не заслужава“. Контрамисъл: половото неравенство в литературата е реален проблем. Забърква се в неприятности и след като казва, че обмислял да осинови иракско сираче, за да разбере по-добре младите хора. Контрамисъл: тази безумна идея го е занимавала най-много шест седмици. Франзен казва, че се е научил да бъде по-предпазлив. „Не знаех какво правя. Не знаех как се говори с хора по време на интервю. Не знаех как се прави телевизия. Просто казвах каквото ми минаваше през ума, после си навличах неприятности и си мислех: „О, колко несправедливо! Навличам си неприятности.“ Е, човече, вземи се в ръце, научи се да се пазиш. Не говори такива неща.“

През 2010 г., след излизането на Свобода, Франзен се появява на корицата на списание Time, рядко постижение за който и да било писател. Статията го определя като „Великия американски романист“. Оказва се, че идеята да бъде на корицата е негова. Накарал пиара си да се свърже с Time и да им каже, че отдавна не са слагали писател на корицата и Франзен би бил чудесен избор. Чакайте малко, питам аз, докато ровя из бележките си, нали същата статия ви описва като човек, „изключително неспособен на онова, което бихме могли да наречем управление на собствения бранд“? „Не е ли страхотно смешно?“, пита той, а очите му се разширяват от удоволствие. „Страшно смешно е!“

Самият той обаче не е особено впечатлен от израза „великият американски роман“. „Обикновено не го казват добронамерено. Има нещо подигравателно“, казва той. Прави презрителна физиономия и имитира заядлив глас: „О, великият американски романист. О, значи ще пишеш великия американски роман, така ли?“

Днес Франзен не гледа толкова мрачно на бъдещето на литературния роман, колкото някога. А онова есе в Harper’s? Истинското му оплакване по онова време било, че „хората не купуваха книги като моите“, казва той, преструвайки се, че хлипа. „Всъщност купуваха. Просто не купуваха моите романи. Това беше оплакването ми през 90-те, а аз, разбира се, го раздух до някакъв огромен културен проблем.“ Днес смята, че хората, които оплакват упадъка на четенето, имат нужда от малко чувство за перспектива. „Според мен пророците на гибелта на романа допускат една фундаментална грешка. Представят си някакъв златен век, когато всички са чели Флобер. Такова време никога не е имало“, казва той.

Вярно е, продължава Франзен, че съвременните технологии никак не помагат за създаването на любов към четенето. „Лесно е да си представим, че скоро ще настъпи време, когато вече няма да има причина човек да умее да чете, защото текстът ще може да се превръща в говор, а няма да се налага и да пишеш, защото просто ще говориш и думите ти ще бъдат записвани вместо теб“, казва той. Но това едва ли изглежда като най-лошото нещо, което се случва в света в момента. „И това ме дразни у пророците на гибелта на романа. Наистина ли? Това ли е световноисторическият проблем? Хората вече не могат да четат Стайнбек? Тъжно е, но нищо не трае вечно. Какво искате?“

Франзен казва, че не иска да коментира американската политика, защото „никого не го интересува какво мисли романистът“, а освен това преди втория мандат на Доналд Тръмп дал интервю за германския вестник Die Welt, в което, подобно на много коментатори, предрекъл, че президентът няма да изпълни повечето си обещания, и „ами не, сгреших напълно“. Тръмп обаче попада в полезрението му отрано. Франзен пише за бъдещия президент още в романа си Strong Motion от 1992 г., както и в различни есета през същото десетилетие. „Той олицетворяваше определен вид отвратителност, една просташка, нарцистична, агресивна страна на американския живот, която, да, забелязах отрано и мразех. Дори не живеех в Ню Йорк, когато писах Strong Motion, но усещах това отблъскващо присъствие“, казва той.

