Драскулки – Есеистика

Говорим за завист, инат, сприхавост, рязкост, отмъстителност, скритост, недоверчивост, простащина – все отрицателни черти, характерни за българина. Подчертаваме, от друга страна, като положителни черти и добродетели: пестеливост, трудолюбие, предпазливост, трезвост, реалистичност, самоосмиване, самокритика… Всъщност с това нищо не характеризуваме, защо­то тия положителни и отрицателни черти ги притежават в по-малка или в по-голяма мяра и други народи и раси. Ако у нас те вземат по-рязка или по-особена отсянка, трябва да потърсим кое именно им придава тая рязкост или особеност, кой е общият източник в дълбочините на душата, който обагря по „български“ положителните ни и отрицателните ни характерни черти, добродетелите и пороците ни. Има нещо основно, което дава специфична багра на тия ни черти и ни разграничава определено от всички други народности.

Военните и национални катастрофи, които ни сполетяха, тежките поли­тически и икономически условия, при които живеем, засилиха интереса към уясняване на въпросите по характеристиката на българина. Все повече се чувства нужда чрез исторически, социални и битови проучвания да доловим същественото на българския темперамент и характер, за да можем по-правилно да схванем насоката на българското развитие и загадките на българската съдба. Защото – съзнаваме или несъзнаваме, признаваме или не признаваме – не може да не бъде ясно, че както всеки човек, така и всеки отделен народ си има свой собствен облик („упът“) на жизнено развитие и проявление и от начина на реагиране към разните събития и условия се определя и резултатът на неговите усилия. Тоя „упът“ не е неизменен, но промяната е извънредно бавна, изисква непрестанни и дълги упражнения, вековни приспособявания и постепенни нови придобивки при голямо постоянство.

Историческите преживявания, социалните отношения, икономическата и стопанска структура влияят върху формирането на душата на един народ, но основното и дълготрайното в нейното развитие, което дава отличителна багра на всички типични прояви, се корени във вековните наслоения на психобиологичната постройка. Тя се изгражда в постепенната и бавна еволюция на жизнения устрем в борба с обкръжаващите го неблагоприятни условия, под мощния тласък на първичните животински нагони, като с течение на времето се кристализува в определени расови особности, меродавни за цялото истори­ческо развитие на даден народ.

Между първичните нагони много широка и основна е ролята на половия нагон. Докато у животинството тя се ограничава главно в продължението на рода, у човечеството тя надхвърля тия граници и просмуква цялото емоцио­нално и идейно съдържание на човешкия живот. Може с положителност да се твърди, че начинът, по който даден индивид или даден народ реагира в полово отношение, определя съвкупността на всички негови биопсихични реагирвания през жизненото му развитие. Половостта създава общото жизнено настрое­ние, кристализува се в определени темпераментни прояви и форми, дава спе­цифична отсянка на характерните черти и насочва духа към жизнена филосо­фия, която може да го изведе към успешни постижения или да осакати голяма част от неговите усилия.

Нашата задача тука не е да задълбочаваме проблемата за сексуалността и еротиката в тяхното по-универсално значение, а да минем направо към бегло осветление на характеристиката на българина от ново гледище, което може би ще шокира мнозина като погрешно или дори парадоксално, но което според нас е напълно вярно и се потвърдява от безброй обективни наблюдения и факти.

