По пладне някъде, на връх Никулден, на Малката Коледа, както старите хора наричат този голям християнски празник, Йордан Радичков за пръв път в седемдесетгодишния си живот стана кръстник. Не на едно, на три, или на пет деца, а на 55 сирачета, дошли чак от село Гаврил Геново в столичната черква „Св. св. Кирил и Методий“. Децата малко закъсняха за събитието, защото храмът се намира досами центъра на Женския пазар. Тук, сред стоварените на земята тикви и щайгите със смокини, сред червен чукундур и жълто грозде, насред олелията, хорската глъч, пазарната прах и непрестанните подвиквания на търговците, прекупвачите, производителите предстоеше да се извърши нещо необичайно – бащата на вълшебната повест „Ние, врабчетата“ щеше да стане духовен настойник на 55 ромчета. Ококорените чернооки циганета, изсипали се като два тона слънчогледово семе от автобусите, наети от фондацията за социално подпомагане „Св. Никола“, веднага впериха поглед в писателя, за когото само бяха чували.
Йордан Радичков с подкосени от вълнение нозе щръкна като необикновена птица сред този рояк от истински двуноги врабчета. Коминът на тяхното сиропиталище от години дими в небето над Монтанско и тази подробност ги правеше настоящи земляци на този онемял от щастие, благодарност и благодат дядо. Почетен от децата с честта да им стане кръстник. И предпочетен от Бога да им вдъхне вяра, надежда и любов.
Писателят бе тутакси разпознат и людете, без да подозират повода, който бе довел известния писател в тази „народна“ църквица, започнаха да го поздравяват, да го здрависват, по-смелите и да го прегръщат, а някои се втурнаха да му целуват ръката. Радичков стоеше досущ голямо, неразбиращо и объркано дете, бършеше избликналите си сълзи и шепнеше: „Но как така... Моля ви! Моля ви! Какво правите... Моля ви!“ Народът разпозна своя мъдрец, своя свят чиляк и се нахвърли като върху му, върху крехката му птича осанка, сякаш благословията му беше по-важна за момента от всичко друго, което ги заобикаляше. Йордан Радичков стоеше, огрян от святата светлина и неловко се опитваше да запристъпва сред морето от богомолци към купелите със светена вода. Празникът най-сетне започна.
Децата на България, изоставени от своите родители, се множат непрекъснато. Повечето от тях са роми. Но всички заедно живеят на заем, който ще плащат цял живот. С най-интимни лихви. И този доживотен данък се нарича самота. Самотността на сиротните души сред сбирщината от чужди хора. 55 от тези сироти в този ден се сдобиха с духовен баща, със свой ангел хранител.
Ритуалът трябваше да се извърши в храм-паметника „Александър Невски“, но неговото настоятелство поискало по 50 лв. на дете, за да се извърши свещеното кръщение.
Радичков знаеше за отказа и бе до дъно оскърбен, въпреки че всенародното опиянение от присъствието му в черквата го омая, извиси и отново смали, макар че детското възхищение го омагьоса с чернооката си закачливост и го освети целия отвътре.
Лицето му обаче остана лице на човек, който е угнетен от чуждия грях, но изпитващ болезнена вина, че е безпомощен да му се противопостави, да го предотврати. Поне като известен българин и популярен писател.
Това бе лице на оскърбено същество, просмукано от болка, а не изкривен от поредната несправедливост лик на ядосан за пореден път обществен праведник.
Отказът на Светия синод, който стопанисва храм-паметника, на дело бе отказ тези ничии чеда да бъдат приютени в лоното на вярата. Защото и без друго там кръщения не се извършвали. А най-вече не се намерил някой луд да извади 55 пъти по пет десетачки, за да нахранят за цял живот с катедрални спомени всяка една от тези 55 врабчови човчици, тази шумна, но гладна за добрина и ласка иначе говореща нашия български език врабчова дружина. По-малките циганета не уловиха оскърблението, но по-големите не се впечатлиха, че отново са пренебрегнати. Защото бяха привикнали да бъдат пренебрегвани. И редовно унижавани. Нестройният хор от „джиф, джиф, джиф“ за малко млъкна. Докато траеше ритуалът. След това отново се разжужи и радостно се изсипа пред портите на църквата, където се е проснало завинаги по цялата си дължина голямото софийско тържище. Децата бърбореха, пипаха своите осветени кръстчета, не млъкваха нито за миг и непрекъснато мешаха своя врабешки език с езика на Радичков, който твърди в книгите си, че това врабешко възклицание „Джиф! Джиф! Джиф“ означавало „Жив, жив, жив съм!“, Радичков отново уми лицето на Богородица. Както го е сторвал с иконата на Дева Мария като дете на всяка Голяма Коледа, насред затрупаното със сняг село с кладенчовата вода под строгия и изпитателен, но много топъл поглед на майка си. И пред димящия сред пара език на вярното домашно куче. Този път Радичков уми лицето на България. Пред погледа на Богородица. И успя да избърше сълзите на 55 сирачета. И нейните сълзи по нас, които умеем да плачем, но не умеем да утешаваме.
Защото познаваме страданието, но не се припознаваме със състраданието...