Когато Даниел и Виктория ван Бойнинген за първи път разглеждат бъдещия си дом – тиха вила в полския град Вроцлав – тя е изоставена от години, а прозорците ѝ са зазидани с тухли. Но нещо в обрасналата градина им проговаря. Представят си как отглеждат там кокошки, как засаждат домати и краставици. Мислят си, че могат да го превърнат в нещо красиво – място, където децата им да тичат и играят.
Нанасят се, знаейки много малко за това какво се е случило във вилата преди Втората световна война, когато Вроцлав, по онова време Бреслау, все още е част от Германия; или какво става там по време на войната, когато съветските войски държат града под жестока обсада; или дори какво става с къщата след края на войната, когато стотици хиляди местни германци са насилствено преселени от вече полска територия. Всичко, което съседите им могат да кажат, е, че във вилата някога се е помещавал комунистически вестник.
Въпреки това двойката иска да научи повече и разследванията в крайна сметка ги отвеждат до семейство Майнеке в Хайделберг, Германия – възрастни брат и сестра, които казват, че са родени в този дом. През един дълъг следобед показват на двойката снимки от по-щастливи времена преди войната, но заедно с това отправят към ван Бойнинген изненадващо предупреждение: възможно е двойката да открие останки на германски войници, погребани в градината. Може би няколко, може би повече; не могат да бъдат сигурни.
Ван Бойнинген не знаят какво да мислят за това твърдение, но то изведнъж започва да звучи много по-правдоподобно, когато Даниел, докато копае изкоп за водопровод в задния си двор, изравя каска от нацистката епоха. Около това време Виктория получава неочаквано почукване на вратата – от един археолог. Разказът му разтревожва двойката още повече – той е намерил документи, които описват цяло „военно гробище“, разположено на техния адрес. Може ли някой от колегите му да ги посети отново, за да направи проучване? Може би това е просто съвпадение във времето, но за ван Бойнинген е ясно, че отговорът трябва да е „да“.
Оказва се, че археологът е нает от частна организация в Германия, управлявана главно от бивши военни и малко известна на обществото.
Фолксбунд, както се нарича групата, има необичайната мисия да издирва гроба на всеки германец, загинал във войните на страната, и да му осигури достойно погребение – без значение кой е бил или какво е направил.
В един студен мартенски ден на 2023 г. екип на Фолксбунд пристига с багер в имота на Ван Бойнинген. Скоро работниците достигат слой разрохкана пръст – сигурен знак, че под него лежи гроб. Археолозите спират, за да извадят шпакли и четчици, за да не повредят костите. Виктория и синът ѝ се навеждат да погледнат, докато копачите разкриват останките на млада жена с много по-малък череп в скута ѝ: майка и дете, също като нас, мисли си Виктория. Децата ѝ, запленени, питат дали могат да не ходят на училище на следващия ден, за да гледат. Родителите се съгласяват, и през цялата седмица ван Бойнинген наблюдават с изумление какво излиза от земята зад дома им.
Появяват се стари ръждясали предмети като ключове и обици. Монокъл. Златен венчален пръстен. Голяма верига, а на нея медальон с името Вилхелм Корн. Когато някой вдига останките на войник от Вермахта, на земята пада кукла – може би е принадлежала на дъщерята на мъртвия мъж. Работниците внимателно събират костите и ги изпращат в обозначени каси. Там, където ван Бойнинген си представят градина или може би басейн, сега има само редица могили.
Окончателният брой на телата е поразителен: 128 души.
Потресаващо – но поне за Фолксбунд – не съвсем изненадващо. Европа, в някои отношения, е огромно гробище, осеяно с останки от двете световни войни, които по скромни оценки са отнели живота на около 56,5 милиона души. Мнозина просто са изчезнали в руините, докато други са набързо погребани в немаркирани гробове. Докато страните се възстановяват след войната, повечето от тези бойни полета просто са покрити с асфалт, тъй като европейците се стремят да обърнат нова страница – оставяйки нелеката задача да се открият мъртвите за бъдещите поколения. Много държави по света имат организации като Фолксбунд, но никъде тази работа не е толкова натоварена със значения, колкото в Германия, където паметта и забравата са постоянно преплетени в борбата да се изправим – или да избегнем – вината, която е толкова всеобхватна, че много препратки към националистическото минало на страната и до днес си остават табу. Германия е място, където знамената рядко се развяват извън футболни мачове, а нацисткият поздрав може да се накаже със затвор. Реакцията на Германия в навечерието на войната между Русия и Украйна е затруднена, защото страната не иска да бъде възприемана като военна сила.
И все пак, дори когато страната се стреми да избягва напомняния за своето минало, останките от него продължават да изплуват – всяка година се разкриват военни гробове с между 8 000 и 12 000 германци. Кости са откривани от багери, копаещи подземни паркинги в германски села, както и от техници по телекомуникациите, полагащи оптични кабели там, където през 40-те години са се водили битки. В началото на руската инвазия в Украйна през 2022 г. войници край Киев копаят окопи, когато попадат на скелет на мъж. Това е германски войник, загинал по време на последната война, водена там – нацисткото нашествие в Съветския съюз, преди около 80 години.
