{sidebar id=108}Безбожието няма почивен ден. Научихме се да се кръстим, но сме се отучили да вярваме. Да не виждаме невидимото. Да не изпитваме страх от Космическия ум, а искрена почит към душите на близките ни покойници.

Сещаме се за мъртвите само насън, но не и наяве. Макар че мнозина спят като трупове – без видения, без угризения, безпаметно...

Защо тогава мъртвите идват да ни навестят? Какво искат да ни кажат? Разчитаме ли появата им като знак, какво е значението на безмълвието им? Или смисъла на изреченото, ако изобщо нещо ни продумат?

Те пристигат, за да ни предупредят, за да ни утешат или за да засвидетелстват духовната си подкрепа. Защото духовната енергия е по-мощна от телесната. И който я владее е обречен на безсмъртие. И точно това е душата – безсмъртна енергия, която обитава ума и телата ни. И след време отлита в звездното си гнездо. Поетът Иван Радоев го е изрекъл най-добре: „Щом животът не е вечен, и смъртта не е безкрайна...“

Утре ще дойде и нашият ред да ни преконвертират. Да ни трансформират енергията. И ние ще надничаме отдалеч дали някой близък се сеща за нас, дали ще ни стопли душицата с плаха свещица, дали ще ни освети пътя към края на мрака...

След раждането ни, смъртта е най-голямото приключение в живота ни. И последното най-детско любопитство – я да видя, какво ще се случи с мен, след като изхвръкна след душата си от делвата на телесата...

Ако в битността си не сме равни, а различно алчни и различно гадни, то в селенията на Вселената всички сме едни и същи – елементарни частици.