За сметка на това е по-склонен да се изказва по въпросите на околната среда и е написал за New Yorker няколко есета за климатичната криза, които предизвикват доста раздразнение. Той разгневява климатични активисти с тезата си, че човечеството трябва да приеме, че глобалното затопляне ще се случи, и да пренасочи част от усилията си към местни проекти за опазване на природата и биоразнообразието. Самият той е страстен наблюдател на птици и през 2015 г. критикува природозащитната организация Audubon, че невярно представя климатичните промени като основната заплаха за птиците, вместо сблъсъците със стъклени прозорци и ловуването им от котки, два проблема, за които много по-лесно могат да се намерят решения. Audubon отвръща, като го обвинява в „крайна интелектуална нечестност“. „Извиниха се“, казва той, когато го питам за случая. „Точка.“

Франзен открива страстта си към птиците скоро след излизането на Поправките. Ходи на експедиции за наблюдение на птици винаги когато може, но и от дома си вижда доста: в съседство гнездят виолетово-зелени лястовици, а в задния двор има качулати авлиги. Ако не беше толкова горещо и щорите му не бяха спуснати толкова ниско, вероятно щяхме да видим семейство пъдпъдъци да притичва край прозореца на кабинета. „Ако искате да видите пъдпъдъци, това е едно от най-добрите места в света“, казва той.

Той живее с дългогодишната си партньорка, писателката Катрин Четкович. В единия ъгъл на кабинета му стои електрическа китара. Започва да свири, докато работи върху Свобода, а тази сутрин е репетирал с групата Shady Characters, която е създал заедно с братята на Четкович. Това е изцяло частно занимание. „Никога не съм свирил пред публика и никога няма да го направя“, заявява той.

Миналия юни Франзен публикува в New Yorker нов разказ за тийнейджърка, която мечтае да стане актриса, но се оказва изправена пред нежелана бременност и криза на вярата. Разказът ще стане част от следващия му роман, продължение на Crossroads, публикуван през 2021 г. като първа книга от замислена трилогия. Означава ли това, че следващата книга е почти готова? „Това не е: „Предал съм ръкописа и сега ви пускаме малко тийзърче.“ Не, това е: „Навлязъл съм дълбоко в пещерата и трябва да дам някакъв знак, че още съм жив“, казва той. На Франзен му трябват много години, за да напише роман, а годините, преди да открие следващия си проект, често са „ужасни“. Опитва се да се разсейва, обикновено като пише документална проза, а после „периодично се връщам и пак започвам да си блъскам главата в пословичната тухлена стена“. „Не е приятно“, потвърждава той. „Друг ден, друга идея. Да, и тази не стана. Събуждаш се посред нощ. Да, хванах го. Не, не си.“

Франзен смята, че най-трудната част от писането на нов роман е, че то изисква самият той да се промени: трябва да се превърне в „човека, който е способен да напише този роман. За да напиша всяка от книгите си, е трябвало по някакъв съществен начин да се превърна в друг човек.“ За да премине от Поправките към Свобода, е трябвало да се освободи от гнева си. За да напише Crossroads, е трябвало да стане по-склонен да прощава. А сега, казва той, „чакам да се събудя като човек, който отново е жив и вече не е същият, който беше преди пет години“.

Означава ли това, че възприема писането като средство за самоусъвършенстване? Боже, не! Когато работи върху сцена, опитва се да улови някой герой или да намери точния тон, той не мисли в морални категории. „Ако наистина си потънал в това, въпросът не е в морала, а в това да стигнеш до нещо истинно. Затова предпочитам истината като цел пред морала, пред самоусъвършенстването, пред облагородяването на собствената душа“, казва той. „Всъщност изобщо не ме интересува да облагородявам душата си. Интересува ме да го направя както трябва.“

А после идва рефлексът на редактора:

„Това май е доста добра последна реплика.“

Източник

Софи Макбейн е отличавана с награди журналистка и авторка на свободна практика. Живее в Бостън. Пише пространни документални текстове, портрети, литературни рецензии и есета за The Guardian, The Observer, The Times, New Statesman и други издания.