Преди няколко години икономистът Джордж Акерлоф се изправя пред проста задача: да изпрати по пощата до Съединените щати кутия с дрехи от Индия, където живее по онова време. Дрехите принадлежат на неговия приятел и колега Джоузеф Стиглиц, който ги е забравил при свое посещение, така че Акерлоф искрено желае да ги изпрати възможно най-скоро. Но възниква проблем. Комбинацията от индийската бюрокрация и това, което самият Акерлоф нарича „собствената ми некадърност в подобни неща“, означава, че задачата ще бъде истинска хамалогия – по негови сметки, ще отнеме цял работен ден. И така, той я отлага, седмица след седмица. Това продължава повече от осем месеца и едва преди самият Акерлоф да се върне у дома, той успява да реши проблема: друг негов приятел тъкмо изпраща някакви вещи обратно в САЩ и Акерлоф добавя дрехите на Стиглиц към пратката. Като се имат предвид превратностите на междуконтиненталната поща, напълно възможно е Акерлоф да се е прибрал в Щатите преди ризите на Стиглиц.

Има нещо утешително в тази история: дори икономисти, носители на Нобелова награда, протакат. Мнозина от нас преминават през живота си с цял набор от недовършени задачи – големи и малки – които гризат съвестта ни. Но Акерлоф възприема преживяното, колкото и познато да е, като загадка. Той действително възнамерява да изпрати кутията на своя приятел, но, както пише в статия, озаглавена „Протакане и подчинение“ (1991), „всяка сутрин в продължение на повече от осем месеца се събуждах и решавах, че следващата сутрин ще бъде денят, в който ще изпратя кутията на Стиглиц“. Той винаги е бил на път да я изпрати, но моментът за действие така и не настъпва. Акерлоф, който по-късно се превръща в една от централните фигури на поведенческата икономика, стига до извода, че протакането може да е нещо повече от лош навик. Според него то разкрива нещо съществено за границите на рационалното мислене и може да предложи полезни уроци за явления, толкова различни като злоупотребата с наркотични вещества и навиците за спестяване. От публикуването на неговия текст насам изследването на протакането се превръща в значимо академично поле, в което активно се включват философи, психолози и икономисти.

Академичните хора, които работят продължително време по своя собствена инициатива, може би са особено склонни да отлагат: проучванията показват, че огромното мнозинство от студентите протакат, а статиите в литературата за протакането често съдържат намеци за собствените трудности на автора да довърши текста. (Настоящата статия няма да бъде изключение.) Но академичният шум около темата не е просто случай на интелектуалци, които рационализират мързела си. Както твърдят различни автори в сборника „Крадецът на времето“, редактиран от Крисула Андреу и Марк Д. Уайт (Oxford) – колекция от есета за протакането, вариращи от строго теоретични до изненадващо практически – тази склонност повдига фундаментални философски и психологически въпроси. Последния път, когато сте зарязали работата по презентация, за да гледате „Как се запознах с майка ви“, може би сте си помислили, че просто се скатавате. Но от друга гледна точка всъщност сте участвали в практика, която осветлява флуидността на човешката идентичност и сложната връзка, която хората имат с времето. Действително, едно от есетата – на икономиста Джордж Ейнсли, централна фигура в изследването на протакането – твърди, че протакането е „толкова фундаментално, колкото и формата на времето, и с право може да бъде наречено базов импулс“.

Ейнсли вероятно е прав, че протакането е базов човешки импулс, но тревогата около него като сериозен проблем изглежда се появява в ранната модерна епоха. Самият термин (произлизащ от латинска дума със значение „отлагам за утре“) навлиза в английския език през XVI век, а през XVIII век Самюъл Джонсън вече го описва като „една от общите слабости“, които „преобладават в по-голяма или по-малка степен във всеки ум“, и оплаква склонността у самия себе си: „Не можех да се въздържа да не си отправя упрек, че толкова дълго съм пренебрегвал онова, което неизбежно трябваше да бъде направено и чието затруднение се увеличаваше с всяка минута бездействие.“ И проблемът сякаш непрекъснато се задълбочава. Според Пиърс Стийл, професор по бизнес в Университета на Калгари, делът на хората, които признават, че имат трудности с протакането, се е учетворил между 1978 и 2002 г. В тази светлина протакането може да се разглежда като типичен съвременен проблем.

