„Куче ли съм аз, че идваш против мене с тояги?“
1.
В сърцето на древна Палестина се намира регион, известен като Шфела – поредица от хребети и долини, които свързват Юдейските планини на изток с необгледната шир на Средиземноморската равнина. Това е област със секваща дъха красота, приютила лозя и житни ниви, гори от чинар и терпентиново дърво. Това е и място с огромно стратегическо значение.
През вековете са се водили безброй битки за контрол над региона, понеже долините, пресичащи Средиземноморската равнина, осигурявали на жителите на бреговете безпрепятствен път към Хеброн, Витлеем и Йерусалим в Юдейските възвишения. Най-важната долина е Еалон, на север. Но най-прочута е Ила. Именно в Ила Саладин се изправил срещу кръстоносците през XII век. Долината играе централна роля и по време на Макавейските войни срещу Сирия, повече от хиляда години по-рано, и – с което е най-известна – в дните на Стария завет е арената, в която новоизлюпеното Кралство на Израел урежда сметки с войските на филистимците.
Филистимците били мореплавателен народ. Произхождали от Крит, а оттам се преместили в Палестина и се заселили по бреговете. Израилтяните живеели в планините, оглавявани от цар Саул. През втората половина на XI век преди Христа филистимците започнали да се придвижват на изток, да си проправят път нагоре по течението, следвайки долината Ила. Целта им била да превземат планинския хребет в близост до Витлеем и да разделят царството на Саул на две. Били изпечени в битките и много опасни, заклети врагове на израилтяните. Уплашен, Саул събрал хората си и побързал да се спусне от планините, за да се изправи срещу нашествениците.
Филистимците установили лагера си по южния хребет на Ила. Израилтяните вдигнали палатки от другата страна, по северния хребет, така че двете войски се наблюдавали през дефилето. Нито едните, нито другите смеели да помръднат. Да предприемат нападение означавало да се спуснат по хълма, а после да се впуснат в самоубийствено изкачване по завзетия от врага отсрещен склон. Накрая филистимците се уморили да чакат. Изпратили най-прославения си воин в долината, та да разреши безизходното положение в битка лице в лице с представител на врага.
Воинът бил истински исполин, висок два метра, че и няколко сантиметра отгоре, с бронзов шлем и пълен комплект доспехи. Въоръжен бил с копие за хвърляне, копие за близък бой и меч. Пред него вървял щитоносец, понесъл огромен щит. Гигантът се обърнал към израилтяните и се провикнал: „Изберете един мъж, та нека слезе към мене. Ако може да се бие с мене и да ме убие, тогаз ние ще бъдем вам раби; ако ли му аз надвия и го убия, тогаз вие ще бъдете раби нам и ще ни работите.“[1]
В лагера на израилтяните никой не шавнал. Та кой би могъл да надделее над такъв страховит противник? Тогава едно овчарче, дошло от Витлеем да донесе храна на братята си, пристъпило напред и предложило то да се бие. Саул възразил: „Не можеш ти да идеш против тогоз Филистимеца да се биеш с него; защото ти си дете, а той е мъж ратник още от младостта си“. Но овчарят упорствал. Случвало му се било да се изправя и пред по-свирепи съперници. „Рабът ти като пасеше овците на отца си, и дохождаше лъв или мечка та грабваше овца от стадото – казал той на Саул, – излазях вслед него та го поразявах, и отървавах я от устата му.“ Саул така или иначе не разполагал с друг вариант. Отстъпил и овчарчето хукнало към великана, който чакал в долината. „Ела при мене и ще дам плътта ти на небесните птици и на земните зверове“, провикнал се онзи, когато видял врага да се задава. Ето така започнала една от най-прочутите битки в историята. Името на великана било Голиат. А на овчаря – Давид.
2.
„Давид и Голиат“ описва какво се случва, когато обикновени хора се изправят срещу великани. А под „великани“ имам предвид всякакви всесилни врагове – армии и могъщи воини, но също и недъзи, беди и потисничество. Всяка глава разказва различна история, на хора прочути и незнайни, обикновени и гениални, хора, изправени пред необикновено предизвикателство и принудени да реагират. По правилата ли да играя, или да следвам инстинкта си? Да упорствам, или да се откажа? Да отвърна ли на удара, или да простя?
