Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 203
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 203
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 203

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 01 Botev Levski Ganyo

 

Общественият разговор откъм България, колкото далечен, толкова и приглушен, изкривен, сатиризиран от каналите, чрез които ме достига (най-често Фейсбук и популярните български Интернет-сайтове), все пак си остава основна храна за мисленето и въображението ми. Така и този път, в резултат на две вълни от послания, първата свързана с филма „Ботев“, а втората – с опита на няколко български интелектуалци, начело с проф. Александър Кьосев, да поставят темата „патриотизъм“ ако не в центъра, то поне някъде не съвсем извън обсега на общественото внимание. В собственото ми разбиране и двете събития са израз на една и съща потребност, свързана с необходимостта от преосмисляне и предефиниране на мястото и ролята на България и самите нас в един свят, вибриращ от поредното противостояние между сили, в което през по-голямата част от досегашната си история или не сме участвали, или сме го правили единствено в ролята на сателит, плътно прикачен към кораба-майка, най-често принадлежащ към Ориента или към Изтока, в днешния му силно политизиран и опростен смисъл. Въпросът, казано пределно просто, си остава все същия: „кои сме ние, тук и сега?“ Към какво принадлежим, от какво сме направени, накъде се движим?

Че България е изправена пред „цивилизационен избор“ е фраза, която се е превърнала в нещо като модерна мантра, доколкото мога да разбера от разстояние. Но съдържанието на самия избор, онова, което трябва да се избира, рядко става обект на някакъв по-прецизен и ясен разговор. В какво се състоят разликите, кои са алтернативите, между които можем и трябва да избираме? В края на краищата това е тема, която присъства в националния ни разговор поне от времената на Добри Войников насам. И тя винаги е получавала конкретни, ако и не чак толкова ясно обрисувани, представяния. Е добре, в какво точно се състоят приликите и различията между онези българи и нас? Успели ли сме най-после да приемем алафрангата като нещо интуитивно познато или тя все още ни плаши и отблъсква, колкото и да се кичим и перим с вносни украшения?

Като човек, който от много години насам се опитва да популяризира в страната някакъв тип „западно мислене“, аз може би се намирам в уникалната позиция да познавам от личен опит, въз основа на нещо толкова банално като цифрите, реалните измерения на българската способност за идентифициране (или дори докосване) до „Запада“. Казано директно – и днес, повече от 15 години след стартирането на „Либерален преглед“, единствените текстове, които могат да разчитат на масово внимание, си остават ония, които са свързани с нашенското или най-близките му географски и културни сродници. Останалото предизвиква хладък интерес, нарушаван от спорадични изблици на втренчване, най-често свързани с масови страхове (епидемии, войни, всевъзможни сценарии за идещия край на света).

И това сигурно е нещо напълно нормално, напълно наред, може би ще ми отговорите. В края на краищата всички живеем в един конкретен свят, конкретна обстановка, конкретно обкръжение, нали?

Но дали наистина е така? Конкретният свят, онзи по който крачим всеки ден, е плосък, както го показва всяко вглеждане наоколо, дори и най-краткото. Че под тази плоскост се крие нещо друго, някаква многоизмерност, кръглост, обемност, са абстрактни истини, които сме засукали с началното образование, но които, нека си го признаем, не играят чак толкова водеща роля при вземането на ежедневните ни решения. И едва когато се стигне до поредния обществен дебат, до задълбаването в многоизмерността на въпроси от рода на „що е патриотизъм?“, изведнъж става някак болезнено ясно, че при цялата необходимост и неизбежност на школското образование, то все пак не е нещо, което може да ни даде конкретни или дори полезни, ориентиращи отговори сред мътилката от интерпретации по темата.

