Президентът получава ехо в медиите, на останалите не им се чува думата. Хората на Доган са заели китайска поза – проявяват търпение и чакат на сушинка. Всичко, което върши Първанов е част от предизборната борба, която отдавна е започнала.
Словесният дуел Първанов – Борисов не е толкова сериозен – това са задължителни публични реплики, в които няма нищо лично и войнствено, казва писателят, преводачът и журналистът Румен Леонидов в интервю за свободата и несвободата на българските медии.
Защо точно в този момент темата за свободата и несвободата на българските медии отново стана актуална?
Стана актуална, защото към днешна дата единствената политическа опозиция на ГЕРБ е Георги Първанов и президентската институция. Каквото каже господин президентът на републиката, получава ехо и в медиите. На останалите не им се чува думата – там, разговорът между глухите продължава. Няма опозиция, защото РЗС е вече извън играта, най-интелигентният й депутат – синът на публициста Марко Семов, изхвърча от парламента, Яне е без работодател, а и в тотална евроатлантическа изолация. БСП е в тупик, старите лидери държат властта в апарата, младите напират да я вземат, но не успяват засега. Хората на Доган са заели китайска поза – проявяват търпение и чакат на сушинка, край реката на времето, да видят как течението ще донесе изтумбения по гръб труп на формалния им враг – засега се надяват след РЗС и Атака да глътнат повечко вода, а после и всеки, който прави политиките си единствено чрез логорея. Всичко това, което върши Първанов е част от предизборната борба, която отдавна е започнала – президентът и екипа му отлично осъзнават това и проявяват тактическа активност. Мотивите са не само политически, но най-вече икономически – цялата гилдия на червените спонсори остана без свой говорител, без силна парламентарна подкрепа, без властови партньори. Някой трябва да им даде някаква надежда, че Бойко не е вечен, че ГЕРБ ще танцува едно лято, че животът продължава и не всичко е загубено. И президентът използва факта, че чрез телеекраните Борисов и Цветанов са всеки ден на гости у българските зрители и меко, внимателно твърди, че медиите работят под натиск. В което и той самият не вярва. Защото Борисов е любимец на медиите и то не от днес – приказките, че този медиен интерес е скъпо платен пиар останаха недоказани. И ще останат недоказани. С една дума – след като Първанов няколко пъти се изказа загрижено за икономическото бездействие на правителството, дойде ред да прояви загриженост и за медиите. Конкретното раздразнение е новият медиен закон, който не съм чел, и намерението на новите властници да намалят президентската квота в СЕМ.
Не е ли малко странно, че г-н Първанов алармира за натиск от страна на сегашното правителство върху медиите, а не е правил подобни изявления по време на управлението на тройната коалиция, да речем?
За мен няма нищо странно, той е политик с опит – за безкръвната му война със Станишев узнаха само най-приближените, за сговора му с Румен Петков вървят само клюки, както и никой извън партийните кръгове не схвана, защо бе показно пожертван Румен Овчаров. Сега се сещам, че вестниците „Труд“ и „Земя“, без никакъв навярно натиск от страна на президента, кмета Борисов или олигархически кръг, свършиха огромна пропагандна работа по дискредитирането на Румен Овчаров. И един съвет от мен – не гледайте на словесния дуел между Първанов и Борисов толкова сериозно – това са задължителни публични реплики, в които няма нищо лично и войнствено. Спомнете си агресивните салта от място на Волен Сидеров и Слави Бинев срещу „медийния балон Борисов“ по време на кметските и парламентарните избори. Спомнете си, че някога Първанов тури още една звездичка в генералските пагони на днешния премиер. Това не е политически театър, а най-обикновен спорт за избраници – моят отбор бие твоя, не се сърди човече. Някои го наричат бизнес, но за мен е по-скоро колективен спорт между яко спорещи за победата два-три тима. Във футбола по света и у нас има и договорени мачове, но когато става дума за шампионската титла – там няма милост и съображения.
Президентът тълкува решението за намаляване състава на СЕМ като опит за влияние върху свободата на словото у нас. Вие как ще коментирате това решение, все пак за мнозина СЕМ е по дефолт зависим орган (бюджетът му идва от държавата, a членовете са от президентската и правителствена квота)?
