Още преди да съществува като държава, Израел вече е важна част от американското въображение. Колониалните проповедници наричат новата си земя Ханаан, а Херман Мелвил вижда американците като „особения, избран народ, Израел на нашето време“. По време на Второто голямо пробуждане в края на XVIII и началото на XIX век американските протестанти са все по-силно обсебени от Светите земи. Вероятно в отговор на това още през 1818 г. един еврейски проповедник призовава евреите да се заселят в Османска Сирия. Християнският ционизъм процъфтява и до днес е значима сила в американската политика. Ала ционизмът в съвременния смисъл е преди всичко продукт на масовата емиграция от Руската империя и дори през междувоенните години проционистките движения в Америка отстъпват социално пред официално „неционисткия“ Американски еврейски комитет (AJC). Той представлява най-асимилираната част от еврейското население, установило се отвъд океана преди „руснаците“. Тази нагласа личи в резолюцията на Американското реформистко движение от 1898 г., която обявява, че е „непоколебимо против политическия ционизъм“, защото „евреите не са нация, а религиозна общност“.

През 30-те години AJC се противопоставя на създаването на международна квази-парламентарна еврейска организация, защото това би означавало, че евреите дължат по-висша лоялност един към друг, отколкото към политическите институции на собствената си държава. Когато се обсъжда идеята за Световен еврейски конгрес, комитетът възразява срещу разбирането, че „еврейският народ“ е или може някога да бъде разглеждан като „единен национален организъм“. Военновременният председател на AJC, съдия Джоузеф Проскауър, определя ционистката пропаганда за родина в Палестина като „еврейска катастрофа“ и настоява: „От всяка гледна точка на сигурността за евреите в Америка трябва да има открито, гласно несъгласие с национализма и политическия ционизъм.“

Рязката промяна настъпва едва по време и след Втората световна война. През 1942 г., въпреки съпротивата както на Американския съвет за юдаизма – антиционистки глас, – така и на Американския еврейски комитет, няколко организации се обединяват с искане за следвоенното създаване на „еврейска държава“ в Палестина.

Заплахата от антисемитизма се възприема изключително сериозно и от двете страни, но те правят различни заключения за ролята на еврейската държава. За ционистите националният дом ще реши проблема, като осигури убежище, където всички евреи ще се стекат естествено. За антиционистите антисемитизмът е израз на расова предразсъдъчност и незавършена демократизация, който може да бъде преодолян само в солидарност с други малцинства чрез трудови движения и синдикати – и не може да бъде решен чрез превръщането на друг народ, палестинските араби, в бездомно малцинство. Основното безпокойство на AJC е, че американският антисемитизъм ще подкопае приемането на евреите в Съединените щати, затова комитетът остава верен на идеала за политическа еманципация в световен мащаб. „Отказваме да приемем тезата, че еманципацията на евреите е провал, защото е отменена в много страни под натиска на нацистите“, гласи един вътрешен военновременен анализ.

Но със създаването на Израел през 1948 г., възприето от всички американски евреи като епохално събитие, антиционизмът като политическа позиция отслабва, а Американският съвет за юдаизма запада до почти пълна незначителност.

Сред малцината, устояли на течението, най-изтъкнат е журналистът Уилям Зукерман, който следи международните еврейски дела още от 20-те години. Според него след 1948 г. термините „антиционист“ и „ционист“ губят смисъл, а той самият се определя като „про-Израел“, но „антинационалист“. Зукерман критикува „вълната на месиански национализъм, която Холокостът на Хитлер отприщи“ сред американските евреи. Прегръщайки етническия шовинизъм, завладял света от края на 30-те години, според него евреите рискуват да възприемат една жестокост, която вече променя „целия характер на народа“. Израел е превърнал евреите в „завоеватели“, чието безразличие към съдбата на арабските бежанци издава измяна на юдейската традиция на съчувствие към потиснатите. За Зукерман целенасочените усилия на израелското ръководство да отъждестви държавата с евреите по света само увеличават опасността от антисемитизъм за последните, защото създават „нови дипломатически и политически причини в допълнение към старите социални, икономически и психологически“.

Статиите му се обсъждат широко сред американските евреи и днес отново привличат интерес. Но подобна позиция струва скъпо: той е заклеймяван като „себе-ненавиждащ евреин“ и антисемит. Това, което нарича „извратено шовинистично мислене“, води дотам, че мненията му се третират „почти като равнозначни на държавна измяна“. „Да критикуваш която и да е политика на Израел – било то обездомяването на милион местни араби, отношението към арабското малцинство като към граждани втора категория или превръщането на новата държава в расова теокрация, – се заклеймява не само като нещо антиизраелско, но и като антисемитско“, пише той.