Прочее, нека тогава се опитаме да потърсим някакви ориентири сред тази мътилка. И, за да направя размишлението си по-интуитивно достъпно, бих започнал веднага с въпроса, който вероятно измъчва всички ни, или повечето от нас, колчем се изправим пред най-новите опити за преразказване и преоформяне на образите и историите, върху които е изграден модерният български себе-разказ. Съвсем не случайно, разбира се, те са основно свързани с времето на национално пробуждане и оформяне, тоест Възраждането, освободителните борби и героите, с които сме свикнали да асоциираме всичко това кажи-речи от люлката.

Филмът Ботев (както и по-раният филм на Максим Генчев, Дяконът Левски), дават ясни примери за това, което вече не функционира в съвременното българско културно пространство и себесъзнание: прости и едноизмерни продължения на традиционния разказ за „героична чутовност“ и нещо, „като Термопили славно, безгранично“. Подобни превъзнасяния, нормални преди около 100-120 години, днес звучат кухо и фалшиво, просто защото за повечето от нас вече е инстинктивно ясно до каква убийствена степен има разминаване между приповдигнатия, почти бомбастичен тон на литературно-историческия ни канон и нормалното българско ежедневие. До каква степен реалността на България и българите се определя от факта, че в нея герои няма. Има ги единствено в българското въображение и утвърдения български разказ, обикновено далеч след смъртта им, при което основна характеристика на възпяването е яростното настояване, че те са били герои и приживе – нещо, над което съвременниците им или биха се изсмели, или – в най-добрия случай – повдигнали рамене в недоумение. Без видими изключения, моля отбележете това!

От друга страна, в най-новото българско културно пространство има и примери за успешна деконструкция на същия този шаблон (на първо място – двата бестселъра на тема „нов национален разказ“: Възвишение на Милен Русков и Калуна Каля на Георги Божинов). Характерно за тези нови картини е, че в тях опитите за въздигане над нивото на познатата до болка „приспособимост“ на българите вече не са плакативни, не са изпразнени от съдържание още преди да бъдат направени. Онова, което откриваме в тях, са хора като самите нас, които се опитват да оцелеят сред обичайната жега на българското. И които, без да го търсят или се стремят към него, достигат извисяването някак против собствената воля и желание (като минимум, защото трябва да се разделят с живота, да речем).

В това аз откривам и първия сериозен извод, който може да бъде директно приложен към по-абстрактния вариант на същата тема, тоест „що е патриотизъм?“ Оказва се, че опитите за положително дефиниране на патриотизма са далеч по-наситени с взривоопасни енергии и всевъзможни минни полета от опитите да се покаже какво патриотизмът не е. Казано по-конкретно, всеки от нас знае, че патриотизмът е любов към родината (или отечеството, ако за вас разлика между двете понятия няма). Но какво тогава различава „хубавия“, „истинския“ патриотизъм от отровния му двойник – онзи, който насъсква хората едни срещу други, вместо да ги обединява и съюзява в борбата не срещу „враговете“, а за местното и световно благополучие и добруване на всички ни, независимо от множеството различия? Единственият начин, или поне единственият, за който съм в състояние да се досетя аз, е да се покаже, че реалният патриотизъм е обич към родното и близкото, минус някои точно определени и ясни неща, а именно:

Реалният патриотизъм е любов към родното минус

– Опити за „възвисяване“ на своето или нашето над „чуждото“;

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Опити за изключване на „чуждото“ от достъп или смесване със своето и нашето;

– Опити за „изравняване“ на исторически сметки, особено такива, свързани с настояването, че групи от хора, обикновено в непосредствена близост до нас, трябва да признаят, че са или същите като нас, или напълно различни от нас (и в двата случая следват претенции към земите и притежанията на тези хора);

– Опити за насърчаване на борбата между патриотизмите, тоест въздигането на собствените разбирания над чуждите по презумпцията, че „ние сме по-“ (учени, достойни, богоизбрани). Единственият начин за борба срещу неприемливи за нас разбирания се състои в даването на пример за това какво е недопустимо в борбата на идеите и идеалите, откъдето пък следва друга голяма група на образци на мислене и поведение минус нещо друго.

