От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2012 06 dostoevski

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

От дома на мъртвите от Тони Джуд

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Миналото е друга страна от Тони Джуд

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

В очакване на Годо в Сараево от Сюзън Зонтаг

Какво означава класическо? от Дж. М. Кутси

Умът като страст от Сюзън Зонтаг

Заедно със земята, водата, въздуха и огъня, парите са петата стихия, с която човек е принуден да се съобразява най-често. В това е една от многото – а, възможно е, и най-главната – причина за това, че днес, сто години след смъртта на Достоевски, произведенията му все още запазват актуалността си. Вземайки под внимание посоката на икономическата еволюция на съвременния свят – тоест по посока към всеобщо обедняване и унификация на жизненото равнище, Достоевски може да бъде разглеждан като пророческо явление. Защото най-добрият начин да се избегнат грешките в прогнозите за бъдещето е да се гледа към него през призмата на бедността и вината. Именно тази оптика е използвал Достоевски.

Страстната поклонница на писателя Елизавета Штакеншнайдер – петербургска светска дама, в чийто салон през 70-те и 80-те години на 19 век се събират литератори, суфражистки[1], политически дейци, художници и пр. – пише през 1880, тоест една година преди смъртта на Достоевски, в дневника си:

„… но той е еснаф (мещанин). Да, еснаф. Не дворянин, не семинарист, не търговец, не някой случаен човек, например художник или учен, а именно еснаф. И ето този еснаф е най-дълбок мислител и гениален писател… Сега той често се появява в аристократическите домове и дори във великокняжеските и, разбира се, навсякъде се държи с достойнство, и все пак в него се прокрадва еснафството. То се прокрадва в някои черти, забележими в интимна беседа, но преди всичко в произведенията му… при изобразяването на голям капитал за него огромната цифра винаги ще бъде шест хиляди рубли“.

Това, разбира се, не е съвсем вярно: в камината на Настася Филиповна в „Идиот“ полетява сума, малко по-голяма от шест хиляди рубли. От друга страна, в една от най-болезнените сцени от световната литература, неизменно оставяща мъчителна следа в читателското съзнание, капитан Снегирев затъпква в снега не повече от двеста рубли[2]. Работата обаче е там, че тези прословути шест хиляди рубли (днес това са около двадесет хиляди долара) са били достатъчно, за да се преживее около една година в прилични условия.

Социалната група, която госпожа Штакеншнайдер – продукт на социалното разделение на своето време – нарича еснафство (дребна буржоазия), днес се нарича „средна класа“ и тя се определя не толкова от съсловния произход, колкото от размера на средногодишния доход. С други думи, гореспоменатата сума не означава нито безумно богатство, нито крещяща бедност, а просто човешки условия: тоест онези условия, които и правят човека – човек. Шест хиляди рубли са паричен еквивалент на умереното и нормално съществуване – и ако, за да се разбере това, е необходимо човек да бъде еснаф, то тогава ура за еснафа.


Small Ad GF 1

Защото стремежите на по-голямата част от човечеството се свеждат именно до това – достигането на нормални човешки условия. Писателят, на когото шест хиляди се струват огромна сума, функционира по такъв начин на същата физическа и психологическа плоскост, на която се намира по-голямата част от обществото. С други думи, той описва живота в неговите собствени, общодостъпни категории, доколкото, както и всеки естествен процес, човешкото съществуване тежнее към умереност. И обратно, писателят, принадлежащ към висшето общество или към социалните низини, с неизбежност представя една в някаква степен изкривена картина, тъй като и в двата случая той разглежда живота от прекалено остър ъгъл. Критиката на обществото (което сякаш е синоним на живота) както отгоре, така и отдолу, може и да предложи увлекателно четиво, но само описанието отвътре е способно да породи етически изкисвания, с които читателят е длъжен да се съобразява.

