Отец Паисий, 8, 1935, № 2.
Социалната психология ни учи, че най-благоприятна основа за масови движения е простата, още близка до инстинктите психика, тъй като условията за единение на отделните съзнания тук са най-вече налице. Националното чувство е близко до тая основа, затуй е било най-често опора на най-дълбоки и стихийни внушения, които са сплотявали народите и са ги увличали в продължителни и жестоки борби. Все едно дали тия борби са били прогресивни или не и все едно какви са били техните последици – огромната материална и духовна сила, проявена в тях, е опирала най-накрай в едно живо и напрегнато национално чувство. Няма възраждане на народ, което да не е изнесено от силата на това чувство, и няма упадък, който да не се дължи на отслабване на същото чувство.Времената, в които днес живеем, изнасят отново националната идея на преден план. Общото разстройство на живота, което буди страх и прави не само отделните индивиди, но и народите несигурни, както и необходимостта да се намери за устройството на живота трайна основа отвъд всички противоречия и всички разединителни сили – кара народите днес да се връщат към националната идея и да търсят изход от затрудненията в силата и средствата на националното съзнание. За лоста на времето, който иска да отмести руините на едно минало, за да разчисти пътя на бъдещето – няма друга по-сигурна опора от това съзнание. И дори чисто социалните революции, в които националният елемент като че не играе никаква роля, и те се водят не за истината на една доктрина, а за живота на един организъм, какъвто е народът в своята общност. Затова историята не познава социална революция, която да е победила националната идея и която в края на краищата да не се е подчинила на тая идея. Най-пресен пример в това отношение представя бавното, но сигурно национализиране на руската социална революция. Истинското възродително дело на тази революция ще започне тепърва, когато тя се опре върху националната стихия.
Колкото и различни да са силите, които движат руската и германската революции днес – крайната цел, която те преследват, е една: превъзмогване на стария индивидуализъм с една нова социална общност. В Русия тоя процес става върху социална, а в Германия върху национална основа. Веднъж създадена обаче, тая общност не може да не се утвърди, и тук и там, във формите на националния дух. Иначе как би могла да живее тя като творчески организъм? Докогато в жилите на хората ще тече кръв и между тях ще има племенно родство, докогато ще има север и юг на земята и слънцето няма да грее еднакво върху нея, докогато ще е различна реакцията на народите в силата и темпа на чувствата им, докогато те ще говорят различни езици и ще носят различна историческа памет – дотогава, колкото и да ги сближават социалните доктрини, миналото ще ги дели, дотогава националният принцип няма да изчезне.
За едно ново възраждане на нашия народ днес ние се позоваваме на същия принцип. Ние говорим за народно единение, за национална просвета, национална култура и национална държава и търсим да събудим и увлечем в творческо дело за тях духовната сила на народа, неговото национално съзнание. За да бъдат обаче усилията ни уверени и действията ни целесъобразни, ние трябва да си изясним същината на това съзнание, неговото психологическо и морално съдържание. По този път ще ни стане ясно и онова значение на националното съзнание в историческия живот на народите, за което говорим.
* * *
Националното съзнание не е постоянна величина. В своето развитие то минава през няколко степени, които напомнят твърде много етапите в развитието на индивидуалното съзнание. Отделният индивид се осъзнава най-първо като нещо различно от околния свят, който включва в себе си и другите индивиди. Това е съдържанието на основното, първичното „аз“. По-късно той осъзнава своите индивидуални особености, чрез които се различава от другите индивиди: основното „аз“ се превръща в самоценна индивидуалност. Най-сетне тази индивидуалност бива организирана като стройно единство, в което душевните особености са напълно съгласувани, а духовните ценности са подчинени на един мироглед: осъзнатата индивидуалност се превръща в личност. Не всеки индивид достига до тая степен на развитие, затова личността е била винаги особено ценена. Елементарната форма на националното съзнание може да се сравни с първия етап. На тая степен на развитие то има инстинктен и ирационален характер и се преживява непосредно в т. нар. национално чувство. Докато народът е още патриархален и живее наивно в своя бит, в нравите, обичаите и вярванията си – неговото национално съзнание не отива по-далеч от това чувство. Той има свой начин на мислене и чувствуване и свой стил във всичките си материални и духовни прояви, но той няма още съзнание за тоя начин и тоя стил. Вместо това съзнание той има само чувството за нещо родно, свойско и макар да живее в стила на своя бит, той не знае в що се състои неговата същност, нито пък знае защо трябва да го пази. Пазенето на своето тук не е преднамерено и активно, а е по-скоро пасивна съпротива, някакъв консервативен импулс. Народът чувства общо, че в битовото е сякаш неговата душа и че ако му измени – ще измени все едно на „вярата“ си.