Чрез НСРТ, и по-късно чрез СЕМ няколко поредни парламента си измиваха пилатовски ръцете – уж някакви експерти трябва управляват медийната регулация, уж е някакъв независим регулационен орган, с щат като на държавна агенция, а всъщност нещо като псевдоминистерство по медийната политика, а всъщност винаги е било и ще бъде спецсинекура за любимците на парламентарното мнозинство и кръгчето около президента. Какво разбираха от медийна регулация, Бог да ги прости, литературният критик Тончо Жечев, писателят Ивайло Петров, публицистът и есеист Марко Семов? Или кинодокументалиската Мая Вапцарова, която въпреки яките дотации не можа да направи едно прилично филмче за чичо си, за поета Никола Йонков Вапцаров.
Има ли според вас кампания от страна на сегашните управляващи за натиск върху медиите? Съзирате ли някакви знаци за подобна кампания?
Медиите и тяхната политика у нас отдавна се управляват не от хората, които са временно на власт, а от силни икономически кръгове. Има издания, които бързо се надупиха на ГЕРБ, без някой да ги е молил за това, други запазиха бон тон, тъй като довчера бяха настроени пропрезидентски, но и пробойковски, трети продължиха да бъдат с едни гърди по-информирани, благодарение на слабостта на Борисов и Цветанов към тях; други, от които се очакваше да бъдат откровено опозиционни, са си седнали на опашките като околотрапезни кутрета. Иначе в поведението на четирите национални телевизии и националното радио не усещам натиск, нито натегачество – те отлично знаят, че който застане с лице към властта, обръща гръб на публиката. И тя му гледа наведения задник.
Има ли решения на кабинета Борисов, които да намекват за натиск върху медиите?
В момента отново съм безработен, не участвам в нито една медия и не мога да бъда аргументиран и обективен. Но понеже съм в ролята на „американски наблюдател“, доброволно и безплатно съблюдаващ неутралитета на буферните зони, смятам, че кабинетът няма проблем с медиите, нито с медийната си политика, той има проблем с времето, което неумолимо работи срещу него. Медийната шумотевица на МВР ще върши работа до едно време, размахваното вече 10 месеца плашило на завареното наследство – също, идва време на решителни икономически ходове, на безцеремонно рязане на държавните и общински разходи. И, слава Богу, те най-сетне тръгнаха. Чакам с нетърпение да видя първата оригинална, съобразена с родните условия, идея, с която държавната власт ще даде тласък на полумъртвата ни икономика. Без производство, без външни пазари, без конкурентни стоки, без нови работни места – отиваме на кино в Гърция.
Каква е истината за независимостта на българските медии днес – свободни ли са те, независими ли са?
Няма независими медии. Най-малкото те са зависими от рекламодателите, от собствената си ориентация, от възгледите на собствениците. Така е по цял свят. Нали помните, че от вестник „Поглед“, изданието на Съюза на българските журналисти, преди три години бяха уволнени главния му редактор и двамата му заместници, защото пуснаха текст, който защищаваше учителските протести и реагираха на „баданарката“, която анонимен екип от „Труд“ удари на тройната коалиция, с циничен репортаж, гаврещ се с труда и исканията на „даскалите“. В дъното на решението на Управителния съвет на СБЖ направо, без предупреждение, да уволни моя милост и колегите ми, бе светкавичната реакция на г-н Тошо Тошев, както и невидимият, нечут натиск от страна на сегашното президентство. Дори отреченият диктатор Тодор Живков го правеше по-умно и по-умело. По-жалко обаче е, че все по-рядко се срещат свободни по дух журналисти. Засега все още ги намирам най-вече във в. „Сега“ и в наистина независимите блогове.
Кой поема отговорността за свободата и несвободата на дадена медия – всеки един работещ журналист или управляващите я?
Отговорността пада единствено върху читателите, зрителите, консуматорите на свободата на словото. Ако масата не изпитва глад към свободното изразяване, към умното, аргументирано, критичното мнение, ако публиката е трето качество, ще чете и гледа само продукция от трето качество. Ботев днес е невъзможен – никой няма да му даде работа. Манипулацията с масите отдавна е станала висш пилотаж – и България не прави изключение.
Какъв е пътят, по който трябва да се върви от тук нататък, за да се постигне реална независимост на българските медии?