Шокът му от това е осезаем – терминът се прилага спрямо човек, който е направил толкова много, за да опише възхода на антисемитизма в междувоенна Европа. Тук сме свидетели на зараждането на своеобразна ционистка употреба на понятието „антисемитизъм“, възможна едва след възникването на самия Израел. Нови изследвания разкриват, че израелската дипломация е била достатъчно обезпокоена от влиянието на Зукерман, за да организира задкулисна кампания срещу него, включваща американски ционистки организации и накрая – натиск върху собствениците на еврейски вестници да го отстранят. В резултат на това статиите му престават да бъдат достъпни, а когато умира през 1961 г., неговият Jewish Newsletter, издаван 14 години, спира да съществува.

По-важна обаче – заради влиятелната си позиция в американския еврейски обществен живот – е трансформацията на изначално „неционисткия“ AJC, чиито политически нагласи към края на 40-те вече се приспособяват към съществуването на Израел. Наред с усилията за възстановяване на еврейския живот в Европа, AJC подкрепя и еврейските бежанци, насочващи се към Палестина. Но комитетът не понася ционисткото самохвалство, а тревогите му относно уязвимостта на американските евреи към обвинения в „двойна лоялност“ са остри – особено във времена на студена война, шпионски истерии и недоверие към чужденците.

AJC изпитва непрестанни опасения и по отношение на самите израелци; далеч е от ролята на апологет, която познаваме днес. Не бива да се забравя, че през 1950 г. в Съединените щати живеят четири пъти повече евреи, отколкото в Израел, и почти два пъти повече само в Ню Йорк. Битката за влияние между общностните първенци на американското еврейство и новата еврейска държава с нейните лидери е била практически предопределена.

Израелският премиер Давид Бен-Гурион се превръща в новия решаващ фактор. След 1948 г. той почти не обръща внимание на организираното американско ционистко движение, убеден, че с появата на Израел то е изгубило всякакъв смисъл. В представите му истинските ционисти неизбежно ще пожелаят да се преселят в новата държава – и той открито поставя под въпрос тяхната решимост, когато с разочарование вижда, че това не се случва. За Бен-Гурион, както и за Зукерман, с когото тук е съгласен, въпросът е пределно ясен: ако създаването на Израел слага край на антиционизма, разбран като съпротива срещу еврейската държава, не означава ли това, по същата логика, и край на самия ционизъм?

Бен-Гурион бързо осъзнава, че спечелването на американското еврейство минава не през твърдите ционисти, а през „неционистите“ от AJC, чиито лидер Джейкъб Блаустийн има влияние в Белия дом на Труман. Но постоянните му призиви американските евреи да се заселят в Израел вбесяват Блаустийн. Страхът, че Израел няма достатъчно население, кара премиера да гледа на Съединените щати като на жизненоважен източник на „човешки материал“ – далеч по-качествен, според него, от изтощените и травмирани оцелели от войната в Европа.

През 1949 г. израелска реч на Бен-Гурион излиза с красноречиво заглавие: „Бен-Гурион призовава американските родители да изпратят децата си за постоянно заселване в Израел.“ „Обръщаме се към родителите да ни помогнат да доведем децата им тук“, казва той и добавя, с което само налива още масло в огъня: „Дори да откажат, ние пак ще доведем младежите в Израел.“

Реакцията на AJC е бурна – заплашват с публичен протест, ако той не отстъпи. Те настояват ясно да се заяви: американските евреи не са в изгнание; техният дом е Америка, а отговорността за децата им принадлежи на техните семейства, не на израелските политици. Те искат това послание да бъде ясно изразено, за да не бъдат обвинени в липса на американски патриотизъм.

През лятото на 1950 г. напрежението достига връх, и Блаустийн пристига в Израел по покана на премиера. Срещата е необичайна. Бен-Гурион говори помирително, но Блаустийн е твърд, категоричен и дълъг в аргументите си. Той настоява американското еврейство да бъде признато като равностоен партньор на Израел: готово да помогне, но със свои собствени интереси. Подчертава нуждата в новата държава да пусне корени либерална демокрация и обещава съдействие „в рамките на американското гражданство“. Но предупреждава: добрата воля е „двупосочна улица“.

Формално и двамата печелят, но Блаустийн изглежда надделява. Той утвърждава идеята, че американските евреи не са в изгнание. Бен-Гурион обаче не се отказва от алията (еврейската емиграция към Израел) – напротив, макар че през 50-те едва няколкостотин американци годишно се преселват в Израел, той не спира да настоява. Същият призив звучи и в неговите университетски обиколки в САЩ през 1960 г.