Националното чувство е продукт на общността; у отделния индивид, извън тая общност, то не може да се яви. То избира из племенното родство между сънародниците, из географските и климатически условия на тяхното отечество, из духа на езика им, из вярванията и обичаите им и най-сетне из общите прилики на живота им. Националното чувство е най-интимното съдържание на тая биологическа и духовна общност; то е най-тясната връзка между отделните съзнания в нея. А доколкото опира направо в кръвта на народа – то е, по-нататък, нейната най-дълбока и най-трайна сила.
Много по-голям интерес представлява за нас вторият етап от развитието на националното съзнание. Докато първият етап съставя „наивната“ форма на това съзнание, вторият съставя неговата съзнателна или „критическа“ форма. Националното съзнание и сега почива върху националното чувство и е носено от него, но психологическата му структура е съвсем друга. То не е само чувство и инстинкт, а е – освен това – и един твърде сложен идеен комплекс. Народните особености са осъзнати; дошло се е, чрез тях, до идеята за националната индивидуалност; създадени са за съзнанието всички разстояния между тая индивидуалност и индивидуалността на другите народи; пазенето на своето, както и утвърждаването в него са добили активен и съзнателен характер и родното се поставя в основата на всички творчески усилия и в цялото развитие на народа. Когато говорим за национално съзнание, ние имаме наум обикновено тази критически форма на това съзнание; по тази причина ще се спрем по-подробно върху нея.
Националното чувство е продукт на общността; у отделния индивид, извън тая общност, то не може да се яви. То избира из племенното родство между сънародниците, из географските и климатически условия на тяхното отечество, из духа на езика им, из вярванията и обичаите им и най-сетне из общите прилики на живота им. Националното чувство е най-интимното съдържание на тая биологическа и духовна общност; то е най-тясната връзка между отделните съзнания в нея. А доколкото опира направо в кръвта на народа – то е, по-нататък, нейната най-дълбока и най-трайна сила.
Много по-голям интерес представлява за нас вторият етап от развитието на националното съзнание. Докато първият етап съставя „наивната“ форма на това съзнание, вторият съставя неговата съзнателна или „критическа“ форма. Националното съзнание и сега почива върху националното чувство и е носено от него, но психологическата му структура е съвсем друга. То не е само чувство и инстинкт, а е – освен това – и един твърде сложен идеен комплекс. Народните особености са осъзнати; дошло се е, чрез тях, до идеята за националната индивидуалност; създадени са за съзнанието всички разстояния между тая индивидуалност и индивидуалността на другите народи; пазенето на своето, както и утвърждаването в него са добили активен и съзнателен характер и родното се поставя в основата на всички творчески усилия и в цялото развитие на народа. Когато говорим за национално съзнание, ние имаме наум обикновено тази критически форма на това съзнание; по тази причина ще се спрем по-подробно върху нея.