Ситуацията се усложнява от възхода на крайната десница в Европа и по света. За първи път след Втората световна война екстремистки партии набират сили из целия регион, а в страни като Италия, Австрия, Унгария и Нидерландия тези движения отразяват – а в някои случаи дори директно произлизат от – фашистките групи, които някога са предизвикали войната. В Германия водещата роля поема партията „Алтернатива за Германия“, или AfD, която на предсрочните избори през февруари стана втората по големина парламентарна сила, почти удвоявайки местата си там.
AfD променя германския обществен дискурс по теми като имиграция и климатични промени. Но най-силно сблъсъкът с германските норми настъпва при подхода на партията към старите табута, свързани с войната. Лидери на AfD вече осмиват онова, което наричат „култ към вината“ около начина, по който нацисткото минало се преподава в училищата, и търсят съюзници сред американската десница. Преди изборите през февруари технологичният милиардер Илон Мъск агитира в полза на AfD, след като направи поздрав, наподобяващ нацисткия, по време на встъпването в длъжност на президента Тръмп. „Децата не трябва да бъдат виновни за греховете на родителите си, камо ли на прародителите си“, каза той пред тълпа поддръжници на AfD на митинг. Седмици по-късно, на конференция по сигурността в Мюнхен, вицепрезидентът Джей Ди Ванс изрази подкрепата си за авторитарни движения в цяла Европа, казвайки на германските лидери, че между екстремистки партии и властта „няма място за прегради“. Този коментар предизвика въздишки в залата и упрек от канцлера Олаф Шолц, който по-късно заяви: „Обещанието ‚никога повече‘ не е съвместимо с подкрепа за AfD.“
Обещанието за „никога повече“ поставя трудни въпроси пред Фолксбунд, който се сблъсква с идеята за вина – индивидуална или колективна – при всяко разравяне. „Понякога откриваме истински зли извършители“, казва Дирк Бакен, който ръководи организацията. „В някои случаи знаем биографиите и знаем, че вероятно, ако бяха оцелели, щяха да бъдат изправени пред съд и екзекутирани.“ Понякога обаче вместо това организацията се оказва в ситуация да търси гроб за ексхумираните тела на германски майки и техните деца, покосени от съветски артилерийски огън или – в по-сивата зона – трупа на призован тийнейджър-войник, който е бил принуден с оръжие да убива евреи. Тези случаи могат да отразяват сложността на историята, но – както установих след много месеци репортажи за Фолксбунда и неговата собствена, понякога оспорвана история – те могат и да я замъгляват.
Търсенето на падналите войници в Германия започва в един самотен офис парк на два часа път с влак от Франкфурт. В един есенен ден се срещам с Арне Шрадер, пенсиониран майор от армейския резерв, който ръководи отдела по ексхумации в централата на Фолксбунд близо до Касел – индустриален град в централна Германия. Някога Касел е бил пълен със средновековни сгради, но след като става военнопромишлен център на нацистите, съюзнически бомбардировачи го сриват до основи. Тази променена следвоенна градска среда представлява едно от най-големите предизвикателства при намирането на мъртвите, казва ми Шрадер. Архивна карта може да показва точното място, където е погребана група войници, според местоположението на местна църква или стар уличен план. Но какво става, ако църквата е изчезнала, а улиците са прекроени? „Сега това е просто поле“, казва Шрадер. „Откъде изобщо да започнеш?“
Volksbund Deutsche Kriegsgräberfürsorge – пълното име на организацията се превежда приблизително като „Народна лига за грижа за германските военни гробове“ – е основана през 1919 г. като частна група за търсене на изчезнали в Първата световна война. Членове обикалят от врата на врата, събирайки стотинки от вдовици и техните деца, които се надяват следващото известие от Фолксбунд да бъде с новини за съдбата на близките им. Мандатът на бунда не е просто да намира телата, а и да решава къде да бъдат погребани – създавайки вид вертикално интегрирана структура, която първо ексхумира мъртвите, а после ги препогребва, често в гробища, които самата организация изгражда в покрайнините на градовете и за които се грижи вечно. Днес Фолксбунд поддържа около 830 военни гробища по целия свят, където са погребани 2,8 милиона германци. Бюджетът на организацията идва главно от членовете ѝ – много от тях роднини на загиналите. Той провежда обиколки на гробищата като отправна точка за размисъл върху въпроса какво биха направили участниците, ако бяха на мястото на жертвите на войната. „Die Toten verpflichten die Lebenden“, казва стара поговорка на Фолксбунд – „Мъртвите задължават живите.“
Огромното количество открити останки – милиони кости – прави ДНК тестването твърде скъпо, затова изследователите използват като улики други предмети, намерени с костите,– например опознавателни жетони или писма от близки. Докато вървим с Шрадер по коридора, минаваме покрай колекция от предмети, които са оцелели през годините заедно с костите на мъртвите: ръждясал кръст, стъклено око със син ирис, джобен часовник със стрелки, спрени на пет минути преди единадесет.
