Книгата, която с огромно вълнение ви представям днес, има предистория. Затова си позволявам да припомня мой текст, писан преди пет години, когато за първи път срещнах – макар и задочно – една необикновена жена. Говоря за професор Зейнеп Зафер. Биографията ѝ ще откриете в рецензията за потрисащия том „Когато ми отнеха името“, подготвен от нея и от вече покойния родолюбец и ярък демократ Вихрен Чернокожев. Той ми е разказвал много за характера на Зейнеп, но трябваше да я видя на живо, за да се убедя каква невероятна личност е тя. Обади ми се по телефона, после дойде в София. Вълнуваше се не за себе си, а за стиховете на един наистина голям турски поет, роден в България и изстрадал – заедно с хилядите си сънародници – гаврите на които ги подложиха безмилостните болшевики. Той се казва Ибрахим Камбероглу, роден е през 1952 година в село Врани кон, Търговищко. През 1981 година успява, заедно със съпругата си, да се спаси от насилието – разбира се, то беше налагано и над будните българи, които – повече то от нас – мълчаливо, а други и дръзко – понасяха почти пълната липса на въздух и невъзможността да се говори свободно. Децата на Ибрахим обаче остават като заложници. Неговата съдба е забележителна. В началото на новия век живее почти десет години във Франция, където става член на престижния клуб на поетите „Пандора“. Той е творец, който свещенодейства със словото – отлично съзнава цената му и затова досега е представил пред съда на читателите само два поетични тома – „Другият бряг на живота ми“ и „Резюме на живота ми“. От тях професор Зейнеп Зафер е направила своя страхотен подбор и ги е превела на родния ни език. В антологията „Когато ми отнеха името“ имаше негова лирика – трагична и възвишена. Преводачката му обаче мечтаеше българските читатели да получат по-пълна представа за таланта на родения в Караатлар (точния турски превод на „Врани коне“). Ще бъда откровен. Чукахме на немалко врати на издатели. Едни се оправдаваха с пандемията, други дори не ни удостоиха с отговор. Внезапно се появи професор Николай Аретов – неговото великолепно издателство „Кралица Маб“ представи елегантен том, истинско културно събитие в самия край на тежката 2020 година. „Преди да си тръгна“ се казва книгата, която има и съавтор – свръхталантливия художник Айдън Аслан, създал незабравимата корица и илюстрациите, не – стиховете в образи, към текста. Уви, не намерих нищо за него в Гугъл, дори не знам дали е мъж или жена, но няма никакво значение: творецът е бръкнал в душата на Ибрахим Камбероглу и е дал израз на мъката, на страданието на изгнаника. Защото макар да е намерил родината си и да си е възвърнал майчиния език, поетът е и българин по душа: „за свободата много песни изпях / но там изобщо не ги разбраха / а тук не ги чуха“. Как има сили да живее и да се връща към България човек, който е написал: „децата станали щит срещу куршумите / е ерген бил убития на моста младеж / разтворил обятия към небето като за / молитва / право казват братко / горко на онзи който си изпати“. Нека не се правим, че всичко това не е било – истина е, но не само за братята ни турци, а и за бащата на моята съпруга, който бил прегазен от камион на излизане от лагера, за свако ми, прекарал три години в Белене и за хиляди други. „Историята е изписана с големи букви“, напомня Камбероглу и заедно с всички нас продължава да чака незавърналите се от Белене. Страшно и дълбоко трагично е, когато един праведник изповядва: „Да в онази земя съм роден / и че я смятах за родина да отричам не е добре / но тя за свой син никога не ме прие.“ Комисарите се опитаха да постъпят по същия начин с македонските българи, бяха готови да „отродят“ всеки – по заповед от Кремъл, но сега страдалците ще казват на децата си: „спрете да ме питате / къде е моята родина“ – същият въпрос задаваха и трупащите десетилетия слава за България политически емигранти, които имаха присъди за „изменничество“ в отечеството си. За Камбероглу просторите от детството му „не могат да станат роден край / който той би могъл да посети/ когато му домилее“. Професор Зафер намери сили, след прекараните в затвора години, да се върне. Тя беше до Илия Минеков – истинският борец за свобода – в най-трудното време. А сега в погледа ѝ няма ни следа от омраза: с действия и със слово гради нови мостове, за да покълне семе на мястото на изгорелите угари. Творецът оплаква не само съдбата на сънародниците си, той живее със страданието на всички лишени от свобода. Прочетете стихотворението му „Рожден ден“. Роден е на 18 август, но няма сили да празнува, „защото в този прокълнат ден през нощта / извели лорка на разстрел / зората се зазорила с болка / денят от срам не се появил“. И се опитайте да вникнете в драмата му: „всеки изселник на доживотен затвор е осъден“ – да, Франция го приема с отворени обятия, да, сега живее недалеч от Истанбул, на мраморното крайбрежие, недалеч от Текирдаг (познатата ни планина Родосто, възпята от Севда Севан), но миналото безжалостно го преследва навсякъде.. Той не се бои да обособи цял цикъл „Насаме със смъртта“ и да рече гордо: „не понасям сълзите скръбта“. Но и не си прави никакви илюзии: „Чудно нещо / накъдето и да се обърна/ самота“. Това е ориста на поета – да е уморен „като мраморно море“, но това няма да му попречи „стиховете си да раздавам/на безпризорни деца/за да правят опашките/ на скалъпените набързо свои хвърчила“. Каква поезия, и колко убедително звучи на български – „в душата гурбет / в сърцето копнеж / затуй тъгата / все мене избира“. Това може да изрече само роден поет, преминал през горнилото на мъките и заедно с „Преди да си тръгна“ във въображението ми „потекоха очите на нощта / звезди се стекоха в гръдта ми“. Благодаря на Ибрахим Камбероглу за безпощадната трагична и по неповторим начин красива истина, на художника Айдън Аслан за мъжа с цигулката и с обърналия гръб на миналото страдалец, на Зейнеп Зафер – за прекрасната българска реч и за протегнатата ръка, а на „Кралица Маб“ – за смелостта да издаде една надвременна книга.
Ибрахим Камбероглу, „Преди да си тръгна“, поезия.
Превод от турски – професор Зейнеп Зафер.
Редактор – професор Николай Аретов.
Издателство „Кралица Маб“, София, 2020