* * *
На първо място в съдържанието на това будно национално съзнание стои мисълта за духовното единство на народа. Изворите на това единство са многобройни; ние ще споменем тук само най-важните от тях. Най-дълбок и най-основен извор представя кръвното родство, сиреч еднаквият расов и племенен произход на народа. Някога мисълта за националното единство се е свързвала предимно с тоя произход. По-късно обаче биологичният момент отстъпи място на духовния и едва днес, особено в Германия, той добива отново старото си значение. Всъщност колкото и решаваща да е силата на духовните връзки и отношения за човешкото общество – за народната общност и за националното съзнание кръвното и племенно родство е от основно значение: от него зависи темпераментът на народа, характерът на неговата психофизична реакция, активността или пасивността му, издръжливостта му, по-голямата или по-малка предметност или съзерцателност на съзнанието му и пр. Има наистина народи, които при различен племенен състав проявяват силно национално съзнание; но тия случаи показват само, че кръвното родство не е единственият фактор, от който зависи това съзнание, те обаче не са доказателство против значението на това родство като биологична основа на националното съзнание.
Друг също физичен фактор, от който зависи духовното единство на нацията, представят географските условия на отечествената земя, особено климатът и ландшафтът й. С широката амплитуда в климатическите условия на Русия са обяснявали крайностите в характера на руския народ, неговата склонност към напрежения, но и към неиздръжливост. С влажния и мъглив климат на Англия, който прави сетивните впечатления неясни и безцветни, се обяснява липсата у англичаните на усет за форми и бои. Монотеизмът на евреите обясняват с пустинния пейзаж на Палестина, който прави духа затворен и съсредоточен. С широтата на руската степ обясняват широтата на руската душа, а на внушението от необятното степно небе отдават склонността на руския народ към религиозност и мистика.
Националното единство се свързва по-нататък с общността на езика. И тук могат да се приведат примери, които като че са в противоречие с тоя факт. Например Съединените щати, Швейцария или бившата Австро-унгарска империя. Но ролята на езика за духовното единство на тия народи се изразява в стремежа им да се мине към един официален език, задължителен поне в армията. Там пък, където народът въпреки това говори повече езици, там остават налице трайни племенни различия, които затрудняват единството на националното съзнание. Общността на езика действа двойно за това единство: непосредно – чрез езика като средство за общуване, и косвено – чрез всички духовни ценности, които езикът прави достояние на народа. В първия случай езикът влияе чрез органическата връзка между него и съзнанието на народа, във втория случай – чрез особената стойност и своеобразната красота, която добиват духовните ценности от езика, чрез който са мислени и изразени. И в единия, и в другия случай езикът влияе най-вече с ритмиката си, като характерна за емоционалното движение на народната душа, със сетивния си и нагледен колорит, като отражение на климата и отечествения ландшафт, и с мисловното си съдържание, в което е затворен вековният житейски опит на миналите поколения.
Духовното единство на народа зависи и от неговата обща история. Както еднаквите преживелици правят отделните лица близки, така общите исторически събития правят сънародниците духовно сродени. Общият исторически опит обработва по един и същ начин отделните съзнания и ги поставя в еднакво отношение към света и живота. Така влияе върху поколенията не само сега преживяваното от тях, но и миналата история, историческата традиция. В тая традиция е историческата памет на народа, която свързва настоящето с миналото и се предава на бъдещето.
Не по-малко значение за духовното единство на народа има най-сетне и неговата религия. Особено голямо е това значение у народи, закъснели в културното си развитие, религиозното съзнание на които не е смутено още от никакво съмнение. Някога значението на религията за националното единство е било много по-основно поради това, че тя е носила в себе си целокупното духовно съдържание на народа, което днес се проявява автономно в изкуства, наука и философия.