Шрадер изважда бутилка, в която някога е имало вино. Сега тя съдържа напечатано съобщение с име: Франц Таубер. Роден е на 16 юли 1918 г. и е бил млекар, преди да отиде на война. Шрадер помолил свой колега да влезе в базата данни, но резултатите гласели, че Фолксбундът все още не е открил потомци на Таубер. В другия край на масата стоят стотици военни жетони, събрани от местата на ексхумации, подредени на купчини по около дузина. „Триста живота, на една маса“, казва той. „Може би петстотин деца, останали без баща. Триста съпруги. Шестстотин родители.“ Шрадер спира за миг, докато колегите му продължават да въвеждат данни. „Въпросът е: защо изобщо правим това?“
Той не винаги е бил толкова философски настроен, но когато е бил млад лейтенант, Шрадер посещава военно гробище на Фолксбунд в Белгия – последното място за почти 40 000 германски войници, много от които са на същата възраст като него и останалите от парашутния му взвод. Суровата реалност на всички тези гробове повдига у него много въпроси относно военното насилие и моралната отговорност на воюващите. „Какво позволява на мъжете да се избиват взаимно?“ пита се той. „Как една война може да превърне добър, грижовен, семеен баща през 1938 г. в бойна машина през 1942 г. в Русия?“
И все пак живите съдят мъртвите. Много малко семейства проявяват интерес да приемат костите на нацистки предци, когато Фолксбунд се обажда с новината за откритието им. Други групи направо атакуват работата на организацията. През 2020 г. антифашистки лидери започват протести, когато става публично известно, че германски официални лица присъстват на церемонии в гробище на Фолксбунд в Нидерландия, в което са погребани известни нацисти, включително Юлиус Детман – офицерът от СС, арестувал Ане Франк. Към тях се присъединяват и еврейски лидери, които подписват петиция, наричайки гробището „най-расисткото и антисемитско място в Нидерландия“. Фолксбунд отхвърля подобни критики: ако Европа иска да се изправи пред пораженията, причинени от войната и историята ѝ, то трябва да има места за почитане на мъртвите – включително и на фигури като Детман.
Няколко месеца след като се връщам от Германия, търся Артур Грааф – човека, организирал петицията срещу гробището. „Мъртвите трябва да бъдат погребани,“ казва той, когато се обаждам в Нидерландия. „Не можеш просто да ги оставиш да лежат там.“ Но човекът, който в крайна сметка е изпратил Ане Франк на смърт? Като му осигурява гроб като на всеки друг, казва той, Фолксбунд е отишъл твърде далеч в своята мисия: направил е така, че нацистките мъртви да изглеждат като жертви на войната, а не като престъпници – цел, която, по думите на Грааф, стои зад желанието на Фолксбунд да се грижи за тези гробове.
Попитах Грааф какво би направил със същото място, ако беше отговорен за него. „Бих изградил земен вал около него“, каза ми той. „Нека растат къпини. Това е всичко.“
Фолксбунд получава сведенията си от различни източници, а понякога източникът е самият човек, погребал телата. През май 2023 г. 98-годишен мъж на име Едмонд Ревей разказва на местния вестник, че има нещо, което трябва да признае. На 19 години той е бил част от Маки – партизанска група, която се е сражавала с нацистките окупатори във Франция. В последните дни на войната отрядът му пленява група от 47 германски войници. Вместо да ги отведат в лагер за военнопленници, казва Ревей, отрядът ги завежда в покрайнините на село, наречено Меймак, нарежда им да изкопаят собствените си гробове и ги застрелва всичките, заедно с една французойка, за която се смятало, че е колаборационистка. Ревей разказва, че всички членове на отряда се заклеват в онзи ден никога да не говорят за случилото се. Сега всички освен него са мъртви. Той иска хората да знаят какво се е случило и – може би най-важното за Фолксбунд – казва, че все още знае къде точно са погребани телата.
Когато пристигнах това лято, старецът вече беше завел германците до мястото, на около 15 минути път с кола от центъра на Меймак. Но с течение на времето предполагаемото място на екзекуцията се е преобразило: някога голите хълмове сега са покрити с висока гора от дугласови ели, засадени след войната. Въпреки това хората от Фолксбунд се чувстват уверени, че мястото е това. Тяхната наземна радарна система, макар и неспособна да открие кости, засича нещо, което изглежда като гилзи от куршуми и следи от разровена земя.
Докато германците вършат работата си, аз тръгвам да търся Ревей. Признанието му е голяма новина в Европа – поне един репортер вече е дебнел около дома му. Но когато пристигам в Меймак, истерията е отминала и Ревей се съгласява да се срещнем на обяд в дома на негов приятел, местния зъболекар. Влиза с кариран каскет и отхвърля всякакви опити да му помогнем да стигне до масата; въпреки леката приведеност, изглежда елегантен за човек, приближаващ 100-годишна възраст. „Искате ли да чуете цялата история?“ пита той, след като намира мястото си.
