Ако пред новите офиси на BBC в централен Лондон би трябвало да се издига статуя, олицетворяваща новия дух на неговия модерен интериор, съставен от „компютърни възли“, „работни кабини от стена до стена“ и „места за приземяване“, както и ежедневната борба на неговите 5,5000 сътрудници да създават съдържание, предназначено за аудитория от 240 милиона души, то най-вероятно тази статуя би представяла неспокойния, добре хранен, на средна възраст, от средната класа бял мъж, който закъснява за работна сесия и се мъчи да се оправи със сгъваемото си колело (марка „Бромптон“). Сигурно това би бил Иън Флечър, главният герой от телевизионната серия W1A, духовитата сатира на BBC за самата себе си.
Но не Флечър ще бъде човека, който ще се издига на пиедестала пред сградата. Тази чест се падна на Джордж Оруел, чиято статуя – заплатена от множество известни интелектуалци и публични фигури, сред които Том Стопард, Дейвид Хеър и Роуан Аткинсън – ще бъде открита само на няколко метра от откритата площадка за тенис на маса.
Оруел е прекарал само две години (1941-43) в ВВС, където започва работа като помощник-говорител в индийската секция на Източната служба. Няма оцелели записи на негови предавания, което може би е много подобаващо, защото, ако има нещо истински поразително в есеистиката и журналистиката му, то това е язвителният, покоряващ тембър на гласа му. Критикът Сирил Коноли, негов съвременник, смята, че единствено Д. Х. Лорънс може да съперничи на Оруел в степента, до която личността му „блести във всичко, което той е казал или писал“. Всеки читател на документалната проза на Оруел ще разпознае незабавно неговия чевръст, повелителен маниер („две неща се набиват веднага на око“), пленяващите слуха твърдения („Голямата война… не би могла да се случи никога, ако не беше изобретяването на консервите“), както и смазващите епитети: „оплескан“, „противен“, „долен“, „отвратителен“, „лицемерен“, „скотски“, „безгръбначен“, „зловонен“, а също и определението, което той би могъл да приложи към самия себе си – „раздърпан“.
А освен това Оруел може би щеше да отхвърли и тази нова почит. Мартин Дженингс, скулпторът, който работи над високата 2,50м статуя, ми казва в кабинета си, в имението Бленхайм в Оксфордшър, че Оруел е правил доста нелюбезни забележки по повод статуи на публични места – в смисъл, че те препречвали изгледа към инак перфектни гледки. Бронзовият Оруел ще гледа отгоре на пъплещите служители от ВВС, които, отвръщайки на погледа му, ще могат да прочетат и някои цитати, на стената зад статуята. Financial Times наскоро нарече Оруел „светец-покровител на нашата професия“ – друг атрибут, срещу който той навярно би протестирал. „Светците“, предупреждава той, „винаги трябва да се считат за виновни, докато невинността им не е доказана“.
Но защо точно Оруел? Времето, което той е прекарал в ВВС изглежда в най-добрия случай противоречиво. Както изследователите на „1984“ скоро откриват, мрачната, военновременна атмосфера и постоянното подчертаване на пропагандата дължат много на опита му от ВВС. Стая 101, където Уилсън Смит е изправен пред най-ужасните си кошмари, е наречена така по една от задушните зали за конференции на ВВС. „Атмосферата тук е нещо средно между женско училище и приют за душевноболни“, пише Оруел в дневника си на 14 март 1942, „и всичко, което вършим в момента, е или безполезно, или малко по-лошо от безполезно“.
Един отговор на въпроса „защо Оруел?“ е: заради посмъртната му кариера. Пет години преди смъртта му през 1950 той е, по думите на един от биографите му, Д. Дж. Тейлър, „все още донякъде маргинална фигура“. Публикувал е седем книги, четири от тях романи, но нито една не го е поставила начело сред романистите, а при две от тях самият той е отказал повторни издания. Бил е признат като великолепен есеист и смел литературен критик, но неговият съвременник и приятел Малкълм Мъгъридж, първи негов биограф, откровено го намира за „недобър като романист“. Едва с последните си две книги, Фермата на животните и 1984 (публикувани през 1945 и 1949), Оруел променя репутацията си като писател. Тези две книги ще променят и начина, по който ние мислим за животите си.