Духовното единство на народа, така определяно от поменатите тук фактори, е отразено в бита, моралното и религиозно съзнание на народа, в изкуството и философията му и най-сетне в обществения и политическия му живот. Най-непосредно то се изявява в народната музика, в нейната ритмика u метрика. Но във всички тия области духовното единство на народа не се отразява само пасивно, то се и активно твори. Ето защо националното съзнание в неговата критическа форма, като национално самосъзнание, предполага не само осъзнаване на националния дух във всичките му зависимости и особености, но и активно опазване и култивиране на тия особености като основа на едно органическо развитие отвътре навън, из духа на нацията. Само това развитие може да бъде творческо и здраво. Общността на човечеството, за която мечтае космополитизмът, не може да бъде основа на това развитие. В сравнение с физичната и психична реалност на националната общност тя си остава една абстрактна идея. Тази идея не може да унищожи биологичната основа на националната общност, нито пък може да изпразни националната душа от онова съдържание, което вековният опит и историческата съдба са наслоили в нея. Постигнато чисто мисловно, космополитическото единство не е творческо, тъй като творчеството предполага реално-психична, бих казал субстанциална, а не само идейна общност. Не е случайно, дето всяко значително творчество в литературата и изкуството е било винаги национално.
Друг също физичен фактор, от който зависи духовното единство на нацията, представят географските условия на отечествената земя, особено климатът и ландшафтът й. С широката амплитуда в климатическите условия на Русия са обяснявали крайностите в характера на руския народ, неговата склонност към напрежения, но и към неиздръжливост. С влажния и мъглив климат на Англия, който прави сетивните впечатления неясни и безцветни, се обяснява липсата у англичаните на усет за форми и бои. Монотеизмът на евреите обясняват с пустинния пейзаж на Палестина, който прави духа затворен и съсредоточен. С широтата на руската степ обясняват широтата на руската душа, а на внушението от необятното степно небе отдават склонността на руския народ към религиозност и мистика.
Националното единство се свързва по-нататък с общността на езика. И тук могат да се приведат примери, които като че са в противоречие с тоя факт. Например Съединените щати, Швейцария или бившата Австро-унгарска империя. Но ролята на езика за духовното единство на тия народи се изразява в стремежа им да се мине към един официален език, задължителен поне в армията. Там пък, където народът въпреки това говори повече езици, там остават налице трайни племенни различия, които затрудняват единството на националното съзнание. Общността на езика действа двойно за това единство: непосредно – чрез езика като средство за общуване, и косвено – чрез всички духовни ценности, които езикът прави достояние на народа. В първия случай езикът влияе чрез органическата връзка между него и съзнанието на народа, във втория случай – чрез особената стойност и своеобразната красота, която добиват духовните ценности от езика, чрез който са мислени и изразени. И в единия, и в другия случай езикът влияе най-вече с ритмиката си, като характерна за емоционалното движение на народната душа, със сетивния си и нагледен колорит, като отражение на климата и отечествения ландшафт, и с мисловното си съдържание, в което е затворен вековният житейски опит на миналите поколения.
Духовното единство на народа зависи и от неговата обща история. Както еднаквите преживелици правят отделните лица близки, така общите исторически събития правят сънародниците духовно сродени. Общият исторически опит обработва по един и същ начин отделните съзнания и ги поставя в еднакво отношение към света и живота. Така влияе върху поколенията не само сега преживяваното от тях, но и миналата история, историческата традиция. В тая традиция е историческата памет на народа, която свързва настоящето с миналото и се предава на бъдещето.
Не по-малко значение за духовното единство на народа има най-сетне и неговата религия. Особено голямо е това значение у народи, закъснели в културното си развитие, религиозното съзнание на които не е смутено още от никакво съмнение. Някога значението на религията за националното единство е било много по-основно поради това, че тя е носила в себе си целокупното духовно съдържание на народа, което днес се проявява автономно в изкуства, наука и философия.