Съпротивителният му отряд, казва той, е бил командван от бивш френски резервист с псевдоним Ханибал. На 7 юни 1944 г. отрядът напада града Тюл, а на следващия ден пленява 55 души. Дават шанс на войниците да се присъединят към съпротивата, но само няколко от тях го правят, главно чехи и поляци, принудително мобилизирани от нацистите. Но остава въпросът с 47-те германци. Нямало на кого да ги предадат, а отрядът бил твърде малък, за да ги задържи. „Когато получиш заповед,“ казва той, „просто трябва да я изпълниш.“
Ревей казва, че е срещнал Ханибал, плачещ, след като е получил заповедта от един от своите началници; командирът – единственият сред французите, който говорел немски – опознал пленниците, някои от които са израснали в същия граничен регион като него. Никой не искал да убие французойката – предполагаема колаборационистка от село, наречено Сен-Парду. Теглят жребий и задачата се пада на мъж с фамилия Тексиер, брат на местен дърводелец. След като ровът е изкопан, Ханибал нарежда на германците, които имат снимки на семействата си, да ги погледнат за последно. Мъжете, които щели да бъдат убити, са бащи за някого и синове за други, казва ми Ревей. Пленниците са застреляни веднъж – и после втори път, за да се уверят, че са мъртви, „coup de grâce“, по думите на Ревей.
„Животът ми е роман,“ казва ми той накрая. „Не ти пожелавам да преживееш това, което аз преживях.“ Завършва десерта си, след което синът му го откарва у дома.
Тъй като дните минават без особен напредък в издирването, работниците от Фолксбунд стават все по-напрегнати. Десни колекционери подхранват онлайн пазар за предмети от нацистката епоха и работниците се страхуват, че грабители могат да проникнат нощем на мястото в търсене на трофеи. В същото време селото започва да се уморява от международното внимание. Ролята на Меймак в съпротивата срещу нацистите е изглеждала героична – до разкритието на Ревей. Сега някои онлайн коментатори твърдят, че той е извършил клане. Един ден, докато съм на телефона си в Меймак, попадам на брошура в интернет, която иска да изясни фактите. „Бойците на съпротивата не са военнопрестъпници!“ пише в нея, с критика към журналистите, че правят сензация от убийствата.
На кафе, Селин Компà – местната журналистка, публикувала първата статия за Ревей – ми разказва как градът е реагирал на новината. „Много хора предпочетоха да се мълчи, да не се казва нищо,“ казва тя. „И аз мисля, че беше изключително смело от негова страна да проговори.“ Франция, изглежда, има свое собствено табу, когато става дума за това какво са правили нейните бойци по време на войната. Всички страни имат за какво да се чувстват виновни, казва тя, а войната изважда на показ най-лошото у всеки. „Това е като да извадиш призрак от гардероба.“
Към края на август в селото започва да се разпространява слух, че търсенето не върви добре. Някои хора вярват, че Ревей може да си е измислил такава драматична история от нищото, макар че някои елементи вече са били потвърдени; по-вероятно изглежда, че останките се намират на друго място наблизо. Тайната на Ревей е била погребана толкова дълго, че може би никога няма да бъде изровена. Десет дни след началото на разкопките Фолксбунд публикува изявление, че са открити стари монети и гилзи от куршуми от войната, но не и скелети. „За съжаление, такива неуспехи са част от нашата работа“, се казва в изявлението, „но ние няма да се откажем и ще търсим допълнителна информация.“
Някои от откритията на Фолксбунд обаче се случват много по-бързо. През април миналата година получих обаждане с въпрос дали мога да отлетя до Будапеща: групата е разкрила предполагаем масов гроб с около 1000 останки, край магистрала близо до унгарската граница със Сърбия и Хърватия. Почвата там била пясъчна, което означава, че разкопките вървят по-бързо от обичайното, и ще трябва да стигна скоро, ако искам да пристигна преди края.
Историята на този конкретен масов гроб започва с 50-дневната обсада на Будапеща от съветски и румънски сили в края на войната. По това време Унгария е управлявана от собствен фашистки режим – Партията на Кръстосаните стрели – която убива хиляди цивилни, докато воюва рамо до рамо с нацистките си съюзници в рамките на едва пет месеца власт. Когато Съветите най-накрая превземат града, боевете се водят не само по улиците, а се спускат и в канализацията, където над 150 000 души намират смъртта си.
В един слънчев ден миналата пролет пристигам на площадка близо до изоставени казарми от комунистическите години на Унгария. Костите на стотици мъже – както германци, така и унгарци – лежат в отворена яма. Излизам от колата на фона на чуруликащи птици и звъна на лопати, забиващи се в пясъка. Ямата е с дълбочина три метра и унгарски войник, който работи с Фолксбунд, ми маха да се спусна при него на дъното. Зад него, подаващи се от стената, се издига армия от кости: там, където някога са били мъже, сега има ребра, фрагменти от гръдни кости, прешлени и зъби, всичко стърчащо от земята. На земята други войници седят с четчици, почистват костите и ги групират: бедрена кост до бедрена кост, таз до таз. Колекция от черепи покрива маса, от очните им кухини понякога стърчат корени на дървета.