Освен това, положението на писателя, принадлежащ към средната класа, е достатъчно несигурно, и по тази причина той наблюдава с повишен интерес случващото се на нива, намиращи се по-ниско. По същия начин всичко, което се случва по-високо, е лишено за него – поради непосредствената физическа близост – от ореола на тайнствеността. Като минимум, просто числено, писателят, принадлежащ към средната класа, си има работа с голямо разнообразие от проблеми, което и разширява аудиторията му. Във всеки случай това е една от причините за широката популярност на Достоевски – както, впрочем, и на Мелвил, Балзак, Харди, Кафка, Джойс и Фокнър. Изглежда, че сумата от шест хиляди рубли се превръща в нещо като гаранция за велика литература.

Проблемът обаче е в това, че да се придобие указаната сума е далеч по-трудно, отколкото да се „направят“ милиони или да се влачи просяшко съществуване – по простата причина, че нормата винаги поражда повече претенденти от крайността. Придобиването на указаната сума, както и на нейната половина или дори една десета част, изисква от човека много по-големи душевни усилия от която и да е афера, водеща до незабавно обогатяване или, от друга страна, всяка форма на аскетизъм. Нещо повече – колкото по-скромна е желаната сума, толкова по-големи са емоционалните разходи, свързани с придобиването й. От тази гледна точка е разбираемо защо Достоевски, в творчеството на когото лабиринтът на човешката психика играе толкова съществена роля, е считал шест хиляди рубли за колосална сума. За него тя е означавала колосален душевен разход, колосално разнообразие от нюанси, всъщност колосална литература. С други думи, става дума за пари не толкова реални, колкото метафизически.

Всички негови романи, почти без изключения, си имат работа с хора, намиращи се в притеснени обстоятелства. Такъв материал вече сам по себе си е залог за увлекателно четиво. Но велик писател Достоевски е станал не заради неизбежните сюжетни хитросплетения и дори не заради уникалната дарба към психологически анализ и състрадание, а благодарение на инструмента или, говорейки по-точно, на физическия състав на материала, който той ползва, тоест благодарение на руския език. Който сам по себе си – като, впрочем, и всеки друг език – извънредно силно напомня за парите.

Що се отнася до хитросплетенията, то руският език, в който подлогът често се устройва уютно в края на изречението, а същността често се крие не в основното съобщение, а в неговото подчинено изречение – той сякаш е просто създаден за тях. Това не е аналитичният английски с неговото алтернативно „или/или“ – това е език на подчиненото отстъпление, това е език, изграждащ се на „макар че“. Всяка изложена на този език идея тозчас прераства в своята противоположност, и за руския синтаксис няма занимание по-увлекателно и съблазнително от пресъздаването на съмнението и самоунищожението. Многосричковият характер на речника (средната руска дума се състои от три-четири срички) разкрива първичната, стихийна природа на явленията, отразявани чрез думата по-пълно от каквото и да е убедително разсъждение, и често писателят, приготвил се да развие мисълта си, внезапно се сблъсква със звученето й – и се хвърля презглава в преживяването на фонетиката на дадената дума, което пък отвежда разсъжденията му в най-непредсказуема страна. В творчеството на Достоевски ясно се долавя достигащото понякога садистична интензивност напрежение, пораждано от непрекъснатото съприкосновение на метафизиката на темата с метафизиката на езика.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

От разхвърляната руска граматика Достоевски е извлякъл максимума. Във фразите му се дочува трескав, истеричен, неповторимо индивидуален ритъм, а по съдържанието и стилистиката си речта му е една потискаща психиката сплав между белетристика, разговорен език и бюрократизми. Разбира се, той винаги е бързал. Подобно на собствените си герои, той е работел, за да свързва двата края, през цялото време пред очите му са се носели кредитори и издателски срокове. При това ми се ще да отбележа, че за човек, преследван от срокове, той необичайно често се е отклонявал от темата: може дори да се твърди, че отстъпленията му често са продиктувани от самия език, а не от изискванията на сюжета. Казано по-просто: четейки Достоевски, човек разбира, че източникът на потока на съзнанието е не в самото съзнание, а в словото, което трансформира съзнанието и променя руслото му.

