Не за битки, победи и славни пълководци ще стане дума в следващите редове. А за човешка саможертвеност, хуманност, корист и политическа далновидност. Историята на войните винаги има две страни. И Балканските войни (1912-1913 г.) изобщо не правят изключение.
Струва ми се, че тъкмо над тези исторически аспекти би трябвало да се позамислим в дните, когато отбелязваме (или „честваме“ – на казионен език) цял век от двете Балкански войни. Което, на първо място, предполага равносметка и памет за жертвите (50 000 убити, 100 000 ранени при тогавашно население на България от 4 500 000 души). Да сте чули нещо подобно напоследък, покрай всички официозни речи, леещи се от трибуните сто години след края на войната? Лично аз, не. Даже ненадейно разгорелият се спор за освобождението на Кърджали и за ролята на генерал Васил Делов – превърнат в залог за следващите избори – бе отминат с някакво учудващо полумълчание от историците.
Единственият сигнал, че нещо все пак се променя беше дискусията, водена от Горан Благоев по БНТ, на която, макар и полугласно, но за първи път бяха поставени някои основни въпроси: за отговорността на самата България във войната; за българската дипломация като цяло; за това, че най-лесно е да обвиняваме винаги другите – „съюзниците-разбойници“, арбитража на руския цар и т.н.
Нещо, което все пак е отправна точка за промяна на начина, по който сме свикнали да възприемаме историята – единствено като набор от дати, битки, имена на генерали и политици, както и заговори на Велики сили, в които ненадейно се оказва потопена нерадостната българската участ. А другото – жертвите във войната и в тила, обикновените хора, изнесли на гърба си катастрофите на няколко национални проекти – по традиция се загърбват. С малки изключения – като прекрасния разказ на Деян Енев за прадядо му Митю Вълчанов, отишъл си при една от атаките на Чаталджа, оставяйки жена и две невръстни дечица.
Българската историография, както и целокупната ни общественост, обича да процедира другояче. Тя с удоволствие подема песента „Велик е нашият войник“, умело извисявайки глас в частта измокрен, гладен, уморен, което лесно докарва трепет в гърлото и патриотичен плам в очите. Но никой, абсолютно никой не иска да прояви дори елементарна съпричастност, нито пък проявява желание да проумее как така в първата фаза на Балканската война от болести (холера и петнист тиф) загиват 13 000, а от раните си – 15 000 „велики български войници“. С кого сме воювали на практика – с турците или с холерата? Тези данни обаче продължават да липсват в българските учебници. А те предполагат сериозен размисъл за отношенията между тил и фронт. За подготвеността на българската армия за тази война (при недостиг на елементарни неща като ботуши, медикаменти и санитарни части). И най-вече – за липсата на тежка артилерия, въпреки ясно заявеното намерение на цар Фердинанд и на главното командване да превземе силно укрепената Одринска крепост, поради което е трябвало през 1913 г. да искаме артилерия от Сърбия (често премълчаван факт!).
Защото това е по-сложно. И някак неприятно. Далеч по-приятно е да се възторгваме на висок глас от храбрата българска армия, която никога, ама никога, не е загубила нито една битка. От нейния вик „Напред, на нож“, който стреснатите врази разчитали като „По пет на нож“, и тъй се плюели на петите, че е направо чудо как още в първия месец на войната не сме влезли в Цариград. Ама на, виновни са пак разни скапани български политици, един от които го осенила даже щурата идея, че „пътят за Цариград минава през Белград“. И нещата се оплескали.
Спирам дотук, защото подобни глупотевини продължават и до днес да витаят из обществения дебат. Което със сигурност не говори добре нито за нас, нито за българската политика като цяло. Лично аз искрено недоумявам за едно: какво и до ден днешен продължава да ни боде в очите, та да не можем да отделим зърното от плявата?
Не бихме могли например да не признаем, че българските войници са невероятно всеотдайни и дисциплинирани в първата фаза на войната (по свидетелства на цялата световна преса). Първоначалният ентусиазъм е изключителен: България успява да мобилизира 600 000 войници (Гърция – 150 000; Черна гора – 40 000, Сърбия – 300 000). За сравнение – Турция противопоставя на победоносната българска армия едва около 400 000 набързо рекрутирани войници от Анадола. Факт, който също се премълчава, както и това, че пренесените от Мала Азия епидемии до голяма степен предрешават спирането на бойните действия. На Антон Страшимиров дължим обаче едно наистина невероятно свидетелство за тези дни от никога непреиздаваната му книга „Палач и злодей“ (1924):
Според впечатлението на всички, които са били на Булаир в началото на 1913 г., турските десантни войски били току-що рекрутирани из Анадола безпросветни хора. В самата схватка те захвърляли своите пушки (с които не знаели какво да правят) и се борили с голи ръце (душили, хапали); буквално като нападнати от разбойници беззащитни хора. По признанието на челника-гимнастик взводът му е съкрушил първата вълна турци, без да даде нито една жертва; момчетата просто са клали…
– Нямах страх – разказва той и днес…Погледнах взвода: пребледнели. И веднага се сетих: кръвта ни хвана!
