С какво говоренето за „промиване на мозъци“ ни блокира срещу собствената слепота
Не беше толкова отдавна, когато уважаваните психолози не говореха сериозно за „промиване на мозъка“. Терминът имаше леко кичозния привкус на други срамни моменти от Студената война – шпионските котки на ЦРУ и параноята на „червените под леглото“. Но незаменимата програма Ngram Viewer на Google, която анализира колко често дадени фрази се появяват в печатни текстове, потвърждава, че през последните две десетилетия се наблюдава възход в употребата на думата. Какво точно е причинло завръщането на „промиването на мозъци“ в ежедневните и академични доскусии?
Един от възможните отговори е възходът на технологиите, за които се подозира, че имат силата да контролират съзнанието, сред които на първо място са социалните медии. Друга причина е утвърдената политическа поляризация на нашето време. Когато братовчедът, с когото сте ритали футболна топка като дете, започне да изрича безпогрешни убеждения за вирусите, ваксините и изменението на климата – убеждения, които той смята за неподлежащи на обсъждане – може да се запитате: Какво се е случило с него? Това не е просто обикновено несъгласие. Възможно ли е да са му промили мозъка?
Не се самоуспокоявайте; той се чуди същото за вас. Преди няколко години Psychology Today публикува контролен списък под заглавие „Приятелите ви може да са с политически промит мозък, ако …“. Последната точка в списъка: „Предполагат, че всеки, който не е съгласен с тях, трябва да е с промит мозък.“ И така, почакайте – означава ли това, че допускането на възможността мозъкът ви да е промит, че всъщност не е? Или това е твърде лесно?
Няколко скорошни книги се занимават с темата за промиването на мозъци – сред тях е „Промити мозъци“ на Даниел Пик; „Тъмно убеждаване: История на промиването на мозъци от Павлов до социалните медии“ на Джоел Е. Димсдейл и „Нервните системи: Науката за мозъка в ранната Студена война“ на Андреас Килен. Всички те споделят определена научна колебливост по отношение на думата, която са принудени да използват за своя предмет. „Да, терминът „промиване на мозъци“ е глупав и ненаучен“, пише Димсдейл. „Никой никога не го е имал предвид буквално, но метафората е силна.“
В новата си книга „Нестабилността на истината: промиване на мозъци, контрол на съзнанието и хиперубеждаване“ Ребека Лемов, историчка на науката в Харвард, подхожда по различен начин. Често я питат дали промиването на мозъци наистина съществува. без никакви увъртания от типа „зависи какво имате предвид“. Всъщност, продължава тя, „това, което наричаме промиване на мозъка, не е рядкост, а често срещано явление“.
Разбира се, фрази като „промиване на мозъци“ нямат фиксирано значение, независимо от употребата им, която може да бъде неточна и експанзивна. Когато Франц Фанон пише за колониалните усилия за lavage de cerveau [промиване на мозъци] в Алжир или когато коментатор през 70-те години обвинява президента Ричард Никсън, че е „промил мозъците“ на белите работници, за да се страхуват от комунистическо проникване, думата показва нещо, колкото и неясно дефинирано да е то.
И все пак неотдавнашното възраждане на този термин поражда подозрения. Обвиненията в промиване на мозъци не са неутрални твърдения; те предлагат конкретно обяснение защо някой има убеждения, които смятаме за абсурдни. Това обяснение приписва тези убеждения на умишлена манипулация, а не на рационални аргументи или лично убеждение. По този начин то може да превърне хората с „достойни за съжаление“ убеждения в жертви, а не в действащи лица, които заслужават не само осъждане, но и съчувствие, а може би и лечение. През 70-те години на миналия век, когато култовете бяха в разцвета си, това лечение се наричаше „де-програмиране“. От това ли се нуждаят нашите изпаднали в зависимост братовчеди? Систематично превъзпитание в конвенционалност?