Духовното единство на народа, така определяно от поменатите тук фактори, е отразено в бита, моралното и религиозно съзнание на народа, в изкуството и философията му и най-сетне в обществения и политическия му живот. Най-непосредно то се изявява в народната музика, в нейната ритмика u метрика. Но във всички тия области духовното единство на народа не се отразява само пасивно, то се и активно твори. Ето защо националното съзнание в неговата критическа форма, като национално самосъзнание, предполага не само осъзнаване на националния дух във всичките му зависимости и особености, но и активно опазване и култивиране на тия особености като основа на едно органическо развитие отвътре навън, из духа на нацията. Само това развитие може да бъде творческо и здраво. Общността на човечеството, за която мечтае космополитизмът, не може да бъде основа на това развитие. В сравнение с физичната и психична реалност на националната общност тя си остава една абстрактна идея. Тази идея не може да унищожи биологичната основа на националната общност, нито пък може да изпразни националната душа от онова съдържание, което вековният опит и историческата съдба са наслоили в нея. Постигнато чисто мисловно, космополитическото единство не е творческо, тъй като творчеството предполага реално-психична, бих казал субстанциална, а не само идейна общност. Не е случайно, дето всяко значително творчество в литературата и изкуството е било винаги национално.
* * *
На второ място в съдържанието на националното съзнание стои мисълта за индивидуалността на народа, неговата самоценност. Както отделният човек в развитието си идва до уразумението, че има особености, с които се различава от другите индивиди и които определят неговата самоценност, така и народите с пробудено национално съзнание имат идея за своята незаменимост и неповторимост. И тъкмо индивидуалните особености, които определят самоценността на нацията, са и средството, чрез което тя привнася своя дял в общата съкровищница на човечеството. Разбира се, не всяка национална особеност е от значение и определя съзнанието за самоценност. Както отделният човек инстинктивно чувства, че само оная негова особеност е ценна, която е от интерес за обществото, така и нацията – доколкото е здрава и неизродена – цени в себе си онова, което е ценно и за другите народи. Оттук иде и моралният характер на съзнанието за самоценност. Това съзнание съдържа в себе си чувството на самоуважение, а без това чувство няма морал. Само оня, който се самоуважава, пази съвестта си чиста и не върши постъпки, които са противоречие с нея, само той може да очаква да бъде зачитан и от другите. Така националното съзнание – чрез идеята за националната самоценност, която то съдържа в себе си – престава да е чисто етнографско и психологическо понятие и се превръща в морална величина. Няма нужда да се обяснява какво голямо значение добива националното съзнание с това си морално съдържание за вътрешния живот на нацията и за нейните международни отношения.
Но националната самоценност и чувството на самоуважение предполагат по-нататък национална независимост и суверенност. Тая независимост е също една съставка на националното съзнание. И само доколкото тя е наистина една такава съставка, дотолкова националното съзнание се явява винаги като психологическо и морално условие за извоюване или опазване на националната духовна и политическа независимост. Нашето възраждане и борбите ни за освобождение са едно доказателство за това. Не бива, разбира се, да се мисли, че стремежът към независимост почива изключително върху съзнанието за самоценност и чувството на самоуважение. Тия последните са опора само на съзнателния стремеж към независимост; отвъд тях обаче тоя стремеж се корени много по-дълбоко в инстинкта за самозапазване и самоутвърждаване. По тази причина отслабването на стремежа към самостойност у един народ, неговото безразличие в това отношение или готовността му да жертва по части или изцяло суверенността си – е признак на заболяване или израждане. По същата причина всяко историческо сътресение, което води към усъмняване в собствените сили на народа или към отчаяние – засяга виталния нерв на народното битие и добива решаващо значение за неговото съществувание.