Чрез тези истории се опитвам да анализирам две концепции. Първата е, че немалка част от онова, което възприемаме като ценност и добродетел, е резултат именно от подобни неравностойни конфликти, понеже възправянето срещу превъзхождащи сили е извор на величие и красота. И второ, че твърде често възприемаме този тип конфликти погрешно. Разбираме ги неправилно. Интерпретираме ги неточно. Великаните не са това, за което ги мислим. Точно онези качества, които привидно им носят сила, често се оказват източник на слабост. А и самият факт, че човек е аутсайдер, може да го промени по начини, които рядко оценяваме: отваря врати и създава възможности, образова и просвещава и прави възможно онова, което иначе би било немислимо. С други думи, като че ли се нуждаем от по-надеждно ръководство за битки с великани – а какво по-добро начало за пътешествието ни от епическия сблъсък между Давид и Голиат преди три хиляди години в долината Ила.
Когато Голиат предизвиква израилтяните, той ги призовава към „единоборство“. В древния свят това е често срещана практика. Двете страни в даден конфликт се стремят да избегнат неминуемото кръвопролитие, съпътстващо откритата битка, и вместо това избират по един воин, който да представлява съответната страна и да участва в двубой. Римският историк от I век преди новата ера, Квинт Клавдий Квадригарий например разказва за епична битка, при която галски воин започнал да сипе подигравки към римските си съперници. Това незабавно предизвикало огромния гняв на един младеж с благородно потекло, Тит Манлий – пише Квадригарий. Тит предизвикал галския воин на дуел:
Не се стърпял и пристъпил напред – не могъл да понесе един гал да хули римската чест. Въоръжен с пехотински щит и испански меч, той се изправил срещу галския воин. Двубоят им се състоял на самия мост [над река Анио] в присъствието и на двете войски, притихнали от мрачни предчувствия. И ето, изправили се те един срещу друг: галът, по техния си обичай, пристъпил напред прикрит от щита си и зачакал нападението; Манлий, уповавайки се по-скоро на смелостта си, отколкото на бойни умения, блъснал със своя щит щита на врага си и го накарал да залитне. И докато галът се опитвал да си възвърне равновесието, Манлий още веднъж ударил щит о щит и за втори път отхвърлил противника си. Използвайки сгодата, той се мушнал под галския меч и с испанския пронизал гръдта му… Щом го погубил, отрязал му главата, изскубнал езика му и, още капещ от кръв, го увил около врата си.
Ето това очаквал Голиат – да се изправи срещу воин като него самия, готов за ръкопашен бой. Не му хрумнало, че битката би могла да се проведе другояче и се бил подготвил именно за такава схватка. За да защити тялото си от удари, носел специална туника от стотици припокриващи се бронзови люспи, досущ като на риба. Туниката покривала ръцете му и стигала до коленете му и вероятно тежала към петдесетина килограма. Бронзови кори пазели краката му, а прикрепените към тях бронзови пластини вардели ходилата му. На главата си носел тежък метален шлем. Въоръжен бил с три различни оръжия, и трите пригодени за близък бой. Разполагал с копие за близък удар, цялото от бронз и способно да пробие щит и дори броня. На хълбока си носел меч. А като основно оръжие носел специална къса пика за близък бой с метална дръжка, дебела „като кросно на тъкач“. Към пиката била прикрепена корда със сложна система от тежести, която позволявала да бъде освободена с изключителна сила и точност. Както пише историкът Моше Гарсиел, „израилтяните вярвали, че това необикновено копие с тежката си дръжка и дългото, тежко желязно острие, запокитено от силната ръка на Голиат, можело да пробие всеки бронзов щит и бронзова броня взети заедно“. Сега разбирате ли защо нито един от израилтяните не изявил желание да се бие с Голиат?
