Марио Варгас Льоса – перуанският писател, съчетаващ суров реализъм с игрив еротизъм и теми за борбата за лична свобода в Латинска Америка – почина на 20 април в Лима на 89-годишна възраст. Новината бе съобщена от децата му чрез социалните мрежи.

През 2010 г. той получи Нобеловата награда за литература, но славата му датира още от младостта, когато с остър език и безпощадни образи разкриваше моралните компромиси и корупцията в родината си. Варгас Льоса бе част от така нареченото „бум поколение“ – литературна вълна от 60-те години, заедно с автори като Габриел Гарсия Маркес и Хулио Кортасар.

Още на 14-годишна възраст постъпва във военната академия „Леонсио Прадо“ в Лима – опит, вдъхновил първия му роман, Градът и кучетата (1963), в който критично описва живота в казармата. Книгата предизвиква скандал: висши офицери я заклеймяват, дори я обвиняват, че е финансирана от Еквадор с цел да очерни перуанската армия – което, разбира се, само допринася за нейния успех.

Макар и част от бум поколението, Варгас Льоса така и не прегръща магическия реализъм. Разочарован от репресиите на Фидел Кастро в Куба, той се отдръпва от левите идеи, които доминират сред латиноамериканските интелектуалци в продължение на десетилетия.

Избира свой път – на политически консерватор и остър публицист, често предизвикващ спорове. Опитва се и в реалната политика: през 1990 г. се кандидатира за президент на Перу, защитавайки пазарната икономика, приватизацията и ограничаването на държавните разходи. Въпреки че води в анкетите, е категорично победен от почти неизвестния по онова време агроном от японски произход Алберто Фуджимори – който впоследствие прилага именно идеите на Варгас Льоса.

Въпреки страстта си към художествената проза, Варгас Льоса започва кариерата си като журналист. Още като тийнейджър работи нощна смяна в лимския вестник La Crónica, където описва тъмната страна на града – барове, престъпност, проституция. Част от този опит намира място в Разговор в катедралата (1969) – хроника на разпадането на Перу при режима на генерал Мануел Одрия, считан от мнозина за неговия най-добър роман.

През 90-те години Варгас Льоса преживява своеобразен журналистически ренесанс. Започва да пише колонка за испанския вестник El País, където получава и гражданство. Колонката Piedra de toque („Каменен ориентир“) излиза на всеки две седмици и се препечатва из целия испаноезичен свят – от Латинска Америка до САЩ.

Понякога автобиографични, понякога вдъхновени от актуални събития, текстовете му са елегантни, лаконични и често без излишни прилагателни – стил, който му позволява да достигне и до читатели, неспособни да се задържат до края на по-дългите му романи.

„Имаме уважавани публицисти и в САЩ – пише литературният критик Илан Ставанс през 2003 г. – но кой от тях има тежестта на Варгас Льоса в испаноезичния свят? Той е полимат с леко перо, остър слух и глас като гръм.“

Чрез тези колонки Варгас Льоса защитава идеите си за свободата – индивидуална и икономическа. Това му печели подигравки в Латинска Америка, особено заради яростната му критика срещу леви режими като тези във Венецуела и Куба.

Но вярата му в свободния пазар е дълбоко лична. Когато Маргарет Тачър напуска премиерския пост през 1990 г., той ѝ изпраща цветя и писмо: Госпожо, няма достатъчно думи в речника, с които да Ви благодаря за приноса Ви към каузата на свободата.

Роден на 28 март 1936 г. в Арекипа, южно Перу, с рожденото име Хорхе Марио Педро Варгас Льоса, той прекарва детството си в боливийския град Кочабамба, където живее с майка си Дора и баба и дядо. Семейството е със скромни доходи, но с патрициански произход. Детето е отгледано с мисълта, че баща му е починал.

Всъщност родителите му са се разделили преди раждането му. Баща му – Ернесто Варгас, служител в авиокомпанията Panagra – напуска страната и подава молба за развод. Двамата се събират отново, когато Марио е на 10 години. Но отношенията с бащата са трудни и скоро момчето е изпратено във военната академия. А на 19-годишна възраст тайно се жени за 29-годишната Хулия Уркиди Иянес – съпруга на чичо му.

