Вече на два пъти изпадам в ситуации на неприятни недоразумения между мен и колегите, които също работят в дигитално-духовната българска сфера – и това ме кара да мисля, че е крайно време да изложа принципните си разбирания по този толкова важен за бъдещето на всички ни въпрос. В края на краищата, от това как ще разбираме нещо толкова важно като един закон, директно касаещ начините, по които се разпространява информацията в обществото ни, ще зависи до голяма степен бъдещето и на културата, и на просветата, и просто на информацията, с която ще разполагаме оттук нататък.
И така: що се отнася до „класическите“ културни браншове, в които все още се работи с материални продукти и носители на информация, мнението ми е неутрално: не съм аз онзи, който ще казва на колегите си как точно да организират бизнесите си, още повече, че те сами най-добре си знаят с какви точно трудности, разходи и пр., е свързано всичко това. Все пак ще напомня на всички, че часовниците чукат навсякъде и навлизането на дигиталните технологии не може да бъде отлагано до безкрайност. В края на краищата ВСИЧКИ носители на информация, на култура, на дух, ще бъдат дигитални, а това означава, че рано или късно всички ще се окажат точно в същата ситуация, в която вече отдавна работя и аз, и колегите от останалите чисто дигитални издания в България. А това означава: добре дошли в прекрасното царство на свободата, където никой не плаща и където информацията настоява да бъде свободна. Как ще се оправяте в него си е ваша работа, само имайте пред вид, че това бъдеще е неизбежно.
Публикувал съм в „Либерален преглед“ вече доста материали, които се опитват да представят донякъде състоянието на нещата в по-развития свят, включително и все още теоретичните, все още неясни търсения около новата икономическа база, на която евентуално ще се крепи дигиталното бъдеще. Самият аз набрах изключително важен, ако и скромен, опит, в областта на това, което всички в Америка изглежда смятат за бъдеще на книгоиздателския бизнес – самостоятелно направени (коригирани от приятели, оформени на компютъра и дигитално публикувани книги), които след това биват предлагани на някакъв вид публика в един вид „guerrilla marketing“ – тоест самостоятелно организирани рекламни и информационни кампании, провеждани в мрежата със собствени сили и изобретателност, най-вече с помощта на Туитър и Фейсбук. Задържах се в този пъстър и хаотичен свят само около два месеца, след което много скоро установих, че поне моята роля в живота не е онази на продавач на книги. Но опитът беше наистина зашеметяващ. Хората продават по този начин милиони книги – по долар парчето – и това не са никакви шегички! За съжаление цялата тази атмосфера ме отвращава прекалено много с неприкритата си, лакома комерсиалност и пълна липса на уважение към онова, което самият аз считам за добра, класическа литература: там се преследват мангизи и толкова.
Впрочем, както и да е. Нека отново слезем на земята, тоест да се върнем обратно в България и нейните си, доста по-различни проблеми. Досега никога не съм си давал труда да формулирам това си убеждение изрично, но сега вече ми се струва крайно време: за мен като създател, издател и разпространител на дигитални съдържания, идеята за настояване на ексклузивност върху правата на издателя в тази конкретна област е неприемлива. Точно толкова просто – неприемлива. Тя е неприемлива първо защото разходите за дигитално публикуване, за разлика от онези при традиционното, са нищожни. На второ място тя е неприемлива просто защото няма как да се осигури нейното функциониране, поради което в наше време законът за авторското право, поне в сферата на дигиталните технологии, с неизбежност се превръща в някакво подобие на сухия режим в Америка: никой не вярва в този закон, никой не го спазва (с изключение на хората, които печелят от него), но обществото продължава да го поддържа, с немалка доза лицемерие, чак докато накрая стане ясно за всички, че съществуването му е много по-скъпо от директната му отмяна. Именно това е логиката, която обяснява внезапната популярност на Запад на така наречените „пиратски партии“ – все повече хора започват да се чувстват разгневени не на шега от това, че някой си ги обявява за престъпници само защото се възползват от свободно предлаганите из мрежата дигитални продукти, които същият този закон се опитва да защищава. Добре, но как? Как именно? Нещата са свободни – именно свободни – за ползване от всякаква гледна точка. Те са под носа на всекиго, 24 часа на ден, седем дни в седмицата. Оттук нататък позицията, че това нарушава свещения закон за авторските права, автоматично се превръща в безсмислица. Щом едно нещо е налице и всеки може да го ползва, хората ще го ползват независимо от всякакви заявени, но необезпечими, закони. Ако сте прокарали пътечки в парка, които не минават през най-кратките и удобни места, хората ще газят през тревата колкото и да ги глобявате. Така че, вместо да харчите пари за полицаи, които да раздават ненужни и дразнещи глоби, по-добре сменяйте мястото на пътеките. В края на краищата никой не може да командва течението на една река. А великите съветски експерименти от миналия век би трябвало да са ни научили какво се случва с природата, когато големите вождове си въобразят, че все пак те могат да контролират И реките.