Нека подчертаем същественото: българинът изобщо е полово свит. За него половостта не е жизнерадостно състояние, което трябва да се изживява с неприкрит душевен ентусиазъм, а е по-скоро остър физиологичен копнеж, който обаче е потиснат и свит, и всички негови прояви носят отпечатък на сдържаност, скритост и стеснителност. Това не произтича от по-изтънчена чувствителност или от религиозно отношение, ако и да не може да се отрече известно значително въздействие на християнската религия, в аскетически и „греховен“ смисъл, особно върху българката. Свитостта и скритостта в половите преживявания по-скоро носят признаци на нещо първично в сравни­телно още първобитната и девствена природа на българина, отколкото като резултат на социални и природни изисквания и ограничения или на духовна самодисциплина. Суров, недодялан и още с дива енергия в половите си изживявания, той е скъперник и „хрисим“, не се „отпуща“ лесно и непринудено, а с някаква си мъчителна сдържаност, сякаш е изкушаван да върши нещо разто­чително и разстроително, което само ще го направи смешен и глупав пред собствените и хорски очи. В любовните си връзки той влага скрита и умерена нежност, което гледа час по-скоро да впримчи в уютните рамки на чисти семейни отношения, да ги облече в дълг и почтеност, за да ги ограничи в пределите на строго социално приличие. Всяко сантименталничене и роман­тизъм му се виждат празна работа, губи-време, което го понижава в общест­веното мнение като сериозен делови човек.

На българина се натрапва по-скоро грубо реалистичната представа в половите отношения и тя взема меродавно надтежаване в преценката на събитията от сексуален род. Чисто физиологичното достижение се мярка като върховно удовлетворение на половото честолюбие, но същевременно се изостря в душата като деградираща необходимост, която не заслужава пропиляване на емоционално богатство. Свитостта веднага действа като сту­ден душ и потиска половото чувство в рамките на „хрисима“, „пестелива“ и „свенлива“ проява.

Горните твърдения не се опорочават от факта, че народната фантазия е сексуализувала цялата природа и че има голямо изобилие от народни умотво­рения с най-слободно и цинично полово съдържание. Тъкмо това е било отдуш­ник на още девствен, първобитен, със силна жизнена енергия, но със свито полово чувство народ, който е търсил да изрази в реалистични представи потиснатия си полов копнеж. Свитостта се отплесва в остри рефлекси с цинична багра, като компенсационен израз на обуздаваното желание. Сви­тостта е, която дава на половите прояви резки отскачания и ги прави или сдържани, колебливи и принижени – в повечето случаи, или понякога брутално избухливи, със скрита насилническа тенденция – в отделни по-редки случаи на полова екзалтация.

За да се види до каква степен българинът е още първобитен в полово отношение и че е издатък на една сравнително девствена раса, наблюдавайте само колко момчешки, плахо и несръчно се проявява в дамско общество. Той не умее да забавлява дами и флиртът не му се удава напълно. В салони и кабарета, по дансинги и вечеринки той носи, ако и прикрито, своята стеснителност. И тъкмо за да я прикрие съвсем, той понякога става прекалено свободен и безочлив. В разговорите, които води, в отговорите, които дава, той не може да намери онова здраво и игриво равновесие, което интригува и гъделичка, без да дразни и брутализува. Изостреното полово честолюбие стои нащрек и понякога избухва в резки думи или жестове, а понякога, при невъзможност да спаси положението чрез духовитост, вгнездява в душата страшния бацил на омразата и отмъщени­ето или пък гнетителното затваряне в себе си и бягане в самота. Изобщо в любовните си преживелици българинът влага още много сериозност, рязкост и трагичност, а като реакция срещу тая склонност изпада понякога в прекален езиков, та и делови цинизъм. Той още не е смогнал да освободи половото си чувство от неговата гнетителна потуленост и скритост и да го разведри в смекчената атмосфера на открито и спокойно флиртуване или в светлите простори на любовта, без предвзетост и прикритие.

Сбитото, стесненото полово чувство, вътрешно спънато да се прояви и изрази искрено и открито, създава известна скритост в душата, а на тая почва израстват завист, подозрителност и затаена стръв за полови пости­жения, но на чисто практична сметка, без излишни прахосвания на емоционални и на материални усилия.

Който е полово свит, той е и въобще душевно свит. Вие ще забележите у него неспособност към експанзивност, затвореност в себе си и необщителност, липса на откровена и нестеснена жизнерадост. Вред, гдето трябва да изрази спонтанно своята интимна природа, дори и в одухотворените й и невинни форми, той чувства почти ненадвиваема стеснителност, като че ли ще направи нещо непростително и смешно.