Войниците, чиито кости наблюдаваме – войници от Вермахта и унгарци, сражавали се с тях – оцеляват при съветската инвазия и са изпратени като военнопленници в лагер в град, наречен Бая. Но след като пристигат там, сред тях се разпространява болест – най-вероятно тиф. Преживели са световна война – най-възрастните вероятно и две – само за да умрат в лагер, най-често в спалното си облекло. Слънцето пробива облаците и унгарският войник и аз едновременно забелязваме нещо блестящо в пясъка. Това е войнишки жетон. Тълпа унгарци и германци бързо се събира, за да го огледа. Част от датата на раждане – 29 юли – е ясна, но годината е ръждясала и нечетлива. Името е Петер Вираг – на унгарски фамилията му означава „цвете“, казва ми един войник.
На следващия ден след ексхумацията няколко служители на Фолксбунд ме отвеждат до гробище извън Будапеща, където се погребват останките на много германци, загинали по време на обсадата през 1944 г. Това е спокойно място със стотици бели кръстове и камък с надпис от Алберт Швайцер: „Гробовете на войниците са най-великите проповедници на мира.“
Присъствието на това гробище на унгарска земя изглежда е прието от местните, но на други места гробовете на Фолксбунд предизвикват спорове. Когато започнах да проучвам други гробища, поддържани от организацията, се натъкнах на множество конфликти, някои продължаващи с десетилетия – подобни на този около гроба на преследвача на Ане Франк в Нидерландия.
В един случай жителите на Костермано, Италия, откриват, че Кристиан Вирт – офицер от СС, известен като „Кристиан Жестокия“ заради ролята си в създаването на програмите на Хитлер за отравяне с газ и смъртоносни инжекции – е погребан в местно гробище на Фолксбунд, заедно с още двама високопоставени нацисти. Жителите настояват останките да бъдат премахнати, но Фолксбунд заявява, че не може да ги ексхумира, защото са погребани в масов гроб. Едва след четири години на протести – и отказ от страна на местните власти да се погребват нови останки там – имената на тези мъже са премахнати от „книгата на честта“ в посетителския център на гробището през 1992 г. През 2002 г. официалният Холокост мемориал на Израел, Яд Вашем, възразява срещу церемония на Фолксбунд в Израел, която почита загинали германци, включително офицери от СС; събитието е отложено. На следващата година Фолксбунд предлага изграждането на мемориал за германци близо до гробище в руския анклав Калининград – за жертви на медицински експерименти от страна на СС. В един момент костите на 4 300 германски войници стоят с години в чешка фабрика за тоалетни чинии, след като възниква спор с властите, които първоначално изискват германците да платят милиони долари, за да ги погребат.
Когато разговарях за тези противоречия с Дейвид Ливингстън – историк от Калифорнийския лутерански университет, който е изследвал работата на Фолксбунд – той ми каза, че историята на организацията може да има връзка с това как се държи тя днес. В следвоенна Западна Германия, където днес се намира Фолксбунд, процесът на прочистване на бивши нацисти от старите им позиции е буксувал дълго време, тъй като Студената война със Съветите се превръща в основната грижа на Европа. Това позволява на много бивши нацисти да си намерят работа във Фолксбунд, търсейки телата на своите загинали сънародници. Тези мъже отдавна са мъртви, казва Ливингстън, и днешният Фолксбунд е различен. „Но организационната култура е такава, каквато е била зададена от хората, които са основали групата през 50-те и 60-те години – по-специално ветерани от армията на Третия райх“, каза ми той.
Ливингстън ми разказа за лична връзка със стремежа към откриване на гробове: в началото на 2000-те научава, че дядо му по майчина линия е погребан на гробището на Фолксбунд в Костермано. Според семейна легенда дядото, сержант, е убит по време на бунт от собствените си хора, защото отказал да изостави нацистката кауза, дори след като вече било ясно, че Германия е загубила войната. Ливингстън ми разказа, че обяснил случая на Фолксбунд, докато изследвал книга за него, и помолил организацията да му предостави цялата документация, която има относно откриването на тялото на дядо му, за да може да потвърди историята. „Изведнъж започнаха да се държат уклончиво с мен“, каза той. „Накратко – не отговориха.“ (Фолксбунд ми съобщи, че размяната е била „изключително любезна“, но че техните архиви „са вътрешни работни документи, които организацията не може да предоставя.“)
Ливингстън каза, че има граници на представянето от страна на Фолксбунд на войниците като жертви на нацисткия режим. „Наративът, който те популяризират според моите изследвания, е това, което бих нарекъл ‚велико изравняване‘ – че всички са били жертви. Но не можеш да поставиш в една и съща категория еврейска жертва, изтръгната от дома си, и германски гражданин, подложен на бомбардировки от Съюзниците,“ каза той. „Мисля, че сега е изключително важно да се назовават нещата с истинските им имена, защото се плъзгаме към тази нелиберална, ако не и авторитарна популистка представа за света.“
Един летен следобед, по време на дълго пътуване с кола към Виена с Дирк Райц – изпълнителния директор на офиса на Фолксбунд в Дрезден – го попитах какво означава за неговата работа надигащата се вълна на популизма. Отне му секунда да отговори. В организацията се водел дебат как Фолксбунд трябва да се справи с интереса на крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ (AfD), която се е свързала с тях с предложение за съвместни събития. Райц смята, че като непартийна организация, Фолксбунд трябва да се стреми да поддържа диалог с всички политически сили в Германия.