Реалната независимост е в интернет пространството. Вестниците агонизират, хората, които не ползват интернет все повече ще намаляват, бъдещето е на световната мрежа. Отказването от зяпането на шоута е личен избор – тъпаците винаги ще са болшинство на тази планета. Електронните медии първо трябва да служат за обществени форуми, където да кръстосват шпагите си публични идеи, тласкащи към разсъдък и собствено мислене, а не да обслужват тълпата само като вибратори за забавление. Но проблемът на давещите се е на самите давещи.
Стана актуална, защото към днешна дата единствената политическа опозиция на ГЕРБ е Георги Първанов и президентската институция. Каквото каже господин президентът на републиката, получава ехо и в медиите. На останалите не им се чува думата – там, разговорът между глухите продължава. Няма опозиция, защото РЗС е вече извън играта, най-интелигентният й депутат – синът на публициста Марко Семов, изхвърча от парламента, Яне е без работодател, а и в тотална евроатлантическа изолация. БСП е в тупик, старите лидери държат властта в апарата, младите напират да я вземат, но не успяват засега. Хората на Доган са заели китайска поза – проявяват търпение и чакат на сушинка, край реката на времето, да видят как течението ще донесе изтумбения по гръб труп на формалния им враг – засега се надяват след РЗС и Атака да глътнат повечко вода, а после и всеки, който прави политиките си единствено чрез логорея. Всичко това, което върши Първанов е част от предизборната борба, която отдавна е започнала – президентът и екипа му отлично осъзнават това и проявяват тактическа активност. Мотивите са не само политически, но най-вече икономически – цялата гилдия на червените спонсори остана без свой говорител, без силна парламентарна подкрепа, без властови партньори. Някой трябва да им даде някаква надежда, че Бойко не е вечен, че ГЕРБ ще танцува едно лято, че животът продължава и не всичко е загубено. И президентът използва факта, че чрез телеекраните Борисов и Цветанов са всеки ден на гости у българските зрители и меко, внимателно твърди, че медиите работят под натиск. В което и той самият не вярва. Защото Борисов е любимец на медиите и то не от днес – приказките, че този медиен интерес е скъпо платен пиар останаха недоказани. И ще останат недоказани. С една дума – след като Първанов няколко пъти се изказа загрижено за икономическото бездействие на правителството, дойде ред да прояви загриженост и за медиите. Конкретното раздразнение е новият медиен закон, който не съм чел, и намерението на новите властници да намалят президентската квота в СЕМ.
Не е ли малко странно, че г-н Първанов алармира за натиск от страна на сегашното правителство върху медиите, а не е правил подобни изявления по време на управлението на тройната коалиция, да речем?
За мен няма нищо странно, той е политик с опит – за безкръвната му война със Станишев узнаха само най-приближените, за сговора му с Румен Петков вървят само клюки, както и никой извън партийните кръгове не схвана, защо бе показно пожертван Румен Овчаров. Сега се сещам, че вестниците „Труд“ и „Земя“, без никакъв навярно натиск от страна на президента, кмета Борисов или олигархически кръг, свършиха огромна пропагандна работа по дискредитирането на Румен Овчаров. И един съвет от мен – не гледайте на словесния дуел между Първанов и Борисов толкова сериозно – това са задължителни публични реплики, в които няма нищо лично и войнствено. Спомнете си агресивните салта от място на Волен Сидеров и Слави Бинев срещу „медийния балон Борисов“ по време на кметските и парламентарните избори. Спомнете си, че някога Първанов тури още една звездичка в генералските пагони на днешния премиер. Това не е политически театър, а най-обикновен спорт за избраници – моят отбор бие твоя, не се сърди човече. Някои го наричат бизнес, но за мен е по-скоро колективен спорт между яко спорещи за победата два-три тима. Във футбола по света и у нас има и договорени мачове, но когато става дума за шампионската титла – там няма милост и съображения.
Президентът тълкува решението за намаляване състава на СЕМ като опит за влияние върху свободата на словото у нас. Вие как ще коментирате това решение, все пак за мнозина СЕМ е по дефолт зависим орган (бюджетът му идва от държавата, a членовете са от президентската и правителствена квота)?
Чрез НСРТ, и по-късно чрез СЕМ няколко поредни парламента си измиваха пилатовски ръцете – уж някакви експерти трябва управляват медийната регулация, уж е някакъв независим регулационен орган, с щат като на държавна агенция, а всъщност нещо като псевдоминистерство по медийната политика, а всъщност винаги е било и ще бъде спецсинекура за любимците на парламентарното мнозинство и кръгчето около президента. Какво разбираха от медийна регулация, Бог да ги прости, литературният критик Тончо Жечев, писателят Ивайло Петров, публицистът и есеист Марко Семов? Или кинодокументалиската Мая Вапцарова, която въпреки яките дотации не можа да направи едно прилично филмче за чичо си, за поета Никола Йонков Вапцаров.
