Преди малко изпратих едно съобщение.

Нищо особено. Няколко реда, един линк. Двайсет и пет години, събрани в няколкостотин знака. И от този миг нататък вече нищо не зависи от мен.

Колко странно нещо е надеждата. Не идеята, а физическото усещане. Сигурно го знаете сами. Сякаш някой е пристегнал жилав ремък около гърдите ти. Не боли. Просто въздухът не стига. Поемаш си дъх, с всички сили, а той все не стига до дъното. Очите парят без причина. Хващаш се, че през няколко минути поглеждаш телефона, макар отлично да знаеш, че няма какво да се е случило.

Повтаряш си, безпрестанно: човек на моята възраст би трябвало вече да знае.

Да знае, че светът не чака неговите книги. Да е преживял достатъчно откази, за да не трепва повече. Да е разбрал, че няма смисъл да възлага прекалено много надежди на едно-единствено писмо, на един-единствен човек. На каквото и да било, по дяволите!

Само че не става.

Всеки път е различен. Не че очакванията са по-големи, за Бога! Ако нещо си научил, то е, че очакванията убиват надеждата. Причината е по-проста, по-земна: зад всяко такова съобщение стоят години, които няма как да бъдат събрани в няколко изречения. Опитваш се да разкажеш историята на една история, а знаеш, че всъщност изпращаш НЕ нея, а себе си.

Мислех си, че най-трудната част е писането. После вярвах, че са преводите. След това – издаването, сайтът, илюстрациите, безкрайните поправки – всичко, което може да бъде подобрявано до безкрай.

Оказва се, че най-трудното започва едва когато вече няма какво повече да подобриш.

Когато натиснеш „Изпрати“. Когато историята престане да бъде твоя и тръгне сама да търси съдбата си. И ти не можеш да направиш абсолютно нищо. Освен да чакаш.

И да се чудиш откъде идва това нелепо, почти детско желание да разпериш ръце и да полетиш, въпреки че прекрасно знаеш: хората нямат криле.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.