Пъстрота в градското пространство – това е най-правилното определение за Пловдив през втората половина на XIX век. Населението на най-големия ни град в Южна България е около 30 хиляди жители, от които половината са мюсюлмани. След тях по брой следват българите – православни и католици, после гръко-власите, арменците, евреите и циганите. В първият план на града, изработен от инж. Йосиф Шнитер в 1892 г., са посочени 32 площада, 399 улици и около 40 махали, повечето с турски наименования, а други са обозначени с цифри.

В Пловдив тогава има две значителни джамии: Джумая и Имарет. Турската махала била разположена в горния край на ул. „Бунарджик“, къщите били малки, от глина и кирпич, боядисани в синьо или бледорозово, с криви, но спретнати дворчета. Външните дувари са по-високи от човешки ръст, а на прозорците откъм улицата твърде често се срещат гъсти дървени решетки, увити с бръшлян.

Еврейските фамилии са около 250, те населяват Ортамезар – в близост и северозападно от Градската градина. Тази част от града евреите населяват отдавна, но и тогава, както и в края на XIX век, те представляват главния народностен елемент.

Колкото до арменците, те имат само 180 фамилии, но имат една великолепна църква ,,Сурп Кеворк“ и едно училище, в което децата им учат майчиния си език. Арменската махала започвала от ул. „4 януари“ и покрай черквата „Сурп Кеворк“ се спускала до „Чифте баня“. Арменската общност присъства в живота на града на тепетата от столетия – присъства ярко, колоритно и трайно. А така наречения арменски комплекс, разположен в Стария град, се явява средоточие на разнолики събития от светски, духовен, културен или образователен характер. Всеизвестна истина е, че където и да се установи арменецът – поради стечението на исторически обстоятелства, той съгражда първо своя духовен храм – църквата, а след това издига и свое образователно огнище.

Християнските махали са 8 на брой. В Кършияка има изградени една църква и едно училище. Българо-католическите фамилии са към 400 – те имат една хубава църква и едно училище, което се управлява от френски попове за момчета и от милосърдни сестри – за момичета.От другата страна на река Марица, право насреща е махала Мараш, съставена изцяло от български фамилии. На юг се намира махалата Св. Петка, на югозапад – Св. Марина, а на югоизток – енорията Св. Неделя. Махалата „Мараша“ започвала северно от площада „Мюселле“. Летописците казват, че преди Освобождението там и в „Каршияка“ говорили само български език. Повечето къщи в „Мараша“ са паянтови, боядисани постно, с просторни дворове. Отвън били неугледни, но вътре имали уют. От чардаците и сайвантите, целите потънали в зеленина, лъхало на спокойствие и приветливост.

Южно от мегдана „Бей Меджид“, извито като дъга на изток, е било разположено „циганското царство“. В притиснатите една до друга къщурки, все от кирпич и глина и повечето само с една одая, живеят обикновено многолюдни семейства от по десетина души. Почти всички постройки са боядисани в тъмносиньо.

В архивите на града са запазени сведения и за изборите за градски съвет – първия избран след „Руско-турската война“ (14 декември 1878 г.). Гласоподавателите, по един на всеки 50 къщи, общо 63 души, представляват относителната численост на разните народности в града със следните показатели: 37 православни българи, 4 българи католици, 5 турци, 13 гърци, 2 арменци, 2 евреи. 39 души от тези кандидати са избрани с тайно гласуване в залата на българското училище.

Празниците в Пловдив са неотменима част и градивен елемент за устойчиви толерантни отношения в космополитния български град. Най-привличащото и спонтанно място за различни събития е „Пепиниерата“ – ширна зелена поляна, оградена със стройни тополи. Тя била обработена и направена в 1891 г. от градинаря Люсиен Шевалас. Картината в празника обикновено се разнообразявала от оркестър, с инструменти включващи тамбура, флейта мандолина, латерни и др. Разбира се песните, яденето, пиенето и стълпотворението от хора са допълвали колоритната част по времето на различни религиозни и други събития. Следобед обикновено се провеждали мазните борби между пехливаните. При тези борби публиката е била най-разновидна: българи, турци, арменци, евреите също присъствали но по-рядко, но най-много обичали този сеир циганите. Имало и натруфени богаташки жени с шапки и кърпи на главите, мъже с бомбета, корави яки и нагръдници, разглезени богати бабички с черни чадъри, за да не им пече на главите. Идвали много селяни и от околните села.