В никоя друга област иронията, шегобийството, та и непростителното жигосване и оскандаляване не взема за българина такива широки размери, както в половата област. Кражбите, злоупотребите с обществени средства, умиш­лените фалити, другите нравствени падения и престъпления, даже жестоки­те насилия и убийствата не произвеждат сякаш толкова силно впечатление като уронване на човешкото достойнство, както някоя полова слободия и отклонение. Един държавник у нас по-лесно може да се провали поради полови прегрешения, отколкото поради това, че е ощетил държавната каса с милиони левове за лични интереси или е тикнал държавата със своето късогледство в задънена улица. Прави впечатление, че дори и полицейските власти повече се престарават в скандални истории, отколкото в други криминални области.

Това отношение към половите слободии и прегрешения няма нищо общо с английския или американския пуританизъм. Той е чисто и просто остро реаги­ране на полово свита душа, която се дразни от самия факт на по-свободна полова проява. С липсата на снизходителност свитият човек отмъщава на чужд гръб за своята собствена свитост, а същевременно изразява и до каква степен го дразни всяка полова волност.

Липсата на сантименталност и романтизъм, на способност към нестеснена и открита жизнерадостна екзалтация, както, от друга страна, липсата на склонност към тихо съзерцание, замечтаност и вътрешно вглъбение се захранват все от тая свитост на душата, която трепери да не бъде понесена във вихрените криле на стихийното и ирационалното.

Тъкмо на това се дължи и трезвостта на българина, въпреки алармастичните твърдения на въздържателите. Опивните питиета създават експанзивност и екзалтиране, откровено разголване на душата и раздвижване на всички добри и лоши импулсивности, като замъглят контролата на ума и спирачката на уравновесената воля. Това неограничено и нестеснено отплесване на омагьосаното съзнание по всички възможни и непредвидени посоки не подхожда за свитата душа на българина, който търси упорито да чувства винаги под краката си твърдата почва на реалния живот. Всичко, което иска да го откъсне от тая почва, го плаши и отвращава, ако и да го съблазнява.

Лесно е да се разбере защо българинът е пресметлив, пестелив и твърде реалист. И защо е голям рационалист: всичко иска да подведе под логични уравнения, да го смели с ума си и да бъде интелектуално ясен и сигурен върху действителността. Той е отличен математик, инженер, механик, естестве­ник, но като художник, артист, музикален талант, поет, литератор и философ сякаш не му достига, дори в силно талантливите прояви, широкият замах на онова замайващо вдъхновение и прозрение, което блика нестеснено и мощно от дълбочините на безогледно унесената душа. В най-поетичните си блянове, в най-фантастичните си видения, в най-романтичните си увлечения вродена­та му и първична свитост действа като разхладителен и въздържащ фактор и не му позволява да отскочи много високо.

Българският реализъм е твърде приземи и същевременно (или по-добре – тъкмо затова) твърде наивен. Когато българинът каже: това е реално, поло­жително, факт, а особено „положителен факт“, той има увереност, че има насреща си нещо, което е с очевидна и абсолютна доказаност и не търпи възражение. На неговото съзнание надтежава непосредствената брутална сетивност и тя му се налага като единствено научно доловима и неопровер­жима истина. Липсва му интуицията за двусмисленото, неопределеното, преливното и неуловимото, което не може да се пипне, отграничи, фиксира и измери, но е постоянно в процеса на развиващите се събития и изкълчва изчисленията и предвижданията. От това произтичат простоватост, огра­ниченост и праволинейност в схващанията и разбиранията и те в сложния обществен, политически и международен живот ни доведоха до недомислия, грешки и катастрофи.