Най-ранните появи на понятието „промиване на мозъци“, пише Лемов, са в средата на ХХ век, в досиетата на Службата за стратегически услуги, предшественик на ЦРУ. Терминът става известен до голяма степен благодарение на трудовете на американския журналист Едуард Хънтър. Той твърди, че това е превод на китайска фраза, но е възможно, както твърди и другаде, да е негова собствена измислица, за да опише китайските техники за убеждаване.
Тези техники са били най-известно прилагани по време на Корейската война. Като военен пленник Морис Р. Уилс е бил подложен на редица лишения – бил е недохранен и поставен в мръсни условия под постоянно съществуващата заплаха от екзекуция. Ужасът се редува със скука. Условията се подобряват, когато Уилс е преместен в така наречения Лагер Едно. Храната се подобрила, можело да се изпращат писма до дома и дори имало игри на волейбол.
Изглежда, че това е бил ранен етап от процедурата, известна като превъзпитание. Уилс е идентифициран като член на експлоатираните класи, обещаваща цел за метода. Размишлявайки върху преживяванията си много години по-късно, той казва: „Промиването на мозъци не се прави с електроди, залепени за главата ти“. По-скоро това е „дълъг, ужасен процес, при който човек бавно – стъпка по стъпка, идея по идея – се убеждава напълно, както бях убеден и аз, че китайските комунисти са разкрили тайната на човешкото щастие и че Съединените щати се управляват от богати банкери, маккартисти и „империалистически агресори“.
Теорията зад този метод, както е формулирана от председателя Мао, не звучи толкова зле. Хората не могат да бъдат принудени да станат марксисти, пише Мао. Той препоръчва, вместо това, „демократични“ методи на „дискусия, критика, убеждаване и образование.“ Важен етап от процеса се нарича „изговаряне на горчилката.“ Американските войници, както и китайските селяни, върху които методът първоначално е бил изпробван, имат много горчилка за изговаряне: за расизъм и бедност у дома и за дискриминация в армията. Уилс е накаран да се вгледа в себе си, да напише автобиография. Той и други военнопленници са подложени на часове лекции по марксистка теория.
Изправен пред изискването да оправдае „американската система“, Уилс – неспособен да формулира какво е това – се ориентира към това, което похитителите му наричат прогресивна (за разлика от реакционната) посока. Американското общество е в процес на разложение, започва да вярва той; китайският път е бъдещето. Той избира да не бъде репатриран. Но, докато други пленници, които взимат същото решение, са изпратени да работят във ферми и в фабрики за хартия, той е изпратен в Народния университет в Пекин.
Процесът на промиване на мозъци никога не е бил завършен. Многократно са изисквани показни актове на „покаяние“ – Уилс вече е трябвало да участва в семинари по „самокритика“. Сега му преподават повече за марксизма и историята на Китай. Той дори става свидетел на публична екзекуция. Но в крайна сметка остава в Китай дванадесет години.
Ретроспективните разкази на Уилс за неговото преживяване, след като се връща в Съединените щати и е в позиция да размисли върху това, което му е било сторено, са просветляващи. Ясно е, че китайските му похитители са успели, поне за известно време, да произведат истинска промяна в съзнанието. Той е, както сам казва, „напълно убеден.“
Ако вярваме на думите на Уилс, можем да се замислим над твърдението на Мао, че никой не може да бъде принуден да вярва искрено. Изповядвайки това, Мао повтаря една стара идея на съвременната европейска мисъл, която е получила най-влиятелния си израз в трактата на Джон Лок от 1689 г. „Писмо относно толерантността“. Лок осъжда използването на принуда по въпросите на вярата – нещо, което сега свързваме с испанските инквизитори – и един от аргументите му е, че това просто не може да работи. Той пише, че истинската вяра е продукт на „вътрешното убеждение на ума“. Ефективният мъчител може да накара жертвите си да движат крайниците си, както той им каже, или дори да казват думите, които той шепне в ушите им – изповядване на вярата, признаване на вината. Но „такава е природата на разума, че той не може да бъде принуден да вярва в нещо чрез външна сила.“
Въпросът на Лок е свързан с едно по-общо философско твърдение за вярата: че никой не може просто да реши да вярва в нещо. Опитайте се например да повярвате, че списанието (или компютърът, или таблетът, или телефонът) пред вас е отровна змия, или че чашата ви за кафе е направена от разтопена лава. Ако искате, можете да изкрещите, но равномерният сърдечен ритъм ще ви издаде.