Конкретно:

– Реалният патриотизъм не може да бъде пòказен, демонстративен, плакативен или дори търсещ някакво особено внимание. Неговите измерения винаги се търсят от гледна точка на вечността, а не на сегашния момент. Онова, което върша, мисля и споделям, трябва да бъде приложимо към всяко човешко същество, във всяко човешко време и пространство. В противен случай то не може да бъде морално, а следователно и не може да разчита на някаква легитимност, простираща се над и извън измеренията на настоящите човешки пристрастия.

– Реалният патриотизъм не може да бъде затворен – както за „чужди“ приноси и влияния, така и за идеята за собствената погрешимост, особено във връзка с неизбежната борба между разбирания, личности и човешки групи.

– Реалният патриотизъм не може да бъде чисто политически, поради над-моментните му измерения и претенции. Политиката е изкуството на момента, патриотизмът е опит за достигане на нещо вечно.

– Реалният патриотизъм не може да бъде сляп по отношение на собственото място в света и особено на това откъде идва и какви точно са корените му. Задължително следствие от това е трезвата преценка на собственото (културно) потекло и наследство, както и осъзнаването на факта, че то нерядко трябва да бъде прието без компенсаторно разкрасяване или опити за приравняване до най-високите световни образци.

Последното съображение ме води директно до една от актуалните теми в сегашния български момент, а именно онази за „патриотизма на Бай Ганьо срещу патриотизма на Алеко“.

Че Бай Ганьо е далеч най-жилавата и най-жизнена фигура в българската литература се дължи на един факт, който споменах по-горе: непрестанното разминаване между патетичния тон на литературно-историческия ни канон и пълната доминация на неговата противоположност в ежедневието на всички ни. Ботев и Левски са героите на канона, но Бай Ганьо е героят на деня – и това не се променя ни най-малко, сега или в което и да било време от новата българска история. Оттук и фактът на едно почти патологично разцепление в съзнанието на всеки българин и българка: това, че всички високи понятия и идеали в сегашния или който и да било български обществен разговор придобиват силен привкус на „ужким“, тоест за тях се говори много и с много плам, но в тях се вярва малко или изобщо не.

Казано другояче – поради бруталния напор на своето всеприсъствие, героят на Алеко го е надживял във всяко отношение, включително и като идея, като образец на живот и поведение. И това е така, защото, за разлика от своя автор, той представя нормалността и реалността на мястото и хората, които обобщава и представлява. Алеко е идеалът, за който мечтаем; Бай Ганьо е реалността, с която сме принудени да живеем.

Давам си ясна сметка, че последният абзац е труден за преглъщане. Да се признае и приеме факта на собственото нелицеприятно потекло и настояще винаги е било нещо като препъни-камък за мислещите българи, от времето на Алеко до ден днешен. Но заедно с това той ни изправя и пред ясно предизвикателство: как да направим така, че в едно и също усилие да приемем реалността на историческите си корени, на прикята, която носим, но заедно с това и да започнем (или продължим) работата по мъчителното сродяване с новото семейство, по „озападняването“ си?

За всичко това вече съм писал на друго място и, разбира се, не бих искал да се повтарям. Новото, което ми хрумва в тази връзка е, че този тип дълбинна, терапевтична работа, се различава силно от познатите ни досега начини на масова мобилизация (ако изобщо има нещо общо с тях и с думи като „мобилизация“, естествено). Всичко, което познаваме до този момент под формата на „национална идея“, е някакъв вид борба: борба срещу „нашественици“, борба срещу „изедници“, борба срещу всевъзможни „‑изми“, борба на всеки срещу всеки. И онова, до което българските борби в края на краищата се свеждат, е познатото усещане за живот в джунгла, живот сред вълци, живот в безпрестанно взаимно дебнене и надцакване. А това, надявам се ще се съгласите, е нещо, чиито зъбки познаваме прекалено добре, за да продължаваме да си го желаем и в бъдеще.