Българинът се вчепква много лесно в резките и отсечени формули, в опростотворените до абсурдност тези, в отчетливо разголените и разгра­ничени обекти, гдето увереността на неговия подозрителен ум може да си отдъхне със сигурност. Сложното и неопределеното му вдъхва страх, колкото и да е съблазнително. Всичко, което изисква от него дълго душевно напреже­ние, голяма гъвкавост и сложна приспособимост, за да го разбере, усвои или отблъсне, съставя за него загадъчна и опасна област, в която не е уверен за силите си. Той се стреми да бъде начисто с непосредствените данни на средата и битието си, с това, което съставя реалистичното му чувство за здрава и очевидна опора на живот. Всичко онова, което го мами като съблазън и екзалтация и му обещава безкрайни хоризонти на великолепни, но неопределени миражи, го кара да се свива в себе си и да се затваря още по-плътно в тесните рамки на всекидневните си привички.

Свитият човек не е самонадеян, няма широк замах нито в копнежите, нито в замислите си. Той не рискува докрай, не рискува на провала. Най-малките пречки го карат да се отдръпва предпазливо и наново да захваща пак отначало. Тази главоломна упоритост в дребните постижения и рискове, без широк поглед в общото развитие на нещата съставя тъй наречената еснафщина и е пригодна за епохи на тихо стопанско и социално съществуване, но е съвсем безсилна при големите завои на историята, гдето всичко установено се разклаща и обърква.

Който се затваря в черупката си от страх да се впусне в безбрежното море на възможностите, той изработва в себе си индивидуализмът, от жилаво и упорито наистина естество, но който не мери твърде високо и няма щедрия и мощен жест на големите подвизи. Същевременно в свитата и честолюбива душа на такъв дребнав и затворен в себе си индивидуалист се подхранва черна завист и отмъстителност към чужди успехи: щом не можем да се издигнем по-високо, нека съборим ония, които са се издигнали и искат да ни затъмнят.

Свитостта и скритостта вървят успоредно. Успоредно с тях върви и тая съсредоточена, напрегната енергия, готова за борба, за нападение, за отпор, но най-много за противодействие от опърничавост, от инат, за да отмъсти на другите за своята недоволна, свита и скрита душа. Погледнете само в конгреси и конференции тия опнати, здрави и набити лица, често със сключени вежди, с поглед тъмен, навъсен, енергичен, който те изглежда подозрително и във всеки човек търси враг, за да се нахвърли, една странна готовност да открие фронт наляво и надясно, но тъй някак си потайно, като от засада. В осъществение на своите задачи, в защита и борба за своето честолюбие, дори в догонването на възвишени и общочовешки идеи свитият и скрит човек предпочита и е силен в единичните, подземните, конспиративните действия и постъпки, а отбягва несръчно ония, в които се изисква да издържи спокойно и дълготрайно публично състезание, изложено на всички погледи и преценки. Колкото самоуверен и неотстъпчив в тесния кръг на своите отношения със съселяни, съграждани и сънарод­ници, толкова сбитият и скритият издребнява в понижено самочувствие пред чужди хора и всред чужди положения.

Въобще българинът няма жест, той се свени да даде блясък и простор на своето битие, да се изяви самоуверено, гордо, пищно. Често пъти чужденци­те повече го ценят, отколкото той сам себе си. Той има принизено самочувство и в никоя международна конференция не блещи. Понякога даже се унижава повече, отколкото реалното положение изисква. При подписването на позор­ния Ньойски договор нашите делегати („парламентарните тигри“) не намериха в душата си смелост поне за един политически жест на протест. Който се стеснява за себе си, той се стеснява и при защитата на своя собствен народ. Бием се като лъвове, а в конференции и конгреси се превръщаме в мишки.

Колко сме сприхави и нетолерантни помежду си, в тесния кръг на нашите вътрешни разправии, толкова сме „хрисими“ и скромни всред чужденците и към чужденците. Нашата голяма толерантност към другите народности е осно­вана на известна вродена доброта, а също и на тая склонност на свитата душа да има принизено съзнание за собственото си достойнство.

Ние сме народ, който най-много се самоосмива и самокритикува и най-мал­ко цени своето. Понякога дори се червим за нашите най-добри и способни хора, за истинските наши добродетели, за най-светлите страници от нашата история. Българинът няма пиетет, уважение и благоговение към кумири и великани, особено към своите първи хора, към своето минало и към ценности­те, които вековете са ни завещали. Който няма вяра и уважение към себе си, той е склонен да сведе всичко наоколо си в тинята на присмеха, клеветата и обезценението, за да оправдае своето собствено безсилие и принижение.

