{sidebar id=108}Животът понякога е повече от хубав. Неделя. Не Света Неделя, а светлия покой в седмия ден – празнично слънце, синьо небе, сиромашко лятно многочасие, желание да се превърнеш в птица и да полетиш из красотата на благата ни българска природа...

Вървя из стихналата столица, обеззвучена до неузнаваемост, прокънтяват празничните камбани на православните ни храмове, и католическата камбанария се включва в музицирането на хорала, циганката пред „Св. Петка“ е довела всичките си циганета, проси сдържано, невсекидневно, до нея бяла жена предлага бели букети от бликащи хризантеми, отминавам, спомням си, че който проси, който се самоунижава, той и мене унижава, връщам се назад и спускам в мургавата шепа една молитвена монета, продължавам, а след мен се вее като невидим шал мисълта, че трябваше да купя и един бликащ от белота букет...

Пред Народния театър свирят трима мустакати музиканти, тропат топъл джаз, часът е 11, няма никой, градът се изтегнал по гръб върху пейката в градината и гледа как облачните ветроходи отплават в синевата на безначалния безкрай...

Зимното слънце на ноември се смее по цигански – лято е, смее се с цялата си възможна усмивка, с дяволитите си очи и бисерните си зъбчета.

Купувам си един геврек, който не става за ядене и започвам да го роня и да храня градските гълъби, които като хлебарки, припознали се, че съм им майка, ме наобикалят, сякаш съм миролюбив поне като Пабло Пикасо.

В този момент отнякъде изниква Големият Щурец – Кирил Маричков, здрасти, здрасти, какво правиш, храня гълъбите, недей, недей, това е много вредно, защо, защото явно не си чул, че това са мутанти на онези същества, които гукат, вече цяла европеизирана Европа е залята с плакати, постери и билбордове, в които доказват, че който храни тези гадни гълъби, всъщност храни плъхове – вече са прогонили гугутките, домашните гълъби, враните, свраките, врабците, разнасят разни болести, зъбати зарази, вироглави вируси, те са просто летящи градски плъхове, които не бива да се хранят, защото са нахални като хищници и с хищна стръв превземат паркове, градинки и озеленената зеленина...

Последните трохи от геврека бяха потънали в човките на сивите същества. Големият Щурец се бе смалил в градинска мравка – дългокосата му осанка изчезна в петолинието на голите дървеса... Виж ти, рекох си наум, храниш мира, отглеждаш войната. Воюваш с войната, убиваш мира... Кога си ти – неделно благочестив и благороден съжител на градския гълъбарник, или отново наивен по своему щурец в мравуняка от мравояди... А?

Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.