Погрешно би било да се мисли, че стремежът към национално самозапазване може и трябва да се осъществява за сметка на другите националности. Както при отделния индивид, така и при народите – стремежът към самозапазване и самоутвърждаване е не само природен импулс, но и морален дълг. Ако в своята съзнателна форма той се оправдава с мисълта за самоценност на националната индивидуалност и с чувството на самоуважение, тогава, върху тази морална основа, той не може да бъде така себичен и егоистичен, че да не признава не само правото, но и дълга на другите националности да съществуват самостойно. Всяка националност има, поради своята индивидуалност, особена историческа и културна мисия и никой няма право да посяга върху самостойността й. Нещо повече дори, както отделният човек може да изпълни задачата си в живота само в сътрудничество с другите си сънародници, така и един народ може да разреши своята историческа мисия в сътрудничество с другите народи. В сътрудничество, а не в подчинение или робство. Ако са верни думите на Достоевски, че всеки народ е един път към Бога, тогава, преследвайки своите цели в живота, народите не би трябвало да се изключват. И, добре разбрано, истинското национално съзнание не може да съдържа само по себе си нетърпимост или омраза към другите националности. В него по-скоро може да има любопитство, желание да разберем, дори да обичаме тия националности. По тази причина идеално съжителстване на народите би било само онова, което, като осигурява националната индивидуалност на всеки народ, не слага пречки, а сътрудничи на неговото историческо развитие. Истинското, просветеното национално чувство съдържа този идеал. И когато интернационалистите твърдят, че националното чувство е свързано с национална нетърпимост, те имат наум не здравото, а извратеното национално съзнание – шовинизма.
Но националната самоценност и чувството на самоуважение предполагат по-нататък национална независимост и суверенност. Тая независимост е също една съставка на националното съзнание. И само доколкото тя е наистина една такава съставка, дотолкова националното съзнание се явява винаги като психологическо и морално условие за извоюване или опазване на националната духовна и политическа независимост. Нашето възраждане и борбите ни за освобождение са едно доказателство за това. Не бива, разбира се, да се мисли, че стремежът към независимост почива изключително върху съзнанието за самоценност и чувството на самоуважение. Тия последните са опора само на съзнателния стремеж към независимост; отвъд тях обаче тоя стремеж се корени много по-дълбоко в инстинкта за самозапазване и самоутвърждаване. По тази причина отслабването на стремежа към самостойност у един народ, неговото безразличие в това отношение или готовността му да жертва по части или изцяло суверенността си – е признак на заболяване или израждане. По същата причина всяко историческо сътресение, което води към усъмняване в собствените сили на народа или към отчаяние – засяга виталния нерв на народното битие и добива решаващо значение за неговото съществувание.
Погрешно би било да се мисли, че стремежът към национално самозапазване може и трябва да се осъществява за сметка на другите националности. Както при отделния индивид, така и при народите – стремежът към самозапазване и самоутвърждаване е не само природен импулс, но и морален дълг. Ако в своята съзнателна форма той се оправдава с мисълта за самоценност на националната индивидуалност и с чувството на самоуважение, тогава, върху тази морална основа, той не може да бъде така себичен и егоистичен, че да не признава не само правото, но и дълга на другите националности да съществуват самостойно. Всяка националност има, поради своята индивидуалност, особена историческа и културна мисия и никой няма право да посяга върху самостойността й. Нещо повече дори, както отделният човек може да изпълни задачата си в живота само в сътрудничество с другите си сънародници, така и един народ може да разреши своята историческа мисия в сътрудничество с другите народи. В сътрудничество, а не в подчинение или робство. Ако са верни думите на Достоевски, че всеки народ е един път към Бога, тогава, преследвайки своите цели в живота, народите не би трябвало да се изключват. И, добре разбрано, истинското национално съзнание не може да съдържа само по себе си нетърпимост или омраза към другите националности. В него по-скоро може да има любопитство, желание да разберем, дори да обичаме тия националности. По тази причина идеално съжителстване на народите би било само онова, което, като осигурява националната индивидуалност на всеки народ, не слага пречки, а сътрудничи на неговото историческо развитие. Истинското, просветеното национално чувство съдържа този идеал. И когато интернационалистите твърдят, че националното чувство е свързано с национална нетърпимост, те имат наум не здравото, а извратеното национално съзнание – шовинизма.
* * *
Трета основна съставка в съдържанието на националното съзнание представя мисълта за солидарност на отделните сънародници. Солидарността е чувство за съпринадлежност на едно общество, чувство на взаимна зависимост и отговорност и взаимно доверие между членовете на това общество.
Тя е от основно значение за моралното съдържание в живота на националната общност и с нейната сила ние мерим политическия морал на народа и неговата обществена дисциплина.