Какво обаче да кажем за битката при Чаталджа (30 октомври/12 ноември 1912 г. по нов стил), където българите имат морално и числено превъзходство, а търпят поражение и дават много жертви (включително споменатия прадядо на Деян Енев)? Отговорът отново липсва в учебниците. В теснините на Чаталджа – след бляскавите успехи при Люле Бургас и Лозенград – българските войници са пратени от своите генерали едва ли не на заколение (съсипани от умора, без храна, дори боеприпасите свършват). Започва деморализация, а поражението предотвратява сключването на бърз и изгоден за България мир. Първата голяма грешка във войната. Причината? Амбицията на цар Фердинанд и на главнокомандващия генерал Михаил Савов българската армия победно да влезе в Цариград и оттам вече да диктуват условията си на повалена Турция и останалите съюзници.
И което е още по-лошо: командващият армията генерал Кутинчев дава негласна заповед: повече де не се взимат пленници, не можем да ги храним. Отново свидетелство на Антон Страшимиров:
Хората се смутиха. Тук беше и самата софийска дивизия: най-предните редове на интелигенцията ни. Внушаваше ни се – просто и чисто – да избиваме хора, които биха дошли при нас с вдигнати ръце, като човеци при човеци!
И ни обзе отвращение и погнуса.
И се ужасихме.
А за войниците – колибари из Искърската клисура – въпросът беше съвсем прост и ясен:
–Не мож’ брате! Било и война – еля и она е по закон? Човеци сме ете, може и ние да попаднемо у плен! Как че убиваме люде ептен тъй, от редо навън?
За чест на българския войник известни имена от софийската дивизия протестират пред стария генерал тази престъпна заповед.
И все пак, и все пак…Искате ли да погубите един народ – заключава Страшимиров – криминализирайте войските му, тоест убийте Бога във волевата част у тоя народ: в мъжката му половина…
Истината е, че след битката при Чаталджа и проточилото се Лондонско примирие българската армия никога повече не е същата. Впрочем и целият български проект може условно да се раздели на две части – от Освобождението, през Съединението, Сръбско-българската война, до първата фаза на Балканската война – ислед това. След това всичко свършва. Идва престъпното безумие на 16 юни 1913 г. и Междусъюзническата война; Първата световна война и следващата национална катастрофа; Втората световна война и комунистическият режим. И така комай до 1 януари 2007 г. и връщането ни в обединена Европа.
А що се отнася до виновниците за провала, отговорите, които се дават, също са от най-лесните: нашите балкански съюзници (тези змии и разбойници); цар Фердинанд (който безспорно има своята вина), както и политическият елит като цяло. Ала всички забравят и сякаш искат да забравят едно: за натиска от улицата и кафенетата, от фронта и тила, от политици, журналисти и най-обикновени хора, от македонци и македонстващи. За това как всички (народът – тази тайнствена съвкупност!) настояват: „Какво още стоим!“, „Защо не се бием?“. И най-важното: „Няма да отстъпим нищо!“. Разказват, че при вестта за превземането на Лозенград ученичките от I Девическа гимназия в София толкова силно викали и тропали с крака, че таванът се пропукал и частично рухнал. Навсякъде се пеят заканителните песни срещу „Данев министра, дето иска да даде Силистра“ (опит за споразумение с Румъния!). Лозунгите са: „Солун е български!“, „За 5 дена в Цариград!“. Чие е тогава престъпното безумие? Не е ли то резултат на всеобщото желание и на народните тежнения, които монархът просто решава да удовлетвори?
Такива питания за другата страна на Балканската война обаче си остават „под сурдинка“. Те са национално и патриотически некоректни. Размиват поривите ни за национална гордост, изразяващи се най-вече в издигането на поредния паметник. Или пък в разсеяното съзерцание на улични табелки, докато чакаме да светне светофара, на които при желание можем да разчетем имена като „Булаир“, „Селиолу“, „Лозенград“, „Одрин“…Аз пък се сещам за невероятната скулптура на проф. Иван Лазаров, посветена на същата тази война. Озаглавена е: „Те победиха“. Вгледайте се внимателно в обруленото лице на този „чичо от фронта“ и на вола от обоза – бойни другари от всички теглила, навярно изгазили заедно кървавите бойни полета до Одрин и обратно. И ще се убедите, че те наистина победиха. Ала и бяха победени.