Но ето че се появил Давид. Саул се опитал да му даде собствения си меч и броня, та да има поне някакъв шанс в битката. Давид обаче отказал. Не мога да ходя с тия оръжия, казал, защото не съм навикнал. И вместо това се навел и взел от земята пет гладки камъка, които пуснал в овчарската си торба. Голиат видял момчето, тръгнало към него, и чак се обидил. Очаквал да му пратят опитен воин, а вместо това пред него се изправил овчар – обикновено момче от една от най-долните професии, – който като че ли се канел да използва овчарската си гега срещу меча на Голиат. „Куче ли съм аз – възкликнал той, като посочил гегата, – та идеш против мене с тояги?“
Случилото се по-нататък се е превърнало в легенда. Давид поставил един от камъните в кожената си прашка и стрелял право към незащитеното чело на Голиат. Голиат паднал зашеметен на земята. Давид се завтекъл към него, грабнал меча му и му отсякъл главата. „А Филистимците, като видяха, че умря юнакът им, побягнаха“, завършва разказът в Библията.
И така, битката неочаквано е спечелена от участника в неизгодната позиция, онзи, който според всеобщите очаквания съвсем не би следвало да спечели. Точ – но така сме си предавали тази история в продължение на векове. Именно затова фразата „Давид и Голиат“ е преминала в езика ни като метафора за немислима победа. Проблемът с подобно тълкувание на събитията е, че е почти изцяло погрешно.
3.
В древността войските се състояли от три вида воини. Първа идела кавалерията – въоръжени мъже на кон или в колесница. После следвала пехотата – войници пешаци, облечени с брони и въоръжени с мечове и щитове. Трети били воините с метателни оръжия, или както ги наричаме днес – артилеристи: стрелци с лък и най-важните – воините с прашка. Последните били въоръжени с кожена торбичка с два дълги ремъка в двата ѝ края. Поставяли камък или оловна топка в „джобчето“, завъртали торбичката във все по-широки и бързи кръгове, после освобождавали единия край на ремъка и запокитвали камъка напред.
Стрелбата с прашка изисквала невероятен майсторлък и целенасочена подготовка. Но в опитни ръце прашката била смъртоносно оръжие. Изображения от древността показват стрелци с прашка да поразяват птица в полет. Твърди се, че ирландските стрелци можели да уцелят монета от разстояние докъдето стигал човешки поглед, а в старозаветната книга „Съдии“ се твърди, че воините с прашка можели „да хвърлят камъни на косъм“. Опитен стрелец можел да убие или сериозно да порази цел от разстояние почти двеста метра[2]. Римляните дори имали специални щипци, с които вадели камъните, уцелили злощастните жертви. Представете си да се изправите пред бейзболен питчър от Голямата лига докато се прицелва в главата ви. Ето такова е усещането да бъдеш мишена на стрелец с прашка – само дето снарядът не е топка от корк и кожа, а твърд камък.
Историкът Барух Халпърн твърди, че прашката била толкова важна в древното военно дело, че трите вида воини се балансирали един друг досущ като жестовете в играта „камък, ножица, хартия“. С дългите си копия и брони пехотата можела да се опълчи на кавалерията. Кавалерията, от своя страна, можела да победи „артилерията“, тъй като конете се движели твърде бързо, та да могат стрелците да се прицелят точно. А стрелците били смъртоносни за пехотата, тъй като един едър, тромав войник, със забавени от тежката броня движения, бил лесна мишена за стрелец, който се прицелва от няколкостотин метра разстояние. „Именно затова Атинската експедиция в Сицилия по време на Пелопонеската война се проваля – пише Халпърн. – Тукидид подробно описва как местната лека пехота, въоръжена предимно с прашки, разбива атинската тежка пехота в планините.“
Голиат е представител на тежката пехота. Очаквал, че ще участва в двубой с подобен нему пехотинец както при битката на Манлий и онзи гал. И когато казва: „Ела при мене и ще дам плътта ти на небесните птици и на земните зверове!“, ключовата фраза е „Ела при мене“. Ела при мене, та да се бием лице в лице. Когато Саул се опитва да облече Давид в броня и да му връчи меч, и той е воден от същата мисъл. Счита, че Давид ще се бие с Голиат лице в лице.