Но понякога нещата не вървели по план, каза той. Неотдавна той и колега били поканени от поддръжник на AfD да направят презентация на предстоящо събиране. Когато пристигнали, се оказали в средата на възстановка на битка – подобно на тези от Американската гражданска война. Само че тази битка изглежда била от Втората световна война и някои от участниците носели униформи на СС. Униформите преминали границата на допустимото за Райц – той напуснал събитието незабавно. Все пак го попитах дали някога е повдигнал въпроса за униформите пред поддръжника на AfD. „Все още очаквам да проведем този разговор,“ каза ми той.
Райц продължи да шофира през равнината към Виена. Около залез телефонът звънна, и Райц отговори, разменяйки няколко думи с обаждащия се, преди да затвори. Попитах го кой беше. „Човекът, за когото ти разказах,“ каза той. „Казах му, че сега не е подходящ момент да говорим.“
Дори ако Фолксбунд е предпазлив в контактите си с членове на AfD, крайнодясната партия в Германия открито изразява подкрепата си за организацията и нейната мисия. На уебсайта на AfD петиция, подписана от лидерката Алис Вайдел, посочва финансирането на Фолксбунд като един от законодателните приоритети – заедно със създаването на „Национален ден на неродения живот“ и план за блокиране на бежанци от Газа да влизат в Германия. Ян-Филип Тадсен, депутат от AfD в провинциалния парламент на североизточната провинция Мекленбург-Предна Померания, ми каза, че е дарител на Фолксбунд и че обича да полага венци на техни церемонии от името на AfD.
Фолксбунд наистина има поддръжници от целия политически спектър: няколко служители на организацията, с които говорих, казаха, че най-големите ѝ политически покровители са от Християндемократическия съюз – по-дясната християнска партия на Германия. Един член на Зелената партия, с когото се свързах, ми каза, че подкрепя групата, защото тя насърчава мира и се противопоставя на крайнодесния екстремизъм.
Въпреки това възможността крайнодесни екстремисти да присвоят Фолксбунд за свои цели тревожи някои, включително и бившето му ръководство. „Опасението ми е, че тази организация е в огромен риск да бъде инструментализирана,“ каза ми Маркус Мекел, президент на Фолксбунд до 2016 г., когато се срещнахме в Берлин. Мекел, бивш протестантски пастор, израства в Източна Германия, където комунистическият режим отказва да строи мемориали за Втората световна война, защото ги възприема като про-нацистки по самата си същност– подход, с който Мекел казва, че не е съгласен, докато избягва трудните въпроси на историята. Когато поема ръководството на Фолксбунд през 2013 г., обаче, той казва, че е шокиран от акцента на организацията върху възпоменанието. „Имаше едно отношение там: ‚Нашите бедни момчета; вижте какво им се е случило на бойното поле‘,“ каза той. За организация, толкова загрижена за миналото, Фолксбунд изглежда е изместила на заден план мотото „никога повече“.
Мекел решава да предприеме реформаторски проект във Фолксбунд. След като разглежда материалите, които организацията разпространява, установява, че повечето от тях са неуместни – например възпоменателни книги за загинали войници от Вермахта, които разказват за живота им, но пропускат всякаква информация за престъпленията, извършени от германската армия, или коледни картички, изпращани до дарители, съдържащи „тъжни истории от западния фронт“. Флаерите, които Фолксбунд раздава на гробищата си, се съсредоточават основно върху архитектурата. „Но нямаше нищо за войната, нищо за това защо изобщо тези войници са били там,“ каза той. Мекел нарежда публикациите да бъдат спрени, докато не бъдат пренаписани. Заедно с това той ми разказа, че служителите на Фолксбунд почти изцяло се фокусират върху идентифицирането на гробове на германски войници и пренебрегват цивилните останки.
Скоро новият президент започва да проучва и финансите на Фолксбунд. Една от тревогите му е, че с всяка изминала година броят на вдовиците от войната, които даряват средства, намалява, и приходите на организацията спадат. Но още по-тревожно, според Мекел, е това, че някои от останалите дарения имат силно съмнителен произход. В един случай той открива, че голям дарител всъщност е организация, за която подозира, че е основана от ветерани от СС. Групата сега изпращала пари чрез благотворителна фондация, за да прикрие връзките си с нацисткото минало, казва Мекел. „Въпросът е: кой финансира всичко това?“ каза той.
(Когато се обърнах към Фолксбунд по този въпрос, те идентифицираха групата като Организация за взаимопомощ на бивши членове на Вафен СС – група, известна с немските инициали HIAG, която впоследствие е разпусната след множество скандали. Фолксбунд потвърди, че активите на HIAG са били прехвърлени на фондация, с която организацията по-късно е работила. Но от Фолксбунд заявиха, че групата на Вафен СС „се е възприемала като хуманитарна организация“ и поради това имала правото да дарява.)