То е и изненадващо скъпо. Всяка година американците пропиляват стотици милиони долари, защото не подават данъчните си декларации навреме. Икономистът от Харвард Дейвид Лейбсън е показал, че американските работници са се лишили от огромни суми под формата на съответстващи вноски в пенсионни планове 401(k), просто защото така и не са се заели да се запишат. Седемдесет процента от пациентите, страдащи от глаукома, рискуват да ослепеят, защото не използват редовно капките си за очи. Протакането нанася сериозни щети и на бизнеса, и на правителствата. Неотдавнашната криза на еврото беше изострена от колебанието на германското правителство, а упадъкът на американската автомобилна индустрия, илюстриран от фалита на G.M., се дължи отчасти на склонността на ръководителите да отлагат трудните решения. (В неотдавнашната история на G.M. от Алекс Тейлър, „Sixty to Zero“, един от ключовите изводи гласи: „Протакането не си струва.“)

Философите се интересуват от протакането и по още една причина. То е силен пример за онова, което гърците наричат akrasia – извършване на действие против собствената по-добра преценка. Пиърс Стийл дефинира протакането като съзнателно отлагане на нещо, въпреки че очакваш това да те постави в по-лошо положение. С други думи, ако просто си казваш „Яж, пий и се весели, защото утре ще умрем“, ти всъщност не протакаш. Също така не се брои и съзнателното отлагане, когато смяташ, че това е най-ефективното използване на времето ти. Същността на протакането се състои в това да не вършиш онова, което смяташ, че трябва да вършиш – ментална акробатика, която със сигурност обяснява високата психична цена, която този навик налага на хората. Именно това е озадачаващото при протакането: макар да изглежда като избягване на неприятни задачи, извършването му по правило не прави хората щастливи. В едно изследване шестдесет и пет процента от студентите, анкетирани преди да започнат работа по курсова работа, заявяват, че биха искали да избегнат протакането: те знаят както че няма да свършат работата навреме, така и че протакането ще ги направи нещастни.

Повечето автори в новия сборник са единодушни, че тази особена ирационалност произтича от отношението ни към времето – и по-конкретно от склонност, която икономистите наричат „хиперболично дисконтиране“. Една класическа илюстрация предлага двуетапен експеримент. В първия етап на участниците се предлага избор между сто долара днес и сто и десет долара утре; във втория – между сто долара след месец и сто и десет долара след месец и един ден. По същество двата избора са идентични: изчакай още един ден, получи още десет долара. И все пак в първия етап мнозина предпочитат по-малката сума веднага, докато във втория са склонни да изчакат още един ден, за да получат допълнителните десет долара. С други думи, хората с хиперболично дисконтиране са способни да направят рационалния избор, когато мислят за бъдещето, но с приближаването на настоящия момент краткосрочните съображения надделяват над дългосрочните им цели.

Подобен феномен се наблюдава и в експеримент, проведен от екип, в който участва и икономистът Джордж Льовенщайн. Участниците били помолени да изберат един филм, който да гледат същата вечер, и друг – за по-късна дата. Не е изненадващо, че за филма „сега“ хората по-често избирали леки комедии и касови хитове, докато за бъдещото гледане предпочитали сериозни, „важни“ заглавия. Проблемът, разбира се, е че когато моментът за сериозния филм настъпи, друг – по-пенлив и лек – често изглежда по-привлекателен. Затова и списъците в Netflix са пълни с филми, които никога не гледаме: нашите отговорни „аз“ добавят „Хотел Руанда“ и „Седмият печат“, но когато моментът дойде, се озоваваме пред поредното повторение на „Ергенският запой“.

Поуката от тези експерименти не е, че хората са късогледи или повърхностни, а че предпочитанията им не са устойчиви във времето. Искаме да гледаме шедьовъра на Бергман, да си дадем достатъчно време, за да напишем доклада както трябва, да заделяме пари за пенсия. Но желанията ни се променят, когато дългият срок се превърне в кратък.