Давид обаче нямал никакво намерение да спази ритуалите на единоборството. Когато казва на Саул, че в ролята си на пастир многократно е убивал мечки и лъвове, той не просто дава пример за смелостта си, но прави и друго: уведомява го, че възнамерява да се бие с Голиат по същия начин, както е свикнал да се бори с дивите животни – като стрелец.
Втурва се срещу Голиат, понеже без тежка броня може да разчита на скорост и маневреност. Слага камък в прашката, завърта я, все по-бързо и по-бързо, докато достига скорост от шест или седем оборота в секунда, и се прицелва в челото на Голиат – единствената уязвима точка. Ейтан Хирш, балистичен експерт към израелската отбрана, неотдавна проведе поредица изчисления, които сочат, че камък с обикновени размери, хвърлен от опитен стрелец с прашка от разстояние трийсет и пет метра би уцелил главата на Голиат със скорост трийсет и четири метра в секунда – предостатъчна, за да пробие черепа му и да го повали в безсъзнание или дори да го убие на място. Що се отнася до спирачната сила, тя е еквивалентна на съвременен пистолет с прилични размери. „Установихме – пише Хирш, – че е напълно възможно завъртането на прашката, прицелването и поразяването на целта да са се случили за малко повече от секунда – тоест за толкова кратко време, че Голиат не би могъл да се предпази и на практика се оказал неподвижна мишена.“
Пък и какво можел да направи Голиат? Та нали носел близо петдесет килограма броня. Подготвил се бил за ръкопашен бой, при който да стои твърдо на краката си, неподвижен, да отбива нападенията с помощта на щита и бронята и да нанесе съкрушителен удар с копие. Затова загледал как Давид се приближава – първоначално с презрение, после с учудване, а накрая вероятно с неподправен ужас, когато осъзнал, че очакваната от него битка внезапно променила конфигурацията си.
„Ти идеш против мене с меч и копие, и сулица – викнал насреща му Давид, – а аз ида против тебе с името на Господа Саваота, Бога на Израилевите воинства, които ти унищожи. В този ден ще те предаде Господ в ръката ми; и ще те поразя; и ще отнема от тебе главата ти!… И ще познае всичкото това множество, че Господ не избавя с меч и копие; защото боят е на Господа, и той ще ви предаде в нашата ръка!“
На два пъти Давид споменава меча и копието на Голиат, сякаш да подчертае колко различни са собствените му намерения. А след това посяга към овчарската си торба, вади камък и в този миг наблюдателите от възвишенията от двете страни на долината едва ли биха казали, че победата му е невъзможна. Понеже Давид е стрелец, а стрелците безспорно имат надмощие над пехотата.
„Шансовете на Голиат срещу Давид – пише историкът Робърт Дорънуенд – са като на всеки стиснал меч воин от бронзовата епоха срещу [противник], въоръжен с автоматичен пистолет четиридесет и пети калибър.“[3]
Защо все пак онзи ден в долината Ила е свързан с толкова много недоразумения? От една страна, двубоят разкрива колко са грешни предположенията ни относно силите на двамата противници. Цар Саул е скептичен относно шансовете на Давид срещу Голиат поради простата причина, че Давид е дребен, а Голиат е исполин. Преценява силите им от чисто физическа гледна точка. Не допуска, че силата може да възприема и други форми – заобикаляне на правилата, заместване на силата с бързина, привнасяне на елемент на изненада. А Саул не е единственият, изпаднал в подобна заблуда. В следващите страници ще ви покажа, че и днес продължаваме да допускаме същата грешка, което оказва своето влияние в множество аспекти – от това как възпитаваме децата си до това как се борим с престъпността и безредиците.
Но в нашата история е налице и втори, по-сериозен проблем. Саул и израилтяните смятат, че знаят що за човек е Голиат. Преценяват го по външен вид и прибързано си вадят заключението на какво би могъл да е способен. А всъщност така и не прозират същността му. Истината е, че поведението на Голиат е доста озадачаващо. Уж е велик воин, но не се държи като такъв. Слиза в долината придружен от оръженосец – слуга, който крачи пред него и му носи щита. В древни времена щитоносците често придружават стрелците в битка, тъй като войникът, който използва лък и стрела, няма свободна ръка, с която да носи защитно средство. Но защо му е на Голиат, който призовава за единоборство с меч, помощта на друго лице, понесло щит като за стрелец?