Скритият и свит човек не го бива за пазарлъци, за дълги и трудни изчак­вания резултатите на една борба, на едно състезание, гдето трябва да прояви най-голяма душевна гъвкавост и издръжливост. Затуй сме лоши търговци и още по-лоши дипломати. Свитият и скрит човек е прям, бърз, отсечен, иска или всичко, или нищо и за един миг може да провали усилията на цели поколения. Той е незаменим герой, когато, обладан от безкористна и възвишена, но едно­странна идея, се вплете в някой подвиг, гдето е заложена само неговата лична смелост и непосредствен риск. Там той проявява удивителна доблест и може да се жертва, без да му мигне око. Но тоя отличен герой на засадата, на конспирацията, на бунта, на атентатите, на тъмните и кървави вакханалии, отрупани със съблазнителното и обаятелно рухо на революцията и терора, губи веднага доблест и самообладание, щом го изправиш на зелената маса да отстоява пред културни хора своите идеи и тежнения или задачите на своя народ. Там принижението, малодушието, дори раболепието като последица от вродената свитост на душата вземат връх.

Доблестта и самообладанието, които се изискват, за да се жертваш с револвер в ръка за отечество или убеждение, да забиеш кама в гърдите на противника, да хвърлиш във въздуха катедрала или парламент, са доблест и самообладание, избиращи из тъмните дълбочини на една душа още дива и първобитна, която не е смогнала да изнесе на въздух мътните потоци на сбитата си и скрита природа. Те неминуемо вземат насилнически и брутални прояви.

Съвършено други са доблестта и самообладанието, които има да се проявят на арената на културните състезания, гдето се изискват такт, умение, владение на нервите и артистично и далекогледно маневриране с дарбите и слабостите на своите противници и с бегливите моменти на мяркащите се възможности.

За да победиш в такова състезание, за да имаш успех, не зависи толкова от „справедливостта“ на делото, което защитаваш, нито от силната „логи­ка“, с която я изтъкват, а най-главно, ако не и единствено, от силата и виртуозността на твоята вътрешна самоувереност, на онова напрегнато и налагащо се самочувство, което заразява и подчинява чуждите воли. Но това е във връзка с една биологично психична издигнатост, в основата на която стои половата еволюция.

Да не отиваме много далеч. Да погледнем нашите съседи. И сърби, и румънци, и гърци, особено тия последните ни превъзхождат в това отноше­ние. Каквото спечелихме с храброст, изгубихме го с дипломация. Те ни биха със своята гъвкавост, обиграност, общителност, дипломатичност, със своето изкуство и умение да се пазарят и налагат. Ние пред тях сме още много непосредствени, неодялани, несамоуверени, скромни, свити. Който пристъпва да защитава своите права и своите искания с нерешителност, с неувереност и стеснение, като се срамува от своите собствени претенции и едва ли не ги смята прекалени, той в деветдесет на сто ще получи съвсем малко. Само смелият, решителният, самоувереният, ако щете даже безочливият, печели. Но смелостта, решителността, самоувереността, па и безочливостта са достояние само на известен етап от биологично-психичната еволюция в тясна връзка с разцъфтяването и узряването на половото чувство. „Девстве­ният“, свитият полово човек реагира много остро и брутално или капитулирва бързо и се примирява с неуспеха си. А полово възрасналият и улегналият умее да лавира, да чака, да подбира моментите, да подготвя издалече правата и домогванията си и да изкориства благоприятните моменти.

За да не се създадат недоразумения, трябва да разясним, че под определе­нието „полова еволюция“ ние подразбираме унаследените и натрупани през вековете полови опитности и преживяванията на цяла раса или народност, кристализуване в определено полово реагиране, а не половите етапи, които всеки човек минава през краткия си земен живот.