Предполагам, че за немалко колеги, живеещи в България, в една култура на традиционна крадливост и неспазване на законите, придържането към закона за авторското право е един вид въпрос на чест – „ние сме от хората, които въвеждат тук западни порядки!“ Само че, както неведнъж се е случвало в милата ни родина, цивилизаторските напъни, поне в този конкретен случай, изглеждат безнадеждно остарели и ретроградни – просто защото същият този Запад отдавна вече се движи с шеметна скорост именно по посока на отмяна или сериозна промяна на същите тези закони. И ако това не се случва до момента, не и открито, то единствената причина за това е, че все още не са изобретени икономическите и организационни лостове, които ще позволят премахването на „сухия режим“. Никой в момента не знае как да се печелят пари от технологии, които по принцип правят информацията безплатна или поне безумно евтина. И хората се придържат към съществуващия закон поради липсата на алтернатива, а не от убеждение – доколкото изобщо го правят, разбира се, защото и тук всички „ползват“, особено по-младите хора.
Но има и един друг, далеч по-важен аспект на нещата, който според мен е решаващ в този спор, поне от гледна точка на сравнително бедната и комай парцалива, българска култура. А именно: дигиталните технологии, с възможността за тотално поевтиняване на информацията, която дават, са може би единствената надежда и за това общество да постигне някакъв нов вид „скок напред“, „дигитално Възраждане“, наречете го както искате. Това не са празни приказки, защото всички ние с вас идем по принцип от една такава култура и такава традиция – българското Възраждане, доколкото го познавам, е преуспяло именно поради широко разпространената култура на щедрост, спомоществователност и търсене не толкова на печалби, колкото на дух, образование и култура НА ВСЯКА ЦЕНА, дори когато печалбите от тях са били само въображаеми. В една толкова малка страна и култура, това вероятно е и единствената стратегия, която има някакви реални шансове за успех. Онези от нас, които в наши дни започват да работят в сферата на дигиталната култура, според мен трябва да се откажат по принцип от идеята за печелене на пари от нея. Как и от какво ще живеят си е тяхна работа – всички се борим и оцеляваме на магия. Но идеята, че, видите ли, това тук сме го публикували ние и значи никой друг не може да го пре-публикува, ме впечатлява като дълбоко ретроградна, дълбоко назадничава (друг е въпросът, че трябва да има колегиалност и феърплей: всеки от нас е длъжен да указва кой е източника на информацията, да не я изкривява, преиначава и предлага на читателите като „своя“; от друга страна, всеки от нас е длъжен да предлага „своята“ информация, точно при същите условия, на всички; целта на всичко това, разбира се, е максимално обогатяване и просвещаване и на публиката, и на самите себе си – безумни ми се привиждат в тази ситуация напъните да се ограничи публичния достъп до информацията, чрез издигане на ненужни бариери). Освен всичко друго аз не виждам и кои точно са основанията, въз основа на които издателят в тази област може да настоява на някакви авторски права. Авторските права си остават у автора; участието на самия издател в този специфичен, изключително бърз, изключително краткотраен процес, е толкова минимално, че да се настоява върху някакво право според мен е израз на остаряло, инерционно мислене. И, много моля, нека не се опитваме да се залъгваме с приказки за големите разходи, които имаме в дигиталното издаване. В него няма пари, не и в България, и това е факт, с който всички трябва да живеем и да се съобразяваме. И, което е по-важно, ексклузивността на публикуването не увеличава приходите по никой начин, тя само ограничава броя на читателите. Онова, което изобщо прави цялата работа възможна, са минималните разходи. Оттук нататък, кой как ще организира финансите си – дали ще търси спонсори, рекламодатели, дарения от читатели, финансиране чрез „проекти“ или просто ще компенсира загубите чрез хартиени издания – това си е негова работа. Но ролята на пионера в тази област носи със себе си неизбежни задължения, и най-важното сред тях е онова за осъзнаване на нейната същност – а тя си е по принцип апостолска, колкото и помпозно да звучи това. В тази страна, на това място, тя винаги е била такава. „Щастливото“ изключение на реалния социализъм, при което апостолите продаваха душите си в замяна на постове и сигурност, все трябва да ни е научило на нещо.
ноември, 2012