И още нещо. Защо Голиат виква на Давид „Ела при мене“? Не може ли той да отиде при Давид? Библейският разказ подчертава колко бавно се движи Голиат, което е странно за герой с уж безгранична сила. И защо все пак Голиат не реагира по-бързо, виждайки Давид да се спуска по хълма без меч и щит, и броня? Когато го вижда, първата му реакция е да се обиди, а би следвало да се разтрепери от ужас. Като че ли не разбира какво се случва около него. Да не говорим за странната му реплика, когато най-после забелязва Давид с овчарската му гега: „Куче ли съм аз, та идеш против мене с тояги?“. Давид, разбира се, държи само една тояга.
Всъщност, по мнението на множество медицински експерти, Голиат страдал от сериозно заболяване. На външен вид, а и като поведение, демонстрира симптомите на акромегалия – заболяване, предизвикано от доброкачествен тумор в хипофизата. Туморът предизвиква свръхпроизводство на човешкия хормон на растежа, което би обяснило и извънредния му ръст. (Най-високият човек в историята на човечеството, Робърт Уадлоу, страдал именно от акромегалия. При смъртта си бил висок 271.8 см и продължавал да расте.)
Освен това, един от често срещаните странични симптоми на акромегалията са проблемите със зрението. Туморите в хипофизата могат да нараснат до такава степен, че да притиснат нервите, водещи към окото, и по тази причина хората с акромегалия често страдат от силно ограничено зрение, а също и диплопия, тоест двойно виждане. Защо към дъното на долината го придружава оръженосец? Защото му служи като водач. Защо се движи толкова бавно? Защото вижда света около себе си като размазано петно. Защо му отнема толкова дълго време да схване, че Давид не смята да играе по правилата? Защото така и не го вижда, докато Давид не се приближава съвсем близо. „Ела при мене и ще дам плътта ти на небесните птици и на земните зверове“, провиква се той и в това искане се долавя уязвимостта му. Трябва да дойдеш при мен, защото иначе няма да те намеря. Тук намира обяснение и необяснимата иначе реплика: „Куче ли съм аз, та идеш против мене с тояги?“ Давид държал само една тояга. Голиат видял две.
А онова, което виждали израилтяните от височината, бил страховит гигант. Всъщност точно онова, на което дължал гигантския си ръст, било и източникът на най-голямата му слабост. И тук можем да изведем важен урок за битките с всякакви исполини. Силните и могъщите невинаги са такива, каквито изглеждат.
Давид се втурнал срещу Голиат тласкан от смелост и вяра. Голиат до последния момент останал сляп за щурма му и се оказал повален – твърде едър, твърде тромав и със замъглено зрение, за да схване, че нещата са се обърнали. През всичките години сме разказвали тази и други подобни истории напълно погрешно. Книгата „Давид и Голиат“ има за цел да представи вярната версия.
Превод от английски: Елка Виденова
Откъс от: Малкълм Гладуел, „Давид и Голиат“,
Изд. „Жанет 45“, Пловдив 2015, стр. 13–28
(публикува се със съгласието на издателите)
[1] Цитатите от Библията се позовават на Цариградския превод от 1871 г Б. пр.
[2] Съвременният световен рекорд за хвърляне на камък с прашка е поставен през 1981 г. от Лари Брей: 437 метра. Естествено, при такова разстояние точността не е идеална. Б. а.
[3] Израелският министър на отбраната Моше Даян – архитектът на смайващата победа на Израел в Шестдневната война от 1967 г. – е и автор на есе на тема историята за Давид и Голиат. Според него „Давид съвсем не се изправя срещу Голиат с по-несъвършени, а (напротив) с превъзхождащи оръжия; величието му се състои не в това, че е готов да влезе в битка срещу далеч по-силен от него опонент. А в знанието как да използва оръжие, с помощта на което слаб човек може да се възползва от открилите се възможности и да стане по-силен.“ Б. а.