И въпреки това всички ние със сигурност можем да изпаднем в ситуации, в които желаното убеждение идва неудържимо. Още през XVII век хората са виждали ограниченията на възгледа на Лок. Оксфордският църковен деец Джонас Проаст се съгласява, че вярата не може да бъде насилвана пряко, но, по неговите смразяващи думи, магистратът може да налага „такива наказания на онези, които отказват да приемат тяхното учение…, които могат да ги накарат да се замислят“.
За да накараш някого да повярва в нещо, е необходимо да се прикрие ролята, която насилието е изиграло в процеса. Промитите мозъци не могат да възприемат самите себе си като такива; това би означавало, че мозъкът остава непромит. Те могат само последователно да опишат преживяването си като прозрение, като пробуждане на съзнанието, като „червено хапче“. Както Лемов цитира някой, който ѝ казал за промиването на мозъка селдното: ако методът работи, той „се изтрива сам“.
И така, ако обкръжението ви е било пригодено така, че да изключва алтернативни възгледи, трябва ли да кажем, че сте били принудени да вярвате в нещо? Дали ще наречем това насилствено убеждение, е въпрос на терминологични предпочитания. Начините да се накарат хората да вярват в нещо не се делят точно на убеждаващи и насилствени – моделът на промиване на мозъци дава основание за това разграничение. Както пише Лемов, повтаряйки психолога Едгар Шейн, това не е „нито чисто убеждаване, нито чиста принуда, а и двете: принудително убеждаване“.
Фразата „принудително убеждаване“ ефективно изразява основното възражение срещу това, което сама описва. То потиска основния начин за упражняване на човешката автономия – пречи ви да вземете собствено решение. Ако случаят е такъв, дали наказателните съдилища ще ви признаят за отговорен за това, което правите, когато сте с промит мозък?
На този въпрос беше даден категоричен отговор по време на съдебния процес срещу Патриша (Пати) Хърст през 1976 г. Две години по-рано Хърст, внучка на магната на пресата Уилям Рандолф Хърст, е студентка в Бъркли. Животът ѝ се променя завинаги, когато попада в полезрението на членовете на Симбионската освободителна армия – антикапиталистическа партизанска група. Те я отвличат и я държат в килер със завързани очи в продължение на близо два месеца. По време на пленничеството тя е изнасилвана многократно от лидерите на групата, като ѝ е казвано, че би било „коравосърдечно“ да откаже съгласие.
Малко след това ѝ е предложен номинален избор. Дали да се присъедини към тях? Или иска да бъде освободена? За нея е ясно, че привидността на избор е илюзорна, че тя избира между присъединяване към групата и смърт. Тя избира живота. Или, както се изразява по-късно, „приспособих мислите си към техните“. Както и при военнопленниците от Корейската война преди нея, при тези обстоятелства простото преструване не е било реална възможност. „До момента, в който бяха приключили с мен – разсъждава тя по-късно, – аз всъщност бях войник от Армията за освобождение на Симбиона.“
Малко повече от два месеца след отвличането ѝ камерите за наблюдение заснемат Хърст да обира банка в Сан Франциско с пистолет в ръка. Когато в крайна сметка е арестувана, тя тежи 48 килограма и по оценка на психолога Маргарет Сингър е „зомби с нисък коефициент на интелигентност и ниска емоционалност“. Психиатърът от Йейл Робърт Джей Лифтън интервюира Хърст в продължение на около петнадесет часа и след това я обявява за „класически случай“ на промиване на мозъка. По време на престоя си в ареста тя се отказва от верността си към С.Л.А. Когато е изправена пред съда за ролята си в банковия обир, адвокатите ѝ твърдят, че е била жертва на принуда и натиск.