Бурният брак с Хулия Уркиди шокира семейството и вдъхновява Варгас Льоса да напише Леля Хулия и писачът – един от най-популярните му романи, издаден през 1977 г. Историята проследява комичните премеждия на млад студент по право и бъдещ писател на име Марито Варгитас, който се влюбва в собствената си леля, на фона на сапунени радиопиеси.

Уркиди отговаря с мемоара Какво не каза Варгитас, в който описва тежките и напрегнати години, които двамата прекарват заедно в Европа. Развеждат се през 1964 г., а малко след това Варгас Льоса се жени за своя братовчедка – Патрисия Льоса Уркиди, с която има три деца.

След 50 години брак, през 2015 г. двамата се разделят, след като той потвърждава връзката си с испано-филипинската светска знаменитост Исабел Прейслер, бивша съпруга на певеца Хулио Иглесиас. Раздялата с Прейслер настъпва през 2022 г.

Варгас Льоса оставя след себе си двама синове –Алваро, писател и Гонсало, представител на Върховния комисар на ООН за бежанците – както и дъщеря си Моргана, която работи като фотографка.

Макар Перу да е в центъра на творчеството му, писателят прекарва значителна част от живота си извън родината. През 60-те години живее в Париж, където се издържа като преводач и редактор на новини в Agence France-Presse. По-късно се установява в Барселона, преди да се завърне в Перу през 70-те.

Неговата президентска кампания през 1990 г. започва неочаквано – след публикуването на статия, в която остро критикува плана на президента Алан Гарсия за национализация на банките. Докато страната се бори с хиперинфлация и бомбени атаки от маоистката групировка „Сияйна пътека“, Варгас Льоса прекъсва писането и създава дясна политическа партия – Движение за свобода.

Кампанията му, вдъхновена от западноевропейски и американски либерални философи, контрастира с реалността на електората – бедни хора, говорещи кечуа и испански метиси. Самият Варгас Льоса – със светла кожа, стегната фигура и склонност към елегантни пуловери – изглежда откъснат от тях.

Съперникът му, Алберто Фуджимори, набляга на неевропейския си произход и се представя като съюзник на низшите класи. Освен това някои избиратели поставят под въпрос дали е уместно дълбоко католическо общество като Перу да бъде ръководено от агностик.

След категоричното си поражение и разочарован от политиката, Варгас Льоса напуска Перу отново в началото на 90-те. Разделя времето си между Лондон, където има апартамент в квартал Найтсбридж, и дом в Мадрид.

През 1993 г. крал Хуан Карлос на Испания подписва указ, с който му предоставя испанско гражданство – решение, прието с недоволство от мнозина в Перу. Варгас Льоса обаче запазва и перуанския си паспорт и продължава да пътува до Лима.

В дългата си кариера той написва над 50 романа, както и многобройни есета, пиеси и литературна критика. Освен Нобеловата награда, получава и престижни отличия като наградата „Мигел де Сервантес“ (1994) и Йерусалимската награда (1995).

Някои от най-силните му книги се занимават с превратностите на историята в Латинска Америка. Във Войната на края на света (1981) той създава мащабна художествена версия на месианското движение от края на XIX век в Канудос – изолиран град в сухите североизточни части на Бразилия.

Романът е плод на сериозно проучване в архивите на Рио де Жанейро и Салвадор. Завършва го през 1980 г. във Вашингтон, в центъра „Удроу Уилсън“, недалеч от бойните полета на Американската гражданска война – паралел, който според самия писател му помага да улови жестокостта, с която бразилската аристокрация потушава бунта.

Около мен кръжаха соколи, а от прозореца се виждаше балконът, от който Ейбрахам Линкълн е говорил на войниците си преди битката при Манасас, пише той в предговора.

Макар да може да пише блестящо за всяко място, Перу си остава негова обсебеност – изпълнена, по собствените му думи, с подозрение, страст и ярост, и дори омраза, пропита с нежност.

Знаете ли, че Херман Мелвил нарича Лима най-странния и най-тъжен град?, казва той в интервю за The New York Times Magazine в края на 1989 г., по време на кампанията си.

Защо? – пита той. [може би] Заради мъглата и дъждеца.

После се засмива: Не съм сигурен, че мъглата и дъждецът са най-големият проблем на Лима.

Източник

Симон Ромеро е кореспондент на NY Times, който отразява събитията в Мексико, Централна Америка и Карибския басейн. Работи в Мексико Сити.