Идеята за националната солидарност почива върху фактическата зависимост на отделния индивид от общността на народа. Неговата сигурност, доброто и злото в живота му, успехът или неуспехът в работата му, одобрението или неодобрението на делата му – всичко зависи от състоянието на народната общност; между неговата съдба и съдбата на народа има тясна връзка, те са едно и също цяло. Най-добре се чувства тая връзка, когато се скъса, когато индивидът се озове в чужда среда, в чужда национална общност. Духовното усамотение добива тогава трагичен характер. Психологията на емигранта и изгнаника е особено поучителна в това отношение.
В идеята за национална солидарност тая фактическа зависимост на индивида от народната общност бива осъзната. Бидейки съдържание на националното съзнание, тая идея се превръща в морална отговорност, в активна воля за безусловна и беззаветна служба на народа във всяко време и особено когато общите му интереси или националните му ценности биват застрашени. Националното съзнание, с което гражданите отиват на война, прави от тях, с това си тъкмо съдържание, нравствени личности. И може да се каже: както никой друг път националното съзнание не е изнесено така на преден план в съзнанието на гражданите, както във време на война – така и никой друг път моралната съвест на тези граждани не е в такова напрежение, както във време на война. По тази причина бойците са особено чувствителни за всички неправди и несправедливости и на тази почва моралът в тила е от решаващо значение за морала на бойците на фронта.
Фактическата зависимост на отделния индивид от общността на народа образува оная обществена реалност, която прави възможен действителния морален живот. Общността на народа е за отделния индивид истинският обект на нравствено въздействие: на нея той може също непосредствено да провери резултата от това въздействие. Отношенията между него и тая общност са обикновено мотивите, които определят неговото поведение, а в битовия мироглед са изявени нормите, които трябва да следва неговото морално съзнание; там са и санкциите за делата му. Тази реална морална атмосфера не може да се измести от никаква космополитична общност. За моралното съзнание само по себе си няма граници, но за неговите прояви в практическия живот общността на народа добива особено значение. Човечеството, въпреки материалните и духовни връзки между народите, си остава все още отвлечена идея или, в най-добрия случай, безкрайно далечна регулативна цел за поведението ни. Особено за практическия живот на човека то е без какво да е значение. В собствения си народ отделният индивид има строго определено място и е изправен винаги пред ясни, строго определени морални задачи, които във фамилния, служебния и държавния живот са винаги пред очите му. Къде е обаче мястото на отделния индивид в общността на човечеството и какви задачи може да му постави тя, когато тая общност практически не съществува? Народната общност, чрез всички зависимости на индивида от нея, бди над неговото морално поведение и реагира срещу това поведение; човечеството обаче не държи отделния индивид в такива непосредни зависимости и не може да бди така отблизо над неговите дела.
Така идеята за националната солидарност, с моралното задължение, което съдържа, се явява като най-добра основа за обществения и държавен живот. Ако гражданите на една държава във взаимните си отношения и в отношенията си към държавата биха следвали само това, което законите ги задължават, и ако извън тия закони нямаше друга контрола и друго вдъхновение за техните дела – тая държава не би могла да съществува.
Тя е от основно значение за моралното съдържание в живота на националната общност и с нейната сила ние мерим политическия морал на народа и неговата обществена дисциплина.
Идеята за националната солидарност почива върху фактическата зависимост на отделния индивид от общността на народа. Неговата сигурност, доброто и злото в живота му, успехът или неуспехът в работата му, одобрението или неодобрението на делата му – всичко зависи от състоянието на народната общност; между неговата съдба и съдбата на народа има тясна връзка, те са едно и също цяло. Най-добре се чувства тая връзка, когато се скъса, когато индивидът се озове в чужда среда, в чужда национална общност. Духовното усамотение добива тогава трагичен характер. Психологията на емигранта и изгнаника е особено поучителна в това отношение.
