Въпросът на въпросите според мен е: как човек може да живее СЪС страха? Не да го надвие, не да го преодолее, не да го игнорира. Просто да живее с него, лице в лице, както се живее, предполагам, с надзирател в затвора или с много гаден офицер в казармата (с второто дори имам личен опит).

Някои хора, сред тях Юлиана, живеят според мен със силно погрешен образ на Златко Енев. Омайват ги приказките за екзотични неща и понятия, с които съм се налапал в хода на много години. А страхът, който е толкова очеваден – страхът да бъда заедно с хора, да се оставя да бъда докосван от хора, просто да живея с хора – това най-вероятно не им върши работа, щото всеки има нужда от нещо, дето да се клати пред очите му като оня морков пред носа на магаренцето.

Най-тъпото нещо във всичко това е, че след известно количество години всеки/всяка от нас става такъв невероятен специалист по авто-анестезиология, че страхът малко по малко става напълно незабележим и за самия себе си. Не го чувстваш, не го възприемаш, той е нещо като фантомна болка, с която си живял толкова дълго време, че в края на краищата и сам си повярвал, че отрязаният крак всъщност си стои на мястото, колко му е, хей-хей-хей!

А годините минават, и всички удари, с които животът се опитва да те пробуди, да те извади от сънуването, да те направи реално жив, живеещ, живуващ, стават все по- и по-малко осезаеми, остава си единствено хитиново-твърдото убеждение, че не, не, не, няма как всички останали да имат право, няма как да си бил роден точно във времето, което заслужаваш, че, разбира се, си роден далеч преди, извън. някъде встрани от него – и че, разбира се, някой ден всички те ще го осъзнаят, сигурно когато отдавна вече няма да те има. И ще вдигнат хоругви, ще открехнат широко затворените си очи и ще ревнат ОСАННА и АЛИЛУЯ!

Разбира се, как би могло да бъде другояче.

А годините минават и минават. И нищо вече не е в състояние да ти възвърне чувствителността., която си убивал с методични удари на парен чук, миг след миг, час след час, година след година.

Чак докато си се превърнал в нещо, което вече не може да изпитва реална болка.

Защото, щом е изчезнала дори и фантомната, то коя още болка на този свят би могла да ти се опре?

Ми никоя. Свиваш рамене, запушваш всичко в себе си, което е в състояние да приема някакви сигнали – и отиваш на фитнес.

И така ще бъде през следващите 50 години, ако всичко върви по план.

АМИН!

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.