Днес, четейки Ню
Йорк Таймс, попаднах на нещо, което ме впечатли много силно. Разглеждах
кратката биография (в картинки) на Сара Пейлин, избраната от сенатор Маккейн за
вицепрезидентския пост губернаторка на Аляска (вижте я тук). И, докато прелиствах разсеяно, изведнъж попаднах
на нещо, което ме накара да се ококоря: прочетох, че на 18 април тази година
Пейлин е родила петото си дете – момче на име Триг – въпреки, че е знаела,
че то ще се роди със синдром на Даун (тежко генетическо увреждане, за ония
които не знаят какво означава това).
Не мога да не призная, че една такава решителност ме впечатлява силно: госпожа
Пейлин е убедена противничка на правото на аборт – и действа в съгласие с
убежденията си. Но въпреки това се питам дали наистина животът (а и политиката)
има нужда от чак такава (според мен неподвижна) моралност. Има ли право един
родител да даде живот на човешко същество, чието съществуване ще протече под
знака на увреждане, което на практика му отнема възможността за пълноценна
реализация? И дали е добре за политиката да бъде провеждана под знака на една
също толкова неумолима моралност, при която принципите (все пак нещо
абстрактно) започват да заместват дори и здравия разум, както повече от
убедително ни демонстрира некомпетентно честният господин Джордж У. Буш?
Вижте, давам си сметка, че подобни сравнения почти неизбежно преминават в
манипулация, но винаги в такива случаи си спомням един епизод от документалния
филм „В мъртвия ъгъл“ от Андре Хелер, в който секретарката на Хитлер описва
последните му дни. И разказва следната сцена: няколко дни преди девети май в
Берлин, отвсякъде валят бомби, градът е една-единствена руина – и Хитлер,
заобиколен от най-верните си хора, се показва от бункера само по половин час на
ден, колкото да подиша малко свеж въздух, в кратките паузи между бомбените
нападения. В един такъв момент Ева Браун вижда в близкия парк оцеляла по чудо
мраморна статуя на някакво амурче и моли „шефа“ да й позволи да го вземе долу в
бункера, за да му се радва през времето, което й остава. А Хитлер отговаря: „Ти
луда ли си? Това е кражба на държавна собственост, как може дори да си помислиш
такова нещо?“
Разбирате ли сега какво имам пред вид, колкото и неподходящо да е инак
сравнението между един от най-злите гении на двайсетия век и модерна политичка,
която според мен е само заслепена от религиозност, която аз не споделям? И в
двата случая става дума за поставяне на принципи над всичко, дори и ако
това е свързано с действия, които изглеждат гротескно или просто неумолимо
жестоко. За самия мен след този филм не остана съмнение, че по някакъв
перверзен начин Хитлер е бил един непреклонно принципен човек – но с цената на
какви принципи? И не е ли в сравнение с неговата честност и неподкупност
нашенската политическа корупция нещо като лек дъждец в сравнение с ураган? Бидейки
баща на дете с увреждане, аз мога само да кажа: Господ да ни пази от чак
толкова морални хора! Защото тяхната моралност ми се струва сляпа.
Да, тук ми се налага да коригирам това, което писах наскоро и да призная, че е възможно да има и „прекалено много“ морал в политиката. Между тези неща все пак трябва да се прави разлика – инак, по някакъв злокобен начин, те започват взаимно да се унищожават.
24 Фев, 2015