В идеята за национална солидарност тая фактическа зависимост на индивида от народната общност бива осъзната. Бидейки съдържание на националното съзнание, тая идея се превръща в морална отговорност, в активна воля за безусловна и беззаветна служба на народа във всяко време и особено когато общите му интереси или националните му ценности биват застрашени. Националното съзнание, с което гражданите отиват на война, прави от тях, с това си тъкмо съдържание, нравствени личности. И може да се каже: както никой друг път националното съзнание не е изнесено така на преден план в съзнанието на гражданите, както във време на война – така и никой друг път моралната съвест на тези граждани не е в такова напрежение, както във време на война. По тази причина бойците са особено чувствителни за всички неправди и несправедливости и на тази почва моралът в тила е от решаващо значение за морала на бойците на фронта.
Фактическата зависимост на отделния индивид от общността на народа образува оная обществена реалност, която прави възможен действителния морален живот. Общността на народа е за отделния индивид истинският обект на нравствено въздействие: на нея той може също непосредствено да провери резултата от това въздействие. Отношенията между него и тая общност са обикновено мотивите, които определят неговото поведение, а в битовия мироглед са изявени нормите, които трябва да следва неговото морално съзнание; там са и санкциите за делата му. Тази реална морална атмосфера не може да се измести от никаква космополитична общност. За моралното съзнание само по себе си няма граници, но за неговите прояви в практическия живот общността на народа добива особено значение. Човечеството, въпреки материалните и духовни връзки между народите, си остава все още отвлечена идея или, в най-добрия случай, безкрайно далечна регулативна цел за поведението ни. Особено за практическия живот на човека то е без какво да е значение. В собствения си народ отделният индивид има строго определено място и е изправен винаги пред ясни, строго определени морални задачи, които във фамилния, служебния и държавния живот са винаги пред очите му. Къде е обаче мястото на отделния индивид в общността на човечеството и какви задачи може да му постави тя, когато тая общност практически не съществува? Народната общност, чрез всички зависимости на индивида от нея, бди над неговото морално поведение и реагира срещу това поведение; човечеството обаче не държи отделния индивид в такива непосредни зависимости и не може да бди така отблизо над неговите дела.
Така идеята за националната солидарност, с моралното задължение, което съдържа, се явява като най-добра основа за обществения и държавен живот. Ако гражданите на една държава във взаимните си отношения и в отношенията си към държавата биха следвали само това, което законите ги задължават, и ако извън тия закони нямаше друга контрола и друго вдъхновение за техните дела – тая държава не би могла да съществува.
* * *
И тъй, националното съзнание не е само биологическа или етнографска проява; то е и морална сила, която трябва непрестанно да се култивира, ако народът иска да се развива и утвърждава. Без национално съзнание народът отслабва, разлага се и с течение на времето исторически умира; обратно, чрез същото съзнание той се организира в общност с една душа. Националното съзнание държи, чрез това организиране, здрав националния инстинкт за самозапазване, прави народа по-сигурен в историческия му живот, прави целите и задачите му в тоя живот ясни и категорични и готовността му да ги отстоява – пълна. Но култивирането на националното съзнание е непрестанна работа и над колективния, и над индивидуалния морал. В това тъкмо е смисълът и на националното възпитание. Националното възпитание не е само работа в духа на национален стил и форма, то е и грижа за социалното чувство и моралното съзнание на отделния индивид, защото само чрез отношенията и връзките на тоя индивид към народната общност той се изгражда и утвърждава като морална личност. Историята ни учи, че само на фона на една епоха с изнесено напред национално съзнание се раждат велики представители на един народ и че само такива личности са истински водачи на тоя народ; тяхната сила и обаяние е във внушението, което упражняват на почвата на националното съзнание. Това показва, че пътят за създаването на народни водачи и ръководна интелигенция е пътят на националното възпитание, пътят на поддържане на националното съзнание и на утвърждаване на младите поколения в него. Тоя път ние бяхме пренебрегнали и много от нещастията ни днес се дължат на това. Време е отново да го потърсим и да тръгнем по него съзнателно и смело.