Това е рискована стратегия. „Беше ми промит мозъкът“ не е законно призната защита. Както посочва Лемов, разказвайки за този епизод, един от психиатрите, които свидетелстват като експерт на защитата, не прави услуга на Хърст, като признава безгрижно, че „промиване на мозъка“ не е термин с „каквото и да е медицинско значение“. Според него той се е превърнал в „нещо като събирателно понятие за описание на всякакъв вид влияние, упражнявано от похитител върху пленник, но това не е много точно от научна или медицинска гледна точка“.
Защитата се проваля. Пати Хърст е призната за виновна и осъдена на седем години затвор. След като излежава почти две, президентът Джими Картър заменя присъдата с „излежано време“. Едва в последния ден на мандата на Бил Клинтън, през 2001 г., тя получава пълно помилване.
Защо, пита Лемов, адвокатите намират промиването на мозъка за „невъзможно за използване като оправдателна правна рамка“? Концепцията очевидно поставя адвокатите в двойна зависимост. Ако промиването на мозъка не работи, обвиняемите трудно могат да го използват като средство за защита. Но ако то работи, обвиняемите действат според собствените си убеждения и вече не са подложени на принуда. Четиридесет години след процеса срещу Хърст един интервюиращ от NPR поставя въпроса по показателен начин: „Била ли е принудена, или е станала вярваща?“ Лемов с право пита: „а защо не и двете?“. Защо да не кажем, че „Хърст е била принудена да стане истински вярваща“?
Проблемът, както го вижда Лемов, е, че нашият интуитивен модел на мислене за промиването на мозъци го диагностицира като „рационална, когнитивна неизправност“. Оттук и подигравките, на които често са подложени хората с промити мозъци. За войниците с промити мозъци по време на Корейската война се мисли като за нещастни глупаци, които са се „вкопчили“ в комунизма, казва Лемов. Тя ни приканва да помислим за паралел от XXI век: презрението, насочено към хората, които губят спестяванията си в полза на секта за криптовалута.
Лемов смята, че това възприятие се променя, след като признаем ролята на травмата в промиването на мозъци. Може би е така. Но как това твърдение се съчетава с по-широката ѝ хипотеза, че „това, което наричаме промиване на мозъка, не е рядкост, а често срещано явление“? Ако травмата е необходимо условие за промиване на мозъка, както тя предполага, то следва, че травмата е по-разпространена, отколкото бихме могли да предположим. И все пак тя настоява, че не е сред лековерните сантименталисти, които „виждат травмата навсякъде“. Колко разпространено е промиването на мозъка?
За последните историци на промиването на мозъци въпросът е свързан с високи съвременни залози. Джоел Димсдейл в „Тъмно убеждаване“ разказва за тревожния случай на Александър Уртула, който отнел живота си, след като получил зашеметяващите четиридесет и седем хиляди текстови съобщения от приятелката си, която постоянно го подтиквала да го направи. Димсдейл се пита: „Ако можеш да използваш социалните медии, за да убедиш човек, когото познаваш добре, да направи нещо ужасно, ще можеш ли да убедиш и по-широк кръг от приятели и познати?“ Като се имат предвид ресурсите – например „ферми за тролове“, каквито могат да съберат повечето държавни органи – изглежда, че понякога това е напълно възможно.
Силата на такива тролове се крие в способността им да манипулират епистемичната среда. Това, което някога е било самотен глас, крещящ на ъгъла на улицата, се превръща във взаимно подсилващ се хор. „Когато наблюдателите получават едно и също послание от няколко източника“, пише Димсдейл, „те намират посланията за по-достоверни, дори и да са абсурдни.“ Когато президентът Тръмп ни казва, че „много хора казват…“, това твърдение поне е вярно.