За него също така е безусловно, че ционистките организации в чужбина трябва „при всички обстоятелства и условия“ да подпомагат еврейската държава. Тези думи, изречени по време на показните процеси в Източна Европа, усложняват още повече положението на местните еврейски общности, обвинявани в двойна лоялност. AJC реагира с възмущение и на практиката на израелските дипломати да обсъждат антисемитски инциденти директно с чуждите правителства, заобикаляйки местните еврейски организации. В крайна сметка Блаустийн обвинява Бен-Гурион в нарушаване на поетите обещания. Да се иска от всеки ционист вярност към Израел, независимо от позицията на собствената му държава, е „нечувано изискване за вярност към чужда сила“.

Въпреки това кабинетът на Бен-Гурион продължава да твърди, че има право „да говори и действа от името на евреите навсякъде“. Законът от 1952 г., уреждащ съдбата на старите международни ционистки организации, започва с думите: „Държавата Израел смята себе си за създание на целия еврейски народ.“ AJC настоява за добавянето на решаваща клауза – „Държавата Израел, представляваща единствено своите жители, смята себе си за създание на целия еврейски народ“ – но тя не е включена в приетия текст. Гневът на Блаустийн е огромен. Бен-Гурион обаче е непреклонен: Израел е като всяка друга държава и не е нужно да определя кого представлява.

И двамата знаят добре какво е заложено и кой печели. Бен-Гурион предизвиква нов скандал, когато заявява на 25-ия ционистки конгрес, че в удобствата на Запада евреите предават самата вяра и че юдаизмът е „изправен пред целувката на смъртта – бавен и незабележим упадък в пропастта на асимилацията“. AJC отново протестира, отново напразно.

Така в ранните години Израел не се радва на безусловната подкрепа сред американските евреи, която днес приемаме за даденост. През 1959 г. историкът Бен Халпърн показва, че чувството на симпатия и идентификация с Израел не означава непременно, че повечето американски евреи виждат собствената си съдба обвързана с неговото бъдеще. А през 1966 г. равин Артър Херцберг, един от най-прозорливите коментатори, упреква американските равини за тяхната хладност към Израел: „Днес никой не може да изгради значима кариера в рамките на американското еврейство чрез ционистка политическа дейност.“ Инстинктивната боязън от „двойна лоялност“ остава жива, а асимилационисткият идеал продължава да възпира откритото заявяване на връзка с Израел.

Истинският поврат настъпва през 1967 г. Шестдневната война подобрява имиджа на Израел в Съединените щати и преобразява отношенията между държавата и американското еврейство. След нея острите идеологически противоречия, белязали периода до Втората световна война, отстъпват място на взаимна прегръдка – също толкова емоционална, колкото и политическа.

Ционизмът – в нов, по-умерен смисъл на обща подкрепа за Израел и чувство за особено родство с него – започва да обединява американския еврейски мейнстрийм. „Не само че ционизмът се ‘американизира’, американското еврейство се ‘ционизира’“, отбелязва историкът Евиатар Фризел. Днес е трудно да се възстанови радикалността на тази промяна – не на последно място заради парадокса, който тя съдържа. Както отбелязва коментаторът Хенри Файнголд: „Американската еврейска идентичност, за която ционистите предвиждаха, че ще избледнее … всъщност беше укрепена от създаването на еврейската държава.“

Колко страстно Шестдневната война кара обикновените американски евреи да се вълнуват за Израел – и косвено за собствения си живот – личи от интервютата, дадени от еврейските жители на едно предградие в Средния запад на блестящия социолог Маршал Склер. Работейки за Научноизследователския отдел на Американския еврейски комитет, Склер за пръв път посещава мястото, което нарича „Лейквил“, през 50-те години; след Шестдневната война се връща. (Вероятно „Лейквил“ е чикагското предградие Хайленд Парк на езерото Мичиган.)

Хората, с които Склер разговаря, споделят, че са били завладени от интензивността на момента повече, отколкото от което и да било друго събитие, което си спомнят. Всички са били еднозначно про-израелски настроени и уверени коя страна е права. Никой не е чувствал напрежение между лоялността си към Америка и това, което изпитва към Израел – или по-точно, по думите на Склер: „Те се стараеха да не възприемат такова напрежение.“ Всички са дали пари като форма на помощ, и Склер е впечатлен от факта, че „колкото и странно да изглежда“, и въпреки липсата на каквито и да било доказателства, „дори днес [те] свързват собствените си действия с израелската победа“.

Повечето казват, че са почувствали приятно облекчение, когато неевреите също подкрепят израелската страна, и вярват, че американските евреи са спечелили ново уважение в американските очи благодарение на израелската победа. За изненада на Склер, никой от тях не е посетил Израел през предходното десетилетие, макар че полетите са станали по-евтини, и още по-изненадващо – само един има такива планове. Що се отнася до идеята за алия и заселване там, това изобщо не се обсъжда: животът в „Лейквил“ е добър.

В основата си тяхното чувство за дълбока привързаност към Израел, заключава Склер, е по-малко заради самия Израел (за който повечето знаят малко), отколкото заради историята на 30-те години, и може да бъде разбрано единствено в психологически план.