Защо се случва това? Един разпространен отговор е: невежество. Сократ е смятал, че akrasia – действието против собствената по-добра преценка – е, строго погледнато, невъзможна, тъй като не бихме могли да желаем онова, което е лошо за нас; ако действаме против собствения си интерес, то е защото не знаем кое е правилното. По сходен начин Льовенщайн е склонен да вижда протакащия като подвеждан от „инстинктивните“ награди на настоящето. Както формулира това през XIX век шотландският икономист Джон Рей: „Перспективите за бъдещо благо, които идните години могат да ни донесат, в такъв момент изглеждат бледи и съмнителни и лесно биват пренебрегнати заради обекти, върху които дневната светлина пада силно и които ни се разкриват в цялата си свежест – точно пред носа ни.“ Льовенщайн предполага още, че паметта ни за интензивността на инстинктивните награди е слаба: когато отлагаме подготовката за онази среща, убеждавайки се, че ще го направим утре, не отчитаме факта, че и утре изкушението да отложим работата ще бъде също толкова силно.

Невежеството може да влияе върху протакането и чрез това, което социалният учен Йон Елстер нарича „планиращата заблуда“. Елстер смята, че хората подценяват времето, „което ще им е необходимо, за да завършат дадена задача – отчасти защото не вземат предвид колко време са им отнели сходни проекти в миналото, но и защото разчитат на гладки сценарии, в които злополуки или непредвидени проблеми никога не се случват“. Докато пишех този текст, например, трябваше да закарам колата си на ремонт, наложи ми се да предприема две непланирани пътувания, член на семейството ми се разболя и т.н. Всяко от тези събития беше, строго погледнато, неочаквано и всяко отне време от работата ми. Но всъщност това са именно онези проблеми, с които човек се сблъсква в ежедневието по предвидим начин. Преструването, че няма да има никакви прекъсвания, е класически пример за планиращата заблуда.

И все пак невежеството не може да е цялото обяснение. На първо място, често протакаме не като вършим приятни задачи, а като се заемаме с дейности, чиято единствена привлекателност е, че не са онова, което трябва да вършим. Апартаментът ми, например, рядко е изглеждал по-подреден, отколкото в този момент. Освен това хората се учат от опита: протакащите отлично познават изкушенията на настойчивото настояще и искат да им се противопоставят. А после просто не го правят. Една редакторка на списание, която познавам, например, веднъж получи уверение от автор – в сряда на обяд – че спешният текст, по който работи, ще бъде в пощата ѝ, когато тя се върне от обяд. Тя наистина получи текста – на следващия вторник. Затова по-пълното обяснение на протакането трябва да отчита и нашето отношение към задачите, които избягваме.

Показателен пример предлага кариерата на генерал Джордж Макклелън, който командва Армията на Потомак през ранните години на Гражданската война и е сред най-известните протакащи в историята. Когато поема командването на армията на Съюза, Макклелън е смятан за военен гений, но скоро става печално известен с хроничната си нерешителност. През 1862 г., въпреки отличната възможност да превземе Ричмънд – при това с друга армия на Съюза, която настъпва в клещов маньовър – той се мотае, убеден, че е блокиран от орди конфедеративни войници, и пропуска шанса си. По-късно същата година, както преди, така и след Антиетам, той отново отлага, пропилявайки превъзходство две към едно над войските на Робърт Лий. След това главнокомандващият армията на Съюза Хенри Халек пише: „Тук има една неподвижност, която надхвърля всичко, което човек може да си представи. Нужен е лостът на Архимед, за да бъде помръдната тази инертна маса.“

Тази „неподвижност“ откроява няколко класически причини, поради които протакаме. Макар при поемането на армията Макклелън да казва на Линкълн „Мога да направя всичко“, изглежда, че всъщност не е бил сигурен, че може да направи каквото и да било. Той непрекъснато умолявал Линкълн за нови оръжия и, по думите на един наблюдател, „винаги му се струвало, че никога няма достатъчно войници – нито достатъчно добре обучени, нито екипирани“. Липсата на увереност, понякога редуваща се с нереалистични мечти за героичен успех, често води до протакане. Много изследвания показват и че протакащите са склонни към авто-саботаж: вместо да рискуват провал, те предпочитат да създадат условия, които правят успеха невъзможен – рефлекс, който неизбежно поражда порочен кръг. Макклелън е бил склонен и към прекомерно планиране – сякаш само идеалният боен план заслужава да бъде приведен в действие. Протакането често върви ръка за ръка с подобен тип перфекционизъм.