Има ли според вас кампания от страна на сегашните управляващи за натиск върху медиите? Съзирате ли някакви знаци за подобна кампания?
Медиите и тяхната политика у нас отдавна се управляват не от хората, които са временно на власт, а от силни икономически кръгове. Има издания, които бързо се надупиха на ГЕРБ, без някой да ги е молил за това, други запазиха бон тон, тъй като довчера бяха настроени пропрезидентски, но и пробойковски, трети продължиха да бъдат с едни гърди по-информирани, благодарение на слабостта на Борисов и Цветанов към тях; други, от които се очакваше да бъдат откровено опозиционни, са си седнали на опашките като околотрапезни кутрета. Иначе в поведението на четирите национални телевизии и националното радио не усещам натиск, нито натегачество – те отлично знаят, че който застане с лице към властта, обръща гръб на публиката. И тя му гледа наведения задник.
Има ли решения на кабинета Борисов, които да намекват за натиск върху медиите?
В момента отново съм безработен, не участвам в нито една медия и не мога да бъда аргументиран и обективен. Но понеже съм в ролята на „американски наблюдател“, доброволно и безплатно съблюдаващ неутралитета на буферните зони, смятам, че кабинетът няма проблем с медиите, нито с медийната си политика, той има проблем с времето, което неумолимо работи срещу него. Медийната шумотевица на МВР ще върши работа до едно време, размахваното вече 10 месеца плашило на завареното наследство – също, идва време на решителни икономически ходове, на безцеремонно рязане на държавните и общински разходи. И, слава Богу, те най-сетне тръгнаха. Чакам с нетърпение да видя първата оригинална, съобразена с родните условия, идея, с която държавната власт ще даде тласък на полумъртвата ни икономика. Без производство, без външни пазари, без конкурентни стоки, без нови работни места – отиваме на кино в Гърция.
Каква е истината за независимостта на българските медии днес – свободни ли са те, независими ли са?
Няма независими медии. Най-малкото те са зависими от рекламодателите, от собствената си ориентация, от възгледите на собствениците. Така е по цял свят. Нали помните, че от вестник „Поглед“, изданието на Съюза на българските журналисти, преди три години бяха уволнени главния му редактор и двамата му заместници, защото пуснаха текст, който защищаваше учителските протести и реагираха на „баданарката“, която анонимен екип от „Труд“ удари на тройната коалиция, с циничен репортаж, гаврещ се с труда и исканията на „даскалите“. В дъното на решението на Управителния съвет на СБЖ направо, без предупреждение, да уволни моя милост и колегите ми, бе светкавичната реакция на г-н Тошо Тошев, както и невидимият, нечут натиск от страна на сегашното президентство. Дори отреченият диктатор Тодор Живков го правеше по-умно и по-умело. По-жалко обаче е, че все по-рядко се срещат свободни по дух журналисти. Засега все още ги намирам най-вече във в. „Сега“ и в наистина независимите блогове.
Кой поема отговорността за свободата и несвободата на дадена медия – всеки един работещ журналист или управляващите я?
Отговорността пада единствено върху читателите, зрителите, консуматорите на свободата на словото. Ако масата не изпитва глад към свободното изразяване, към умното, аргументирано, критичното мнение, ако публиката е трето качество, ще чете и гледа само продукция от трето качество. Ботев днес е невъзможен – никой няма да му даде работа. Манипулацията с масите отдавна е станала висш пилотаж – и България не прави изключение.
Какъв е пътят, по който трябва да се върви от тук нататък, за да се постигне реална независимост на българските медии?
Реалната независимост е в интернет пространството. Вестниците агонизират, хората, които не ползват интернет все повече ще намаляват, бъдещето е на световната мрежа. Отказването от зяпането на шоута е личен избор – тъпаците винаги ще са болшинство на тази планета. Електронните медии първо трябва да служат за обществени форуми, където да кръстосват шпагите си публични идеи, тласкащи към разсъдък и собствено мислене, а не да обслужват тълпата само като вибратори за забавление. Но проблемът на давещите се е на самите давещи.
Интервюто води Преслава Преславова