С нарастващо разочарование Мекел се заема да изясни позицията с мисията на организацията – ход, който се надява да бъде първа стъпка към по-широки реформи. Оказва се обаче, че това ще бъде последният му кръстоносен поход във Фолксбунд. В предложението си той се стреми да изясни позицията на организацията по отношение на Втората световна война, наричайки я „расова война за унищожение“ – стандартно определение, одобрено още преди години от германския парламент, което ясно поставя отговорността за конфликта върху Германия. Но много от членовете на Фолксбунд не го приемат. Група резервисти повежда PR атака срещу Мекел, като един бивш генерал пише статия, в която нарича предложението му „чиста глупост“ и отхвърля идеята, че войната е била кампания за унищожение, като „историческа теория, която изисква фактически доказателства.“ Някъде през 2016 г. Мекел осъзнава, че опонентите му имат достатъчно гласове, за да го отстранят, и подава оставка. (В изявление Фолксбунд заявява, че Мекел е „изпаднал в разрив“ с организацията, защото е „игнорирал процесите на вземане на решения в рамките на сдружението и не е включвал комисиите в решенията си, а е действал самостоятелно. Това е предизвикало недоволство в организацията.“)
След като Мекел публично говори за съпротивата срещу неговите реформи, Фолксбунд в крайна сметка одобрява формулировката „война за унищожение“, подобна на това, за което Мекел настоява – макар и едва след като той вече не е част от организацията. Мекел ми каза, че е шокиран, че такова нещо изобщо е трябвало да се обсъжда толкова години след края на войната. Но заедно с това е скептичен дали формулировката наистина променя нещо. „Може и да са одобрили своята декларация за мисия, но не промениха поведението си“, каза ми той. „Как да скърбим и да си спомняме за тези войници, без да ги почитаме?“
Костите, изровени от градината на ван Бойнинген във Вроцлав, са подготвени за повторно погребване в дъждовен септемврийски ден на гробище на Фолксбунд в покрайнините на града. Към 128-те тела Фолксбунд е добавил още 178 останки, предимно от нацистки войници, намерени на други места около града. Общо 306 души трябва да бъдат погребани в този ден, казаха ми, в церемония с военен стил, включваща тромпетист и свещеник.
Фолксбунд е търсил роднини, които да присъстват, но намира само един жив. Това обаче не спира тълпата от хора, които идват на службата същия следобед: когато пристигнах, десетки германци слизаха от наети автобуси – редови членове на Фолксбунд, пътували над три часа от градове в консервативните провинции Саксония и Тюрингия. Една група беше донесла венец с логото на организация, наречена „Земляческа асоциация Шлезия“, в Полша. По-късно научих, че това е т.нар. германска земляческа организация, представляваща потомци на прогонените от тази част на Полша след падането на нацисткия режим. В последните години младежкото ѝ крило е било изключено заради връзки с неонацистка политическа партия.
Под нас, в ямите, лежат останките, подготвени за погребване. Всеки комплект кости е поставен в малък черен ковчег, дълъг около 60 см, които от своя страна са подредени в спретнати редици на земята, всеки с клонче ела отгоре. Те са разпределени между две масивни ями – една за войниците и друга за цивилните – приблизително поравно.
Попитах дали мога да се срещна с роднината, когото изследователите са открили, и скоро бях представен на Ирмгард Ауст, чийто дядо, Густав Хилер, е убит през последната година на войната на 61-годишна възраст. Ауст ми каза, че самата тя е членка на Фолксбунд; за първи път ги вижда като дете в Бавария, когато събират дарения с ламаринени кутии. Когато ѝ се обадили, тя мислела, че искат ново дарение – вместо това ѝ съобщили, че са открили останките на дядо ѝ зад вилата. „Заплаках,“ каза ми тя. „Развълнувах се.“ Ауст ми показа сепия портрет на Хилер, който гледа с хлътнали очи – мъж на средна възраст, преживял вече една световна война. Хилер не е воювал за нацистите, каза тя, но режимът му поверил разпределението на храната, докато Бреслау се отбранявал. Накрая, през април 1945 г., дядо ѝ е убит при въздушен удар.
Съпругът на Ауст, Готи, започна да показва още снимки, но в един момент жена му го помоли да спре. Готи затвори фотоалбума и вдигна поглед от него с учтива усмивка – изглежда бяхме достигнали до нещо, което двойката не искаше да се вижда. Попитах Ауст какво има в последните снимки. Не пожела да каже.
Някой удари звънец, сигнализирайки началото на церемонията. Заваля лек дъжд, и различни официални лица застанаха на амвона, говорейки за войната в Полша и нуждата германците да признаят отговорността си за престъпленията. Говориха за кампаниите на Германия за унищожение срещу малцинства. В тълпата от германци бях един от малкото чужденци този ден – нито един полски представител не говори на церемонията, провеждаща се в тяхната страна, въпреки че някои са били поканени.