Имаше възмущение, когато стана ясно, че изследователи от Facebook са се гаврили с емоциите на потребителите – правили са малки промени в техните канали в рамките на това, което Лемов нарича „масивно емоционално инженерство“. Но тя отбелязва, че отзвукът не е възпрял изследователите да провеждат тези експерименти; той просто ги е направил по-сдържани по отношение на резултатите. Един от изследователите в проекта казва, че реакцията се изразява в това, че хората си мислят: „Не можете да се бъркате в моите емоции. Това е все едно да си играете с мен. Това е контрол над съзнанието.“
И в известен смисъл това е контрол над съзнанието. Но тази фраза, подобно на „промиване на мозъци“, се сблъсква с труден въпрос: Не е ли всичко, което оформя нашите мисли, желания или чувства, форма на контрол над съзнанието? Зад нашето безпокойство се крие фантазията за пълна, неограничена познавателна свобода. Всяко отклонение от този идеал се определя като манипулация. Ако се придържаме към този стандарт, тогава, разбира се, всички сме с промити мозъци. Но стандартът е абсурден. Очевидно е, че съзнанието ни се оформя от света, в който живеем, включително и от това, което казват другите. Не това имаме предвид, когато говорим за контрол над съзнанието.
Вместо това идеята ни е, че да бъдеш свободен означава да не се подчиняваш на волята на друг. Лемов цитира една разпалена забележка на социоложката от Принстън Зейнеп Туфекчи за това как онлайн корпоративната власт използва „нови инструменти и скрити методи, за да моделира тихо нашата личност, нашите уязвимости, да идентифицира нашите мрежи и ефективно да подтиква и оформя нашите идеи, желания и мечти“. Това е истинската тревога в наши дни – не само влияние, но и контрол, който е скрит и личен.
Акцентът на Лемов върху травмата подсказва, че концепцията за промиване на мозъци може да не е толкова полезна за разбирането на всичко, което социалните медии правят със своите потребители. Морис Уилс е гладувал и е бил ужасяван като военнопленник. Пати Хърст е била заключена в килер и сексуално насилвана. Съвременната социология ни приканва, може би с право, да разширим традиционното понятие, за да включим опита на работническата класа от времето на деиндустриализацията, както и несигурността на работниците с бели якички, на които е отказана сигурна работа. Все пак възниква въпросът: На какво е бил подложен средностатистическият потребител на TikTok, което да е поне малко сравнимо с това, което са преживели Уилс и Хърст?
Тук има и друга ирония. Голяма част от това, в което Уилс е повярвал, когато е живял в Китай – че социализмът е по-добър от капитализма, че Съединените щати са империалистическа сила, управлявана от класа клептократични олигарси – се споделя от много млади хора днес, които не са били подложени на нищо по-травмиращо от типичното либерално образование. Професорите им, разбира се, биха се възпротивили на намека, че са промили мозъците на студентите си, но точно в това отдавна ги обвиняват критиците им в консервативните медии.
Това е познат модел в нашата поляризирана епоха. Дясното обвинява лявото, че използва институциите, в които доминира – федералната бюрокрация, нестопанските организации, университетите, Холивуд и „старите“ медии – за да промива мозъците на обществото. На свой ред левицата отправя същото обвинение към десницата, посочвайки радиото, партизанските телевизионни мрежи и подкастовете в маносферата. (Всяка от страните осъжда дейността на другата в социалните медии.) Естествено, никой не признава, че прави това, което осъжда у опонентите си. Но това може да се очаква: ние се занимаваме с убеждаване, а те – с промиване на мозъци.
