Румен Леонидов, „Уплашеният човек“
Изд. „Изток-Запад“, 2011
В хладната каменна снага на гробищния храм ковчегът изглеждаше малък. Смъртта също изглеждаше глупаво. Иконите я разбираха, но ние – Йосифова, Чолева и Палми – не. До началото на опелото имаше още малко време. Пред близостта на мъртвеца, предпочетохме да излезем на пек.
Черквата се казва „Успение Богородично“. Древна и дребничка като костилка, но достатъчна. От края на четиринадесети век до края на Иван Методиев. Дали живият Иван е стъпвал тук, или за първи и за последен път преплува въздуха й като прашинка? Иван обичаше прашинките. Написа цяла книга за тях.
Смъртта на поетите не е по-значима от всяка друга смърт. Но тя обрича читавите читатели на допълнителна обществена самотност. И самота.
Влязох на хладно при ковчега, при моя приятел под капака от дърво. Преди година-две той бе получил прозрение – Иисус, завинтен към дървения кръст, усеща душата на дървото. Душата на дърводелеца. На баща си Йосиф, който е приел молбата на Отеца да му бъде баща. Нали в сетния си миг Иисус изплаква: „Господи, защо ме изостави!“
В битието на Иван връзката с баща му беше болезнена като душата на пирон, изтръгната навътре – през китката на ръката до плътта на дървесината.
Иван неслучайно чувстваше гвоздеите на Голгота като свои. Търпеше ги търпеливо. Мистично, маниакално, мислено, мълчаливо, мъжествено. Може би затова жените и поетите го обичаха и търпяха. За пръв път обезумя, докато баща му береше душа в леглото си на тавана.
Логиката на Иван притежава логика – химикът у него има сърце от кървава колба, уроците по почвознание и броенето на листата по дърветата се превръщат в изпити по изпиване на небето, поличбите и съносъзнанието му го преобразуваха във философ-алхимик.
Докато беше земен, впечатляваше едиповият му комплекс към земната снага, ревността му към нея и органичното му томление пред съвършената простота на природата. Иван всъщност беше и голям дявол – обичаше да се подсмихва иронично през дима от цигарата си, който изпускаше понякога като струи сяра от суетните си ноздри.
Отец Георги и отец Филип, младите свещеници, запяха заупокойната молитва.
Приживе Иван носеше наметката от вродена гибелна любов към зачатието на битието. Някога един друг поет, у когото беше живял известно време на квартира, употреби в стих понятието „битие“, и Иван щеше да припадне от болка. Стенеше, сякаш той е създал тази дума и тя трябваше да бъде употребена първо от него, докато е още девствена като Дева Мария. Стенеше като дърводелец, от чието усилие е останал само талаш и очичките и нослето на Пинокио.
Иван се измъчваше, че не може да проникне в тайните на генезиса. Написа книга „Космогонии“, озадачаваше се, че врабчетата се къпят в прахта, а не джапат в дъждовните локви. Наблюдаваше природната картина на света. Нещо анализираше, нещо алхимираше, нещо мърмореше под носа на вътрешното си лице, ту бръмваше, ту литваше, ту скитваше нанякъде и пак се завръщаше. Приличаше на прашинка от Бога, която се е отпрашила от Него, но непрекъснато се връща към общата Му маса като летяща мравка. Привличаше го Твореца, не го свърташе тук, на земята, в тия кожи и кости, които между другото му отиваха и не искаха много, кой знае колко много хляб, сол и медец, за да го носят с пергелести крачки.
Като човек беше най-обикновен човек. Като поет беше пропит от простота на простите сетива. И битката за битието му отиваше. Защото я водеше с нечовешки същества.
Положихме го до дувара на гробището. Темето му – към темела на Македония, гледа към синия, хладен и събран в себе си Пирин. Краката му стърчат към бедрата на Родопите, лявата му длан с лакътя са в очите на Рила.
Пръстта ме впечатли – песъчлива, безсловесна, неизвестна, висока, суха и слаба като неговото костеливо тяло. Останахме накрая за малко сами с Мая – третата майка на едно от трите му деца. Веднъж се събуди и ми каза – осени я неочакван спомен – че насън се видял да живее между три планини.
Вестниците писаха в онази жега на лятото на 2003а: „Рибарят Иван Методиев умря от инфаркт. Жена му казва, че е писател“. Не знаех, че щъркел като Иван може с часове да клечи край реката. Всъщност трябваше да го предположа – близко е до ума. Щъркел, замислен в течението на времето, което се влачи като река, в която е невъзможно да влезеш два пъти.