И може би именно заради тази атмосфера се появи нова тема – не вина, а скръб. Много от присъстващите казаха, че въпреки опустошението, причинено от Германия, и техните семейства са били жертви и също искат завършек на тази война. Един разказа за свой роднина, който е загинал на Коледа през 1941 г. Военният дякон разказа историята на своята баба, която не знаела дали да обяви съпруга си за мъртъв, след като той изчезнал в Русия. „Когато си спомняме мъртвите пред Бог, не мислим за маса от хора – мислим за отделни личности: име, дом, семейство“, каза той. „Боже на мира, молим Те за хората, които погребахме тук днес. Знаем имената само на някои, но вярваме, че за Теб те не са число, а Твои деца.“
Последва минута мълчание, докато тромпетистът свиреше. По-късно мъже с лопати дойдоха и погребаха за втори път 306-те тела.
Следващия месец седнах с Бакен – бивш бригаден генерал, който сега е изпълнителен директор на Фолксбунд. За мен имаше нещо странно в погребението – не само това, че церемонията се провеждаше с военни почести, а че германците скърбяха толкова за себе си, колкото и за жертвите си. Знаех, че това е естествена човешка реакция, когато се погребват мъртвите; но същевременно всичко това изглеждаше като нарушаване на някакво неизказано табу за начина, по който трябва да се помнят точно тези бойци. Разбира се, на погребението се призна националната вина, с която Германия все още се сблъсква. Но когато става дума за отговорността на отделните членове на семействата, избрали пътя си по време на нацистките години – онези „отделни хора“, по думите на дякона – „никога повече“ беше заменено с разкази като този на Ауст за дядо ѝ, свързани с положителни лични качества, а не с чудовищното колективно престъпление. Може би е по-трудно за семействата да носят истории за вина, отколкото за нациите.
Попитах Бакен какви други табута може би се променят в неговата страна. Недоверието към армията е едно от тях, каза той. „Когато бях млад войник и вървях по улиците на Хамбург, някой можеше да плюе в краката ти, когато те срещне,“ каза той. Сега нещата се променят: руската инвазия в Украйна показва, че германските нагласи към пацифизма трябва да бъдат преосмислени. „Пацифизмът няма да те защити от човек, който има намерение да ти причини зло,“ каза той.
Нищо от това не е оправдание за военните престъпления на Германия, каза той. Нацисткият режим унищожава собствената си страна заедно с голяма част от Европа. Сред мъртвите, които Фолксбунд ексхумира, не са само шофьори и готвачи, а и истински масови убийци. И все пак въпросът за вината е сложен. Бакен каза, че много от тези, които са погребани, са били само на 19 години, когато са загинали. „Сега, с мъдростта на погледа назад, хората казват: ‚Трябвало е да направят това‘ и ‚Трябвало е да не правят онова.‘ Аз често се питам: Какво бих направил, ако бях на тяхното място?“
Разказа ми история за дядо си, който воюва с Вермахта и след поражението на Хитлер е изпратен в лагер за военнопленници, където търпи насилие от страна на съветските власти, преди да се завърне у дома. Като малко момче в следвоенна Германия, Бакен разказва, че веднъж заварва дядо си и братовчед му – и двамата бивши войници – в градината да пият кафе. Двамата мъже плачели. „Не разбираш като дете, но когато пораснеш и съзрееш, започваш да разбираш защо са плакали,“ каза той. „Но моите деца? Те вече нямат такива преживявания.“
Спомних си за размяна на имейли с Серж Кларсфелд, 89-годишен бивш ловец на нацисти, живеещ във Франция, който участва в протеста срещу гробището на преследвача на Ане Франк в Нидерландия. Семейният опит на Кларсфелд във войната е много различен от този на Бакен – баща му е убит в Аушвиц – и той изглеждаше разочарован, че въпросът с гробовете все още е предмет на дебат толкова години по-късно. За него въпросът е прост: „Протестирахме, защото беше известно, че германските гробове в това гробище, в страна, окупирана от германската армия по време на войната, са предимно гробове на СС,“ написа ми той.
Бакен не вижда въпроса с гробовете толкова черно-бяло. „Как съдим някого днес, за когото вероятно можем да предположим, че е извършил нещо лошо, че е извършил престъпление? Той никога не е бил изправен пред съд. Никога не е имал възможност да се защити, защото е загинал,“ каза Бакен.
За Бакен изглежда има повече пространство за разговор, повече място за нюанси и деликатност, когато става дума за останките и за кого са те.
„Аз съм човек, който наистина няма желание да ги вижда като герои,“ каза Бакен за нацистките останки, които Фолксбунд ексхумира. „Но си ги представете – дори и онези, които са извършили престъпления – представете си ги като осемгодишно момче, стоящо пред коледна елха – със… със сияещи очи и…“ Настъпи пауза. „Родил ли се е като чудовище? Като извършител? Не. Някой го е превърнал в това.“
Никълъс Кейси е щатен журналист в списанието. Той е пътувал до пет европейски държави, за да стане свидетел на откриването и повторното погребване на германци, загинали през Втората световна война.