Разгледано по този начин, протакането започва да изглежда по-малко като въпрос на чисто невежество и повече като сложна смес от слабост, амбиция и вътрешен конфликт. Но някои от философите в „Крадецът на времето“ предлагат по-радикално обяснение за разминаването между онова, което искаме да направим, и онова, което в крайна сметка свършваме: човекът, който прави планове, и човекът, който не успява да ги изпълни, всъщност не са една и съща личност. Те са различни части от онова, което теоретикът на игрите Томас Шелинг нарича „разделения Аз“. Шелинг предлага да мислим за себе си не като за единно Аз, а като за множество различни същества, които се блъскат, съперничат и договарят помежду си контрол. Иън Макюън улавя това състояние в романа си „Solar“: „В моменти на важно вземане на решения умът може да бъде мислен като парламент, като дебатна зала. Различни фракции влизат в сблъсък, краткосрочни и дългосрочни интереси са вкопчени във взаимна омраза. Не само че предложения се внасят и оспорват – някои се излагат, за да прикрият други. Заседанията могат да бъдат както бурни, така и коварни.“ По сходен начин Ото фон Бисмарк отбелязва: „Фауст се оплакваше, че в гърдите си носи две души, но аз приютявам цяла тълпа от тях – и те се карат. Това е като да живееш в република.“ В този смисъл първата стъпка към справянето с протакането не е да признаеш, че имаш проблем. Тя е да признаеш, че проблем имат твоите многобройни „аз“-ове.

Ако идентичността е съвкупност от конкуриращи се Аз-ове, какво представлява всеки от тях? Лесният отговор е, че единият изразява краткосрочните ти интереси – забавление, отлагане на работа и т.н., – а другият дългосрочните ти цели. Но ако това е така, не е ясно как изобщо би могло да се свърши нещо: краткосрочният Аз сякаш винаги би надделявал. Философът Дон Рос предлага убедително решение. Според него различните части на Аза са налице едновременно, непрекъснато се съревновават и договарят помежду си – едната иска да работи, другата да гледа телевизия и т.н. Ключовото тук е, че макар Аз-ът, който иска да гледа телевизия, да се интересува единствено от това, той се интересува от него не само сега, но и в бъдеще. Това означава, че с него може да се води пазарлък: ако работиш сега, ще гледаш повече телевизия по-късно. В този прочит протакането е резултат от провален процес на договаряне.

Идеята за разделения Аз, макар да е смущаваща за някои, може да бъде освобождаваща в практически план, защото ни насърчава да престанем да мислим за протакането като за нещо, което можем да победим, просто като се стараем повече. Вместо това следва да разчитаме на онова, което Джоузеф Хийт и Джоел Андерсън наричат „разширената воля“ – външни инструменти и техники, които подпомагат онези части от нас, които искат да работят. Класически пример е решението на Одисей да накара хората си да го вържат за мачтата на кораба. Той знае, че когато чуе сирените, ще бъде твърде слаб, за да устои на изкушението да насочи кораба към скалите, и затова се себепринуждава да следва дългосрочните си цели. По сходен начин Томас Шелинг веднъж казва, че би бил готов предварително да плати повече за хотелска стая без телевизор. Днес хора с хазартна зависимост подписват договори с казина, които им забраняват достъпа до тях. А хора, които се опитват да отслабнат или да завършат проект, понякога сключват парични облози с приятели, така че неизпълнението на обещанието да им струва пари. През 2008 г. докторант в Чапъл Хил създава софтуер, който позволява временно да бъде прекъснат достъпът до интернет – за срок до осем часа; програмата, наречена Freedom, днес има приблизително седемдесет и пет хиляди потребители.