Необходимо ни е значи нещо ново, нещо различно. Но какво, ако не борба? По какъв начин ще съумеем да променим нещо си, а особено нещо толкова всеобхватно като вековни нрави и утвърдени културни предпочитания, без да се борим, без да премахваме, без да отричаме? Как е възможно да приемем Бай Ганьо, но заедно с това и да го превъзмогнем, да го превърнем в собственото му отрицание?

Моят личен отговор е, че не трябва да вършим нищо друго, освен да запазим спокойствие и да опознаваме самите себе си. Всичко, което ни е необходимо, е да намерим източници на упование и увереност – източници, идещи от собствената ни история, разбира се.

И тук вече е необходима сериозна, новаторска работа, защото цялата ни модерна историография, изградена точно върху основите на онзи патриотизъм, който днес трябва да превъзмогнем (патриотизма на ненавистта, отрицанието, отхвърлянето, надвиването на всички, които са ни попречили да достигнем „полагащото ни се място“) – цялата тази историография, при всички възможни изключения, не върши работа за пет пари. Същото, макар и в не дотам категорична степен, важи и за литературната част от националния ни канон, доколкото тя е предназначена да ни възпитава в дух на отрицание на „посегателствата“ върху изконната ни, фиксирана идентичност („нашественици“, „поробители“, „зли съседи“, „мрачни велики сили“ – или просто „криворазбрана цивилизация“, ако щете). Всички тези „възпитателни концепции“ – плодове на времена, отдавна отживени и надмогнати в централните части на днешна Европа – би трябвало да имат място най-вече в музеите, но не и в класните ни стаи, не и в системата на образование, не и в основния ни обществен разговор.

Но как би било възможно нещо такова, може би ще се запитате, при условие, че ние сме малка и все по-намаляваща нация, заплашена от всички страни ако не от нови директни посегателства, то чисто и просто от културна, икономическа и политическа асимилация? Как бихме били в състояние да запазим българскостта си, ако дори само за миг бихме смекчили бдителността и непреклонността си пред чуждото, което напира комай от всички страни, аха-аха да ни погълне, без дори да примляска?

Отговорът, повтарям, е в българската история. Но съвсем не в ония нейни части, които винаги досега са били основен обект на внимание. Издръжливостта на българското се открива според мен най-ясно и отчетливо в онези четиристотин години на „безсъбитийност“, които се простират между завладяването на Второто българско царство и началото на Възраждането. Цели четири века, в които местното население, поставено пред непрестанната алтернатива дали да избере културна и религиозна асимилация, или да продължи съществуването си на хора от втора ръка, натоварени с различни допълнителни данъци и по принцип лишени от сериозни изгледи за участие в живота на империята, избира последното. За самия мен, повтарям, това е напълно достатъчно основание да не изпитвам непрестанна боязън пред мисълта, че някой ще дойде и ще ни „погълне“. Не влагам в това някакъв оценъчен момент, не твърдя, че албанците или босненците, които са направили противоположния избор, са се провалили като нации или етноси. Всичко, което се опитвам да кажа е, че няма нужда да се страхуваме, че можем да имаме малко повече доверие в себе си, в корените си и в това кои, в края на краищата, сме. От това, че бихме решили да изберем „западния път“, с всичките му толкова чужди, объркващи и плашещи концепции и идеи, съвсем не следва, че трябва да престанем да бъдем българи. Правили са го толкова други славяни преди нас, ще го направим и ние.

Бай Ганьо може да стане европеец – и при това да си остане българин. Ако само му дадем шанса да се раздели, най-после, с подозрителността, дребнавостта и вечната потребност да си пробива път чрез нечие прецакване. Или, с други думи, като започнем най-първо с промяна на самите себе си.

Друг път никога не е имало – нито пък някога ще има.

Берлин, януари 2023

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...