Дадените дотука характеристики може да се видят преувеличени или дори погрешни. Ако сме пресилили някъде багрите, то по-скоро е и за да изпъкнат релефно и ясно. Ние смятаме, че те са верни в основата си за широките маси от нашия народ. Не ще съмнение, че отделни индивиди, а даже и някои по-интелигентни, по-културни и по-охолни слоеве не отговарят точно на дадената харак­теристика или се открояват с тъкмо противоположни черти. Не трябва да забравяме, че нашата народност не е от чиста раса, а има примесена различна кръв. От друга страна, животът след Освобождението ни влече към подража­ване и усвояване на привички и нрави, които допринасят, поне като външна шлифовка, до прикриване и изглаждане остротата на нашата свита природа.

Няма никакво съмнение, че ние вървим към увеличаваща се полова „разпус­натост“ и че както по-издигнатите слоеве, така и широките маси постепен­но се заразяват от все по-голяма търпимост и свобода в полово отношение. Скандалните, пикантните, че и трагични истории се увеличават в колоните на вестниците. В градовете и селата, да не говорим за столицата, която стои в центъра и начело, половите отношения вземат все по-нестеснена проява и в някои случаи на спонтанна екзалтация, като например с Хосе Мохика, дават данни против нашите твърдения. Има песимисти, които смятат, че се плъз­гаме бързо по наклонената плоскост на полова разюзданост.

Това са погрешни и прибързани заключения, които не държат сметка колко дълбоко е вкоренена в подсъзнанието на българина подхранената през дълги векове свитост. Колкото и да се пригажда към нови веяния и настроения, тя ще стои в душата му като дълготрайна спирачка и няма да му позволява голяма самозабрава или скоклива промяна. Българинът ще си остане в грамадното мнозинство все същият предпазлив, подозрителен и свит в половите си прояви трезв и реалистичен еснафин въпреки по-голямата разпуснатост на нравите.

Българинът ще се „разпусне“ и не може да не се „разпусне“, но това той ще направи умерено и с големи зигзаги. Той ще се „разпусне“, защото свитостта тежи и потиска душата. Естественото развитие на всички народи и на всички индивиди ги тласка към все по-голямо освобождение на човешката душа от всички потискащи и тъмни нагони, които я правят зла, опърничава, подоз­рителна и тъжна. „Културност“ означава все по-голяма издигнатост, общи­телност, отзивчивост и търпимост към другите хора. Но за да бъдеш спосо­бен да разкриеш душата си в обществена посока, да я направиш весталка за обществени достижения, да я издигнеш смела, откровена, безкористна, сия­еща от сърдечна радост и доброта върху жертвеника на човешкото и духовното, трябва най-първо да я освободиш и разнищиш от стеснителните и гнетителни вериги на скритата и свита половост. Само когато издърпаме из тъмните бездни на подсъзнанието това най-дълбоко, първично и съдбоносно чувство и го разведрим и издигнем на въздух и на слънце, ние, българите, ще развинтим крана на потиснатата творческа енергия, която се лута сега като разрушителна и безплодна стихия из тъмни подземия, за да избликне великолеп­на и мощна на светлина и простор.

В това търсене на път за освобождение от половата свитост българи­нът неминуемо ще плати дан и на алкохолизма, както и на всички други екзалтационни средства и практики заедно с всички техни добри и пагубни послед­ствия, но и в това отношение вродената въздържливост и трезвост ще го запазят от крайни увлечения и ще му дадат възможност за постепенно при­гаждане и възйемване по неравните, стръмните и понякога опасни стъпала и завои на психобиологичния развой[1].

Стефан Гидиков (1871–1944) е български общественик и културен деятел, един от инициаторите за създаването на читалищния съюз в България. Политическите му изяви са свързани с дейността на Радикалната партия – той е един от нейните идеолози от началото на века. Името му е сред често срещаните и значими автори в периодичния печат, сътрудничи в „Демократически преглед“, „Философски преглед“, „Българска мисъл“ и др.