Не, той не е бил жертва на езика. Но проявяваният от него пристрастен интерес към човешката душа излиза далеч извън пределите на руското православие, с което той се е отъждествявал: синтаксисът определя степента на това пристрастие в далеч по-голяма степен от вярата. Всяко творчество започва като индивидуален стремеж към самоусъвършенстване и – в идеалния случай – към святост. Рано или късно – и по-скоро рано, отколкото късно – пишещият открива, че перото му достига далеч по-големи резултати от душата. Това откритие често влече след себе си мъчително душевно раздвоение, и именно на него се дължи отговорността за демоническата репутация, с която литературата се ползва в някои широки кръгове. Всъщност, в някакъв смисъл нещата са точно такива, защото загубите на серфимите почти винаги са находка за смъртните. При това всяка крайност, сама по себе си, винаги е скучна, и при добрия писател винаги се дочува диалога на небесните сфери с бездната. Но дори и ако това раздвоение не води до физическата гибел на автора или ръкописа (пример за което е вторият том на гоголевите „Мъртви души“), то именно от нея се поражда писателя, виждащ задачата си в съкращаването на разстоянието между перото и душата.

В това е целият Достоевски; с уточнението, обаче, че перото постоянно е избутвало душата отвъд границите на проповядваното от него православие. Защото да бъдеш писател с неизбежност означава да бъдеш протестант или, най-малкото, да използваш протестантската концепция за човека. И в руското православие, и в римското католичество, човекът е съден от Всевишния или от Неговата Църква. В протестантството човек сам извършва над себе си някакво подобие на Страшния Съд, и в хода на този съд той е далеч по-безпощаден към себе си от Господа или дори от църквата – дори и само затова, че (по свое собствено убеждение) той познава себе си по-добре, отколкото го правят Бога и църквата. И още затова, че той не желае (по-точно – не може) да прости. Но доколкото нито един автор не пише изключително от гледна точка на приходите си, литературните герои и постъпките им заслужават един безпристрастен и справедлив съд. Колкото по-изчерпателно е разследването, толкова по-убедително е произведението – а нали писателят се стреми преди всичко друго именно към правдивост. В литературата светостта сама по себе си не се цени особено високо: ето защо старецът у Достоевски смърди.

Разбира се, Достоевски е неуморим защитник на Доброто, тоест Християнството. Но ако се замислим, не е имало и по-изтънчен адвокат на Злото. От класицизма той се е научил на един изключително важен принцип: преди да се изложат собствените доводи, колкото и силно човек да чувства правотата и дори праведността си, първо трябва да се изредят аргументите на отсрещната страна. Работата дори не е в това, че в процеса на изреждането на опровергаваните доводи човек може да склони на противоположната страна: просто едно такова изброяване, само по себе си, е силно увлекателен процес. В края на краищата може да се остане и при собствените убеждения; но, след като си осветил всички доводи в полза на Злото, то вече произнасяш постулатите на истинската Вяра по-скоро с носталгия, отколкото с жар. Което, впрочем, също повишава степента на достоверността.

Но не само заради едната достоверност, с почти калвинистка упоритост, героите на Достоевски разголват душата си пред читателя. Има още нещо, което принуждава Достоевски да обръща живота им наопаки и да разглежда всички гънки и бръчици на душевната им голота. И това не е стремежът към Истината. Защото резултатите от неговата инквизиция изкарват на бял свят нещо по-голямо, нещо превъзхождащо самата Истина: те разголват първичната тъкан на живота, и тази тъкан не е приятна за гледане. А към това го тласка една сила, чието име е – всеядна ненаситност на езика, комуто в един прекрасен ден всичко става малко – Бог, човек, действителност, вина, смърт, безкрайност и Спасение. И тогава той се нахвърля върху самия себе си.

1980

Източник



[1] Жени, борещи се за избирателни права. Бел. пр.

[2] Става дума за известна сцена от „Братя Карамазови“. Бродски допуска тук незначителна грешка, тъй като у Достоевски парите се затъпкват в пясък, а не в сняг. Бел. пр.

Йосиф Бродски е руски и американски поет, носител на Нобеловата награда за литература за 1987.

Pin It

Прочетете още...

Един експеримент

Петър Вълков 26 Дек, 2012 Hits: 8253
Споделял съм мнението, че за удобство на…