Празниците курбан и рамазан траели по цял месец (както си е по канон при мюсюлманите). Турците очаквали с нетърпение тези празници и понасяли с чест и достойнство постите в горещите дни. В два след полунощ служителят от джамията тръгвал из града с дюмбелек (тъпан) и будел правоверните да станат да се нахранят, защото от четири часа сутринта започвал постът (говеенето). От шума на дембелека се събуждали не само турците, но и българите и всички останали, но никой не се сърдел за това.

По думите на френския учен и пътешественик Ами Буе, жителите на Пловдив, които се занимават с индустрия – гърци, арменци и евреи, са развили една вътрешна и външна банкова търговия, която поставя Филипопол на едно от първите места сред търговските градове в Балканския полуостров. Възрожденският Пловдив – този между Ориента и Европа, с оригиналния за времето си архитектурен стил алафранга, може да се проследи и днес в Балабановата къща, къщата Георгиади, Куюмджиевата къща и къщата Хиндлиян.

Към края на ХIХ век варненското население живее също в обособени зони по етнически белег. Пътеписите и другите източници от това време свидетелстват, че града е място на мирни контакти и доказват, че българите и другите етнически общности живеят и взаимодействат по един нормален и цивилизован начин. Обикновено зоните в града са наричани с турската дума от арменски произход „махала“ и проследявайки реда на най-старите такива, трябва да се започне с гръцката. Тук му е мястото да припомним, че Варна е основана от гръцки колонисти от Милет през VI в. пр. Хр. (ок. 570 г.) и е ситуирана в Балканите и Европа под името Одесос.

Ясно обособени в етническо отношение в края на XIX век могат да се различат осем варненски махали. Сравнени по големина, те се подреждат така: турската, гръцката, гагаузката, арменската, еврейската, българската, татарската и циганската. Най- значимият обществен център се оформя между гръцката, арменската, еврейската и турската махала – Балък-пазар. Другият важен център е Мусалата в турската махала. Между гръцката, арменската и гагаузката махала е развит и трети център – Ченгене-пазар. Начело на всяка махала е избиран мухтар (кмет). На 29 януари 1879 г. във Варна са избрани осем мухтари, от които 3 са турци, 3 – гърци, 1 – българин и 1 – арменец. Това показва, че турският и гръцкият квартал включват по няколко махали.

Балък-пазар е аристократичен квартал – воглаве с гръцкия и еврейския елемент и с модните магазини, собственик на някои от които е мадам Фани с нейните виенски и будапещенски дамски стоки. Тогава тя е диктаторка на новоизлюпената българска чиновничка, дошла от дълбоката провинция в своята неспокосана еснафска носия. По-нагоре към върха на Балък-пазар, обърнато към морето, се издига голямо за тогавашното време обществено здание, в което се помещава гръцкото читалище. Поминъкът на гърка във Варна е в много широк диапазон. Той се занимава с различни стопански дейности: кахведжия, локантаджия (кръчмар), винар и хлебар, бакалин и търговец житар. По спомените на известния ни литературовед Иван Богоров, Балък-пазар е обществен център на гръцката махала, а това всъщност е европейската част на Варна след Освобождението.

От Балък-пазар като ветрило тръгват няколко улици, които на практика оформят конфигурацията на тогавашния град. Естествено най-заселен е района близо до площада на квартала. Твърде живописно е описанието на една улица от руснака В. Тепляков, автор на стойностни пътеписи за българските земи за периода XVII-XIX в.: „Вгледайте се в тази тясна, красива, но безкрайна улица: какъв шум, каква суетня! Ето лавка с помади от Изтока, ето друга с уханна халва, с плодове, с разнообразни цариградски лакомства. Там пъстреят копринени изделия от разкошния Истанбул, тук дими кафе в малки сини чашки, поставени в сребърни чинийки, а недалеч аленее ароматен шербет. Шивашката работилница, лавката на баничаря, фурнаджията със засукани ръкави – всичко това е навън, на открито. Улицата, така да се каже, е украсена като с картини от „Хиляда и една нощ“. Смесицата от лица и носии представлява не по-малко любопитно зрелище. Облеклото на турците е стандартно ориенталско – дрехите на тогавашните българи, арменци и гърци почти във всичко са подобни. Само чалмата отличава християнина от мюсюлманина, който единствено има право да я обвива с бял или зелен плат. Арменците и гърците използват за това шал, най-често черен, а българите носят кръгли овнешки калпаци. Сред тази смесена тълпа се срещат не малко синове израилеви и много европейци: руси, французи, италианци, немци, англичани.