Интересът към Оруел, казва ми управителят на неговото литературно наследство Бил Хамилтън, „се засилва и разширява буквално с всеки изминал ден“. От момента на смъртта му, преди 65 години, наследството е било управлявано от А. М Хийт (който се грижи и за делата на Хилари Мантел). В офиса си в Холборн, Хамилтън описва победния марш на 1984 така: „Днес продаваме далеч повече от преди. Лицензираме далеч повече сценични постановки от когато и да било. Продаваме на нови езици – бретонски, фруилиански, окситански. Наскоро сключихме и първите кюрдски сделки. Най-неочаквано ни се обаждат, примерно от Истанбул, от местен издател, който казва, „искам да разпространя хиляда екземпляра сред демонстрантите на площада отсреща, като част от кампанията“, и ние си мислим, за бога, но това наистина е политически инструмент, тази книга. Като глобално познато име тя е абсолютен връх. Подготвя се нов холивудски филм по 1984. Фермата на животните също се подготвя за игрален филм, а Ли Хол, който написа „Били Елиът“ пише заедно с това сценична мюзикъл-версия по Фермата на животните и телевизионна адаптация по На дъното в Париж и Лондон. Днес Оруел е в абсолютен бум. Тоталните приходи нарастват с десет процента годишно през последните три години.
Напишете „#Orwellian“ в търсачката на Туитър и веднага ще видите някаква статия от South China Morning Post, в която се обяснява, че ежедневникът на Китайската комунистическа партия, People’s Daily, е нападнал про-демократичните демонстрации в Хонг Конг на оруелското основание, че те били „антидемократични“. Статия от списание Forbes предупреждава за приближаването на оруелско бъдеще, в което автомобили без шофьори стават нещо обичайно, а компютърните хакери следят „богатите хора в уличното движение и препращат информацията на моторизирани бандити“. Друга история, от Wall Street Journal, разказва за съдийката от Върховния съд на САЩ Соня Сотомайър, която предупреждава, че безпилотните дрони ще създадат оруелско бъдеще. В статия от списание Politico, Тимъти Снайдър, професор по история в Йейл, съветва, „за да разберете Путин, четете Оруел“. Под Оруел той разбира 1984: „структурата и мъдростта на книгата са пътеводители, понякога плашещо-прецизни, за съвременните събития“. И това е само горната част от палитрата. Не минава и минута без Оруел да бъде споменат в Туитър. Само двама други романисти са вдъхновили прилагателни имена, така тясно свързани в публичното съзнание с обстоятелствата, които самите те са атакували: Дикенс и Кафка. Но и те не са оформили рамките на позоваването по начина, по който го е направил Оруел. Например: една карикатура представя мъж и жена с ореоли над главите, застанали върху облак в небесата и мъж с ореол, който се приближава към тях. „Ето го пак Оруел. Приготвяй се за нова поредица от неговите ‚Аз какво ви казвах?‘“ Един сатиричен уебсайт, Daily Mash, съдържа следното заглавие „Всичко, което идиотите наричат ‚оруелско‘“. Под него е даден пример: млад служител определя думата по следния начин, „Това е когато хората следят всичко, което вършиш, като например когато приятелката ми позвъни шест пъти, докато седях в кръчмата с приятели. Това беше нещо тотално оруелско“.
Бихме могли да използваме някакъв напълно различен хаштаг[1]. Ако Оруел би се придържал към името, с което е кръстен, днес бихме могли да имаме два вида #Blairism. Като Ерик Блеър той е търсел псевдоним, под който да публикува На дъното в Париж и Лондон, за да избегне евентуалния конфуз за семейството си. „Името, което винаги ползвам, докато се занимавам със скитничество и пр.“, пише той на литературния си агент, „е П. С. Бъртън, но ако намирате, че това не звучи особено убедително, то какво ще кажете за Кенет Майлс, Джордж Оруел, Х. Луис Олуиз? Аз доста харесвам Джордж Оруел“. Псевдонимът, зает от названието на река в Съфок (където са живеели родителите му) звучи много като „всичко е наред“ (all well), но в публичната представа днес той вече означава „всичко е с главата надолу“.
Когато архитектът Франк Матчъм е получил поръчката да проектира Grand Theatre Blackpool през 1890-те, на няколкостотин ярда от брега и Северния кей [в северно-английския град Блекпул], указанията са да създаде „най-красивия театър в страната“. Миналата есен седях под орнаментално изградените балкони и пищния таван, докато гледах как Уинстън Смит, героят от 1984, беше приклещен на стол в ярко осветена килия за мъчения. Отначало изтръгнаха ноктите му, после зъбите, а след това пред лицето му беше поставен стоманен кафез с малка вратичка, през която да мине гладният плъх, който след това ще започне да гризе главата му. Тийнейджърите от галерията, които сигурно още не бяха дочели книгата до съответното място, изглеждаха доста потресени. Десет минути след края на представлението, когато сценичните работници все още чистеха кръвта по пода, актьорите се върнаха и насядаха по столове на сцената, за да участват в разговор с публиката. Постановката, направена от групата Headlong, беше обиколила цяла Великобритания, събирайки в хода на турнето звездни рецензии