Попада ли случаят с радикалния професор в този модел на злонамерена манипулация? Като се замислим, какво точно да кажем за комунистите, които са промивали мозъците на американските войници? Или за членовете на Освободителната армия на Симбионезите – основно бели, от средната класа и добре образовани – които изглежда искрено са вярвали в своята реторика за „смърт на фашисткото насекомо, което се храни с живота на народа“? Дали и те са били с промити мозъци, за да вярват в това? Или са ги формирали по начина, по който ги формираме всички ние – в резултат на някакъв полусъзнателен процес, който само наполовина се съобразява с неща като доказателства и истина?
Можем да приемем, че терминът „промиване на мозъци“ е полезен като обяснение на това, което се е случило с някои хора, които са били подложени на изключителен стрес и напрегнати усилия за превъзпитание. Но не е нужно да посягаме към него, когато се опитваме да опишем и разберем масите от хора, които не успяват да видят това, което ние намираме за ясно. Просто има твърде много други начини за осмисляне на техните убеждения.
Хетеродоксалните възгледи – особено антиномичните – са привлекателни отчасти защото са в противоречие с очевидното. Ако убежденията ни бяха очевидни, как бихме могли да ги използваме, за да отличим нашата група от другите? Как биха могли да се използват нашите убеждения за разграничаване на социална идентичност? Дори и в по-общоприетите области, много от нашите декларирани убеждения – „нашето разнообразие е нашата сила“ – може изобщо да не са истински, ако убеждението е нещо, което се държи отговорно за фактите. По начина, по който философът Даниел Уилямс ги изследва, те са по-добре разбираеми като шиболети, племенни химни, изрази на ангажираност, които са толкова дълбоки, че не можем да си представим да се съмняваме в тях. Доколкото тези клишета не изразяват фактически положения, не бива да прилагаме към тях обяснителните рамки, предназначени да ни кажат как хората стигат до това да признават необичайни неща.
Може би е по-добре да се обърнем към по-обикновени човешки мотиви: желанието ни за одобрение от околните и начина, по който социалните стимули могат да възнаградят скандалното и да накажат разумното. Социалните медии засилват тези тенденции, като им угаждат и им позволяват да действат в безпрецедентен мащаб. Обикновените сили, действащи в огромен мащаб, често водят до ефекта на необикновена сила.
Въпреки че убежденията могат да бъдат знакови – племенни маркери, избрани не толкова заради емпиричната им точност, колкото заради това, което сигнализират за нас – много хора вярват в необичайни фактически възгледи. Това не е претенция, не е поза; това е, което те приемат за реалност. Какво ще кажете за тях?
Зад склонността ни да обвиняваме промиването на мозъка за чуждите убеждения – независимо дали те са изрази на вярност, твърди фактически позиции или нещо между двете – стои добронамерен, макар и покровителствен, етичен подтик. Да наречем някого промит с мозък означава да го представим като един от обречените – загубени души, които ние, като спасители, трябва да изкупим. И все пак може би именно нашите собствени комплекси на спасители са тези, от които трябва да се отървем.
Философът Карл Попър, който пише през 1960 г., изказва хипотезата, че изкушението да приписваме погрешни убеждения на зловеща манипулация идва от едно погрешно предположение: че „истината е очевидна“. Ако истината беше очевидна, би следвало, че неуспехът да я разберем трябва да отразява „работата на сили, заговорничещи да ни държат в невежество, да тровят умовете ни, като ги пълнят с лъжа“.
Но дори когато се сблъскваме със света на хората, които поддържат възгледи, които намираме за озадачаващи, защо да приемаме, че те са жертви на грандиозен заговор – или изобщо жертви? Може би истината не е толкова очевидна. Откриването ѝ изисква усилия и малко късмет. Други хора ще приемат различни неща за истина, защото техните пътища – поради разлики в усърдието или случайността – се разминават с нашите. Този мислещ за конспирации братовчед не е непременно жертва на контрол над съзнанието; може просто да се е заблудил в интелектуални заешки дупки, където доказателствата имат по-малко значение от принадлежността. Представянето му като жертва на манипулация му дава незаслужено опрощение. Най-обезпокоителната възможност не е, че милиони хора са с промити мозъци. А това, че не са.