Главният квартал на варненските евреи е заключен между гръцката и турската махала и морския бряг. Началото на еврейската махала е положено по време на Кримската война (1853-1856). Балък-пазар е арена и за израилското население, чиито ръководни фактори се разхождат важно по неговото продължение, облечени в изискано европейско облекло и въоръжени в лявата си ръка с полуметрови броеници, а в дясната – с луксозен бастун. Наред с този интелигентен елит личи подвижното, нервно и вечно суетящо се в делови разговори и в работа еврейско мнозинство с типичните ориенталски бради, завити в характерните халати и джуббета (дълга горна зимна дреха).

Българите тогава нямали своя махала. Техният поминък е бил свързан с някои традиционни занаяти за времето си. Както посочва Иван Богоров „българинът е ботушар, кожухар и абаджия, на последний не било дадено да търгува с требни нечта за ядене и пиене.“ Когато султан Абдулазис се връщал в 1867 година от Европа в Цариград, той минал през Варна. Разхождайки се из града покрай хотел „Орел“, варненските българи му връчили едно прошение, в което го молели да им се раздадат места зад сегашната Девическа гимназия. Подир три месеца се получило султанско ираде (указ), с което се разрешавало даването на исканите места.

Турското средище на града е било „Мусала“. За този квартал дава подробни описания в своите бележки проф. Анастас Иширков, родоначалник на географската наука у нас: „ Двустволести колони и клонати тополи засенчват старинна чешма с два буйни чучура. Под клонатите тополи се редят ниски маси с дървени столчета: тук бейовете сърбат кафета, смучат наргилета – тоест „кейфуват“. И по Рамазана пак тук осъмват със зурли и тъпани“. Байряма също се празнувал по традиция на същото място, като на самия площад се устройвали мазни борби – „Гюреш“, т.е. „борба за пехливани“.

По-нататък „дядо Иширков“ пише така: „За варненци своеобразен символ на площад „Мусала“ е един вековен кавак. Под него стояха много масички и столчета, които се заемаха от многобройни консуматори на кафе и пушачи с най-разнообразни цариградски цигарета в устата и с изправени пред тях наргилета. Не само нравите, но и облеклото им тогава е ориенталско: потури с разни форми и дълбочини – от прости шаячни и черни до сукнени с особена светла синина, орнаментирани с разни гайтани и зигзази; салтамарки също от разни материи и пак обшити с гайтани; пояси от различна ширина и цветове, черни еврейски джуббета и пр. „Мусалата“ е многоъгълен площад в центъра на града, главно кръстопътище на много улици. Кафенета, кръчми и малки гостилници, които принадлежат на турци, българи, арменци, гагаузи, и персийци, заемат околовръст площада и служат за сборен пункт на най-разнообразно население. В този оживен център се срещат всички граждани; тука е главното randez-vous на мъжете.“

На запад между турската и гръцката махала е била арменската. Това всъщност е сърцевината на тогавашна Варна. Арменската колония във Варна е много стара. Варненските арменци се препитават с търговия и сарафство. Търговията им е дребна – те са кафеджии, тютюнджии, касапи, бръснари и др. В ежедневието при общуването си служат с турски език, на арменски говорят само в своите църкви и училища.

На запад и север от арменците живеят варненските гагаузи. Гагаузите са православни християни, но говорят на турски език. Най-обичана забава на гагаузите са веселбите из улиците с латерни, а по гроздобер – с гайди. Лозарската част на Варна е изцяло гагаузка и в това море от похристиянчени някога, но досущ непросветени кумани, се срещат и представители на други общности. Западно от турската махала се намират варненските татари („татар-махлеси“). Те са отчасти преселници от Крим и се говори, че са по-способни от турците. Що се отнася до циганите (ромите), най-старата им махала заема пространството между турската махала и езерото, недалеч от днешната сточна железопътна гара.

Литература:

Алваджиев, Н. Пловдивска хроника. Пловдив,1984.

Богоров, Ив. Неколко дена разходка във Варна. В.,1867.

Данов, Хр. Летоструй,1869.

Денчев, Б. Варна след Освобождението.С.,1998.

Иширков, А. Град Варна.Културно-географски бележки. С.,1904.

Калянджиев, Ц. Спомени от моето ученичество. В.,1940.

Тепляков, В. Руски пътеписи за българските земи ХVII-ХVIII в. С.,1986.

Церов, Ив. Спомени и бележки. В.,1935.

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.