Не всички автори в „Крадецът на времето“ одобряват разчитането на разширената воля. Марк Д. Уайт защитава идеалистична позиция, вкоренена в кантианската етика: ако разпознаваме протакането като провал на волята, следва да се стремим да я укрепим, вместо да разчитаме на външни ограничения, които рискуват допълнително да я атрофират. Това усилие не е напълно безплодно: редица съвременни изследвания показват, че волята в известен смисъл е като мускул и може да бъде тренирана. Същите тези изследвания обаче показват и че повечето от нас разполагат с ограничен запас от воля и че той се изчерпва лесно. В едно прочуто изследване хора, които били помолени да се въздържат от леснодостъпно изкушение – в случая купчина бисквити с шоколад, които не им било позволено да докосват – се справяли по-зле с упорството в трудна задача от хората, на които било позволено да изядат бисквитите.

Като се има предвид това, има смисъл често да разчитаме интуитивно на външни правила, за да си помогнем. Преди няколко години психологът от M.I.T. Дан Ариели провежда забележителен експеримент, изследващ един от най-основните външни инструменти за справяне с протакането: крайните срокове. Студенти в един курс получават три писмени задания за семестъра и им се предлага избор: или да определят отделни срокове за предаване на всяка работа, или да ги предадат всички заедно в края на семестъра. Нямало никаква полза от ранното предаване, тъй като всички работи щели да бъдат оценявани в края на семестъра, а определянето на срокове крие и риск – пропуснеш ли срок, оценката ти се понижава. Рационалното решение било да се предадат всички работи накрая. И все пак повечето студенти избират да си поставят отделни срокове – именно защото знаят, че иначе едва ли ще започнат навреме и рискуват да не завършат и трите задания. Това е същността на разширената воля: вместо да се доверяват на себе си, те разчитат на външен инструмент, който ги принуждава да направят онова, което всъщност искат да направят.

Освен чрез самоналагане на ограничения, има и други начини да избегнем влаченето на крака, повечето от които зависят от това, което психолозите биха нарекли преформулиране на задачата. Протакането се подхранва от разрива между усилието, което се изисква сега, и наградата, която идва по-късно – ако изобщо дойде. Затова стесняването на този разрив, по какъвто и да е начин, помага. Отворените задачи с отдалечени срокове се отлагат по-лесно от фокусираните, краткосрочни проекти; разделянето им на по-малки и ясно дефинирани части увеличава вероятността да бъдат довършени. Именно затова Дейвид Алън, авторът на бестселъра „Getting Things Done“, отдава толкова голямо значение на класифицирането и дефинирането: колкото по-неясна е задачата или колкото по-абстрактно мислене изисква, толкова по-малка е вероятността да бъде завършена. Едно германско изследване показва, че дори само насочването на хората към конкретни проблеми – например как да отворят банкова сметка – ги прави по-способни да довършват работата си, дори когато тя е на съвсем различна тема. Друг начин да се намали вероятността от протакане е да се ограничи броят на изборите: често страхът от грешен избор води до бездействие. Затова за компаниите може да е по-разумно да предлагат по-малко инвестиционни опции в пенсионните си планове 401(k), както и да направят записването в плана опция по подразбиране.

Трудно е да се пренебрегне фактът, че всички тези инструменти по същество налагат ограничения и стесняват възможностите – с други думи, представляват доброволен отказ от свобода. (Виктор Юго е пишел гол и е нареждал на камериера си да скрие дрехите му, за да не може да излиза, когато е трябвало да пише.) Но преди да се втурнем да „преодоляваме“ протакането, трябва да се запитаме дали то понякога не е импулс, който си струва да бъде чут. Философът Марк Кингвел формулира това в екзистенциални термини: „Протакането най-често възниква от усещането, че има твърде много за вършене и че следователно няма нито една част от списъка със задачи, която да си струва. … Под тази донякъде комична форма на действие-като-бездействие се крие далеч по-обезпокоителният въпрос дали изобщо си струва да се върши каквото и да било.“ В този смисъл може да е полезно да разграничаваме два вида протакане: такова, което е действително акратично, и друго, което ни подсказва, че онова, което „трябва“ да вършим, няма реален смисъл в дълбочина. Предизвикателството пред протакащия – а може би и пред философа – е да различи едното от другото.

Източник

Джеймс Майкъл Суровиецки е американски журналист. Доскоро е щатен автор в The New Yorker, където е водил редовна рубрика за бизнес и финанси, озаглавена „The Financial Page“.