За Склер паметта за Холокоста и значението, което американските евреи му придават, е централно. По негово мнение Шестдневната война е събудила мисълта, че Холокостът може да се повтори; и заедно с това – осъзнаването, че ако това стане, американските евреи отново ще останат невредими, както по време на Втората световна война, не заради някаква особена добродетел, а по чиста случайност. Ако първия път тяхното щастие изглежда трудно оправдано, то сега могат да действат така, че да покажат, че тази изключителна съдба е довела до „някаква добра цел … Така нашата подкрепа за Израел е тясно свързана с желанието ни да запазим усещането за собствената си стойност като човешки същества.“

Склер твърди, че създаването и съществуването на Израел е възстановило онова, което той нарича „усещане за смисъл“ за американските евреи след Втората световна война. Поне за жителите на Лейквил изглежда, че „от геноцида се е родило нещо ново, чисто и добро“. Следователно, ако Израел бъде унищожен, крайната победа – в метафизичен смисъл – би принадлежала на Хитлер, а американското еврейство би било изправено пред „пълна загуба на смисъл“ и „тотална аномия“. Анализът на Склер подсказва, че тъкмо защото унищожението на Израел би застрашило психическото съществуване на самото американско еврейство, хората чувстват толкова силно, че държавата трябва да бъде подкрепяна. В същото време, добавя той, победата на Израел осигурява продължаването на равномерния тон на живота на американските евреи, почти без смущения.

Именно в този до голяма степен забравен памфлет срещаме най-задълбоченото и проникновено изследване на корените на страстната обвързаност на американското еврейство с Израел в момента на неговото възникване – преди „да стоиш на страната на Израел“ да се приеме за даденост и да се превърне в нормална и самоочевидна част от общностния живот, толкова съществена за еврейската идентичност, че всяко отклонение би изглеждало необичайно.

Американската обществена подкрепа за Израел по време на Шестдневната война от 1967 г. разкрива съществуването на по същество благосклонна национална политическа среда, която започва да се разпада едва в последните години. Самото американско еврейство, никога нееднородно, се обединява в подкрепа както никога преди. „Израел стана център на американското еврейство“, пише един изследовател. Даренията за United Jewish Appeal скачат от 65 млн. долара през 1966 г. до 240 млн. долара през следващата година и до 511 млн. през 1974 г. Това е истинското начало на про-израелската политическа активност в САЩ, макар и още в малък мащаб в сравнение с днешния.

Тъй като американските еврейски митинги показват колко популярна е станала каузата, AJC се отказва от остатъците от своя „неционизъм“. Когато лидерите на AJC отлитат за Израел, за да призоват премиера към мир, той ги моли да не се намесват в въпроса за териториалните отстъпки. Оттук нататък се очаква безусловна подкрепа – и с редки изключения тя се дава. В годишния отчет на AJC за 1966–67 г. „Израел“ е на далечно място, след борбата за граждански права и срещу дискриминацията и антисемитизма; в отчета за 1967–68 г. той вече е на върха. И остава там.

И все пак по един решаващ начин ония времена са различни от днешните. Вече има гласове, много от тях еврейски, които предупреждават, че военните победи и териториалните завоевания може да донесат само пирова победа. Но осъждането на Израел все още не е редовно свързвано с въпроса за антисемитизма. През 50-те години в съзнанието на повечето американски евреи антисемитизмът все още е свързван с нацизма и идеите за върховенство на белите и расови предразсъдъци – останки от свят, който „уж беше унищожен с армията на Хитлер“, по думите на Антидефамационната лига (ADL), но който не е напълно изкоренен.

Конференция за обсъждане на антисемитизма, организирана от ADL в Ню Йорк през 1962 г., предлага любопитен поглед към това как темата се е възприемала в десетилетията преди автоматично да бъде свързвана с Близкия изток. Участниците се съсредоточават главно върху крайнодесния екстремизъм (който според тях е в упадък), християнския фундаментализъм и устойчивите модели на социална и професионална дискриминация. Един професор по социология говори за стереотипите и трудността феноменът да бъде разбиран теоретично. Дискутира се за продължаващо изключване на евреи от курорти и частни клубове, за възприемчивостта на младежта и за насърчаване на способността „да се съгласяваме да не сме съгласни“. Изненадващо малко се обсъжда движението за граждански права или борбата срещу сегрегацията, а два въпроса, които днес биха били неразделна част от всяка дискусия, изобщо не се появяват. Единият е Холокостът; другият – Израел. В рамките на едно поколение нещата се променят радикално.

Източник

Марк Мезауър е професор по история в Колумбийския университет и автор на множество книги, сред които: „Хитлеровата империя: как нацистите са управлявали Европа“ (2008), както и една от най-популярните истории на Балканите, написани в последно време: „Балканите: кратка история“ (2002).