Късно в неделя вечер през юни 2023 г. жена на име Карлиша Худ и нейният четиринайсетгодишен син, отличник, спират с колата пред „Максуел Стрийт Експрес“ – заведение за бързо хранене в Уест Пулман, в далечната южна част на Чикаго. Синът остава в колата. Худ влиза вътре. „Максуел“ е семпло място – само за поръчки за вкъщи, без места за сядане. Работи денонощно. Худ прави специална поръчка – без да осъзнава, че в „Максуел“, където винаги е натоварено, на специалните поръчки не се гледа с добро око. Мъжът зад нея в опашката се ядосва – тя бави реда. Името му е Джеръми Браун. На улицата го наричат Краля на Нокаута. Браун започва да жестикулира, размахвайки ръце в раздразнение. Влиза в спор с Худ, все по-гневен. После свива юмруци си, навежда се назад, за да вложи цялата тежест на тялото си в движението, и я удря в главата.
Още в началото на спора Худ изпраща съобщение на сина си да влезе вътре. Сега той е вече на вратата – слаб и несигурен, облечен в бял пуловер с качулка. Вижда как Браун удря майка му за втори път. Момчето вади револвер и стреля в гърба на Браун. Браун побягва от заведението. Момчето го преследва, продължавайки да стреля. Браун умира на улицата – един от десетките мъже, загинали от огнестрелно оръжие в Чикаго през този уикенд.
В забележителната си нова книга Безпощадни места (Chicago), криминологът Йенс Лудвиг разнищва убийството на Браун момент по момент. Лудвиг е директор на Криминологичната лаборатория на Чикагския университет и използва като методика версията на психолога Даниел Канеман за разграничението между Система 1 и Система 2 в мисленето. Според Канеман това са двата когнитивни режима, между които всички хора постоянно превключват. Първият е бърз, автоматичен и интуитивен. Вторият е бавен, изпълнен с усилия и аналитичен. Нововъведението на Лудвиг е да приложи това разграничение към престъпните деяния. Престъпление от Система 2 може да е внимателно планиран грабеж, при който нападателят проследява и оценява жертвите си, преди да ги атакува. Това е нещото, което криминолозите наричат „инструментално насилие“ – действия, пише Лудвиг, „извършвани с цел да се постигне някаква осезаема или „инструментална“ цел (да се вземат пари, телефон, часовник или да се завоюва територия за наркотици), при което насилието е средство за постигане на по-голяма цел.“ Престъплението от Система 1, напротив, е акт на това, което Лудвиг нарича „експресивно насилие“ – насочено не към постигане на нещо осезаемо, а към нараняване на някого, често в изблик на внезапно раздразнение или гняв.
Централният аргумент на Безпощадни места е, че американците, в опитите си да ограничат престъпността, са направили фундаментална концептуална грешка. Ние сме приели, че проблемът е инструменталното насилие – и сме изградили наказателно-правната си система около това предположение. Но истинският проблем е експресивното насилие. Продължаващите кръвопролития по улиците на Америка са просто „Максуел Стрийт Експрес“, отново и отново.
Цяло поколение от криминолози, които изучават престъпността в Америка, са в състояние на пълно объркване. Първото разклащане на този род хипотези идва през деветдесетте години с внезапния и траен спад в градската престъпност в Съединените щати – най-вече в Ню Йорк. По онова време преобладаващото мнение е, че въоръженото насилие е дълбоко вкоренено в американското ежедневие – то е продукт на вкоренен расизъм, бедност и отчаяние. Но ако това е вярно, как тогава е възможно нивото на убийства в Ню Йорк да спадне с повече от наполовина за по-малко от десетилетие? Дълбоко вкоренените проблеми не би трябвало да се решават толкова бързо.
Конвенционалната мъдрост се приспособява. Вниманието се насочва към промените в полицейските практики – по-специално към възхода на проактивната тактика през деветдесетте години. Стратегията на нюйоркската полиция „спри и претърси“, насочена към изземване на оръжие от улицата, е смятана за основна причина за спада в престъпността. Но през 2013 г. федерален съдия отсъжда, че тази практика нарушава конституционните права. И какво се случва? Престъпността продължава да спада. Ню Йорк става още по-безопасен, въпреки че полицията престава да върши нещата, с които дотогава се обяснява спадащата престъпност. Нищо не изглежда логично.
След това се появяват отделни гласове, настояващи, че насилието е въпрос на индивидуална патология: нарушено развитие, травми в детството, антисоциални наклонности. „Погледнете отблизо престъпника“ – казват тези изследователи. Но други, по-нови изследвания – направени от криминолози като Дейвид Вайсбърд и Лорънс У. Шърман – показват, че в град след град престъпността е силно концентрирана в точно определени места. Шепа улични блокове са отговорни за несъразмерно голяма част от насилието, и тези блокове си остават насилнически, година след година. С други думи, казват те: проблемът не е в хората. Проблемът е в мястото.
Миналото лято приятели от Пенсилванското градинарско дружество ме разведоха из един от бедните квартали във Филаделфия. Тяхната програма „Преобразяване на празни парцели“ цели да почисти хиляди запуснати места из града. Подходът е прост: изчистват бурените, събират боклука, засаждат тревна площ, поставят дървени огради. Инициативата обхваща над дванайсет хиляди парцела, а резултатите са поразителни. Това, което някога е изглеждало като квартал с проблеми, сега на пръв поглед прилича на квартал от средната класа.
Забележителното обаче не е само естетиката. Онова, което изпъква, е, че кварталите, където тези парцели са превърнати в зелени площи, отбелязват 29-процентен спад в случаите на въоръжено насилие. Двадесет и девет процента! Хората не са се променили. Патологиите не са изчезнали. Същата полицейска сила продължава да патрулира в квартала. Единствената нова променлива е, че някой коси тревата веднъж или два пъти в месеца. Както казват икономистите: Как да моделираме това?
Това е загадката, която Лудвиг се заема да разплете в Безпощадни места. Отговорът му е, че тези епизоди ни объркват единствено защото не осъзнаваме колко дълбоко различна е престъпността от Система 1 спрямо тази от Система 2. Мисленето от Система 1 е егоцентрично: то включва, пише Лудвиг, тълкуването на „всичко през призмата на ‚Какво ме бърка всичко това?‘“. То се основава на крайни дихотомии – свежда цял спектър от възможности до простата противоположност „да“ или „не“ – и, както отбелязва Лудвиг, „се фокусира повече върху негативното, отколкото върху позитивното“. С две думи, това мислене е настроено за заплахи. Система 1 вижда всичко като катастрофа. Тя винаги си представя само най-лошото.
Сблъсъкът на Браун с Карлиша Худ го вкарва в режим на Система 1. Той прави незабавно егоцентрично предположение: ако той знае, че специалните поръчки са нарушение на неписано правило, то значи Худ също трябва да знае. „Изхождайки от това предположение на Система 1“, обяснява Лудвиг, „напълно естествено е Браун да приеме, че човекът пред него умишлено бави нещата.“
Худ, от своя страна, не знае за табуто на специалните поръчки, така че действа под влиянието на собствените си егоцентрични предположения. Тя „знае, че не проявява неуважение и не се опитва умишлено да задържа хората, така че проклятието на ‚знанието‘ кара нейната Система 1 да приеме, че Браун със сигурност също го знае“, пише Лудвиг. „Тогава защо се държи така? Тя не е искала да бъде груба към хората в опашката; просто е искала персоналът на „Максуел Стрийт Експрес“ да сложи нещо допълнително в бургера ѝ.“ Никой от двамата не разполага с когнитивния капацитет да осъзнае, че са попаднали в недоразумение. И двамата мислят двуполюсно: аз съм прав, значи ти грешиш. Оттам нататък нещата ескалират:
Худ казва на сина си, който стои зад Браун: „Качвай се в колата.“
Браун изглежда приема, че коментарът е насочен към него – още едно погрешно тълкуване на ситуацията. „КОЙ, аз ли?!?“ казва той. „Да се кача в КОЛАТА?!?“
Худ казва нещо, което не се чува ясно на видеото.
Браун казва: „Ей, госпожо, госпожо, госпожо, госпожо. ВЗЕМИ СИ ХРАНАТА. ВЗЕМИ СИ ХРАНАТА. Ако кажеш още една дума, ЩЕ ТЕ НОКАУТИРАМ.“ Вижда се как дясната му ръка се свива и отпуска отново и отново.
Тя отговаря нещо, което отново не се чува ясно.
Той казва: „О, Боже, КАЗАХ ти, че ако кажеш още една дума, ще те нокаутирам.“
В този момент той я удря – силно.
Синът на Худ стои на прага и гледа как майка му бива пребита. Ако би бил в режим на Система 2, може би щеше да се поколебае. Може би щеше да потърси помощ. Може би щеше да се обади на 911. Щеше да прецени рисковете и да си каже: да, непоносимо е да гледам как бият майка ми. Но ако убия този мъж, може да прекарам години в затвора. За съжаление, момчето вече е изпълнено с адреналин. Превключва в режим на катастрофизиране: няма нищо по-ужасно от това да гледаш как майка ти е пребивана пред очите ти. Браун я удря отново – и отново. Момчето стреля в гърба му. Браун побягва. Худ казва на сина си да го последва. Няма нищо по-ужасно от това да го оставиш да избяга. Все още в режим на Система 1, момчето стреля отново. Браун се сгромолясва на улицата.
Лудвиг твърди, че така изглеждат повечето убийства. Голяма част от онова, което се нарича „бандитско насилие“, според него всъщност е конфликт между индивиди, които просто са част от различни банди. Ние разчитаме тези събития грешно, защото настояваме да обозначим принадлежностите на участниците. Представете си, предлага той, ако правехме същото за всички: „Тази сутрин до фонтана Бъкингам, финансов анализатор от Morningstar уби механик от United Airlines.“ Естествено ще си помислите, че мястото на работа има нещо общо с убийството – иначе защо да се споменава изобщо?
„Суперхищникът“ – безпощадният психопат от телевизионните драми – всъщност е рядкост. Масовият стрелец, който методично събира оръжеен арсенал, е статистическо изключение. Професионалният наемен убиец е най-вече литературно изобретение. „Подробен анализ на двайсет години данни за убийства в САЩ, събирани от ФБР“, пише Лудвиг, „показва, че само 23 процента от всички убийства са инструментални; 77 процента – почти четири от всеки пет случая – са форма на експресивно насилие.“
Чикагската полиция изчислява, че зад 70 до 80 процента от убийствата стоят кавги. Цифрите за Филаделфия и Милуоки са сходни. А този дял си остава изумително постоянен през годините. Въз основа на данни от Хюстън от 1969 г. социологът Доналд Блек заключава, че само малко повече от една десета от убийствата са се случили по време на хищнически престъпления като кражби или грабежи. Останалите, според него, произлизат от емоционално заредени спорове – заради изневяра, семейни финанси, пиене, попечителство над деца. Заключението се налага от само себе си – това не са изчислени актове на изгода, а избухвания, чиито причини са вкоренени в сблъсъци на различни представи относно добро и зло.
Според Лудвиг наказателно-правната система, която сме изградили, не успява да се справи с тази реалност. Фокусирали сме се върху сигналната функция на наказанието – върху това да направим възпиращия ефект правилен, да предложим подходяща смес от поощрения и наказания, за да повлияем върху лица, за които се приема по презумпция, че са рационални действащи. Масовото затваряне, което залива страната от края на ХХ век насам, се основава на предположението, че човек, който търси скандал с друг човек, ще може да прецени големината на риска, който поема: че разликата между десет и двайсет и пет години ще има значение. Но дали Джеръми Браун е изчислявал някакви шансове, когато е ударил Карлиша Худ? Дали синът ѝ е правел математически анализ, когато е хукнал след него с пистолет в ръка?
Именно това погрешно схващане, твърди той, прави американския опит с престъпността толкова често объркващ. Убийствата са непостоянни – един град наистина може да премине от степен „опасен“ към „безопасен“ буквално за отрицателно време – защото поведението, движещо повечето убийства, е нестабилно.
Защо престъпността в Ню Йорк продължи да намалява, след като полицията прекрати практиката „спри и претърси“? Защото това, което прави полицаите ефективни, не е броят на хората, които спират или арестуват – а броят на конфликтите, които прекъсват или обезвреждат, в идеалния случай без да използват белезници или обвинения.
Защо престъпността изглежда по-свързана с местата, отколкото с хората? Защото някои места просто се справят по-добре с деескалацията от други. Представете си „Максуел Стрийт Експрес“ в по-стабилен квартал, с група редовни клиенти – хора, които се познават помежду си, които знаят нещо за Джеръми Браун и нрава му. Някой друг клиент може би щеше да се намеси и да каже: „Хей, почакай малко, Джеръми. Спокойно. Не мисля, че жената знае как се работи тук.“
А защо програмата за празни парцели във Филаделфия е проработила толкова добре? Защото когато един празен терен се превърне в поддържана ливада, хората излизат навън. Правят барбекюта и пикници. Децата играят. И изведнъж, както прочуто го формулира Джейн Джейкъбс, кварталът има „очи на улицата“.
„Джейн Джейкъбс твърдеше, че неформалният социален контрол допринася съществено за обществената безопасност, като прекъсва престъпни и насилствени актове още в момента, в който възникват“, пише Лудвиг. Това е идея, която няма много смисъл, ако приемем, че насилието е инструментално. Рационалният престъпник, в крайна сметка, просто ще се премести с един блок по-нататък – ще си уреди нещата там, където шансовете му са по-добри. Но повечето извършители не действат така. Те са изгубили самоконтрол. В продължение на няколко напрегнати минути те не мислят трезво. А именно това е състоянието, в което насилието може да бъде предотвратено.
Една тема, която Лудвиг почти изцяло избягва в Безпощадни места, е огнестрелното оръжие. Това е забележим пропуск, тъй като нещото, което превръща конфликта в „Максуел Стрийт Експрес“ от сбиване в убийство, е характерно американският факт, че Карлиша Худ има в колата си пистолет. В която и да е друга развита страна сблъсъкът между Джеръми Браун и Карлиша Худ с висока вероятност би си останал юмручен бой.
Но Лудвиг е уморен от дебатите върху контрола над оръжията. Той просто не вярва, че Съединените щати някога ще въведат сериозни ограничения. „За последните 243 години от историята на САЩ, броят на основните ограничителни федерални закони за оръжията е (в зависимост от начина на броене) нещо от порядъка на пет или шест.“ Това, казват икономистите, е базовата честота – и позицията на Лудвиг е, че енергията, влагана в тази изгубена кауза, може да бъде насочена по-добре другаде.
Вместо това той иска да приемем Система 1 като сериозен фактор. Първо: да престанем да говорим за престъпниците така, сякаш принадлежат към някаква отделна морална категория. Нито Джеръми Браун, нито синът на Худ са били злодеи. Те са попаднали в безпощаден момент. Второ: да спрем да затваряме толкова много хора за дълги срокове. Най-добрият начин да се предотвратят насилствени конфликти сред тийнейджърите е възрастните да се намесят и да им кажат да се успокоят – а масовото затваряне лишава проблемните квартали точно от тези възрастни.
Трето: да отделим повече внимание на въпроса какво прави един квартал безопасен, а друг – опасен. Лудвиг посочва едно рандомизирано проучване в жилищните проекти на Ню Йорк, което установява, че в сградите с подобрено външно осветление се наблюдава 35-процентен спад в сериозната престъпност в сравнение с останалите. Добре осветеното пространство улеснява страничните наблюдатели да видят как се развиват сблъсъците – и кара участниците в тях да се чувстват малко по-самоуверени.
Но най-голямата възможност, според Лудвиг, е в поведенческата промяна. Той разказва за програма в Чикаго, наречена BAM – „Да станеш мъж“ („Becoming a Man“), която учи тийнейджъри как да се справят с потенциално напрегнати ситуации. В голямо рандомизирано изследване Лудвиг сравнява ученици от западната и южната част на Чикаго, участвали в BAM, с такива, които не са – и установява, че участието в програмата намалява арестите за насилствени престъпления с 50 процента.
Той описва едно от упражненията в програмата, при което учениците се разпределят по двойки. Единият получава топка; другият има тридесет секунди, за да му я отнеме.
Почти всички разчитат на сила, за да изпълнят задачата: опитват се да разтворят ръката на другия, да го повалят или дори да го набият. По време на последвалия разбор съветник от BAM пита защо никой не е поискал топката. Повечето младежи отговарят, че партньорът им би ги помислил за „лузър“ (или нещо по-лошо – можете да си представите). Тогава съветникът пита партньора какво би направил, ако го бяха попитали. Обичайният отговор: „Щях да я дам, нали е просто тъпа топка.“
Точно така. Почти винаги е просто тъпа топка. Или някой, който не иска кисели краставички в бургера си. Никой не е влязъл в „Максуел Стрийт Експрес“ онази вечер с намерението да умре или да убива. Но такава е природата на експресивното насилие: няма план, няма цел – просто клечка кибрит, драсната в движение. Както ни напомня Лудвиг, ние се опитваме да спрем извършителите на насилие, без да разбираме какво се случва в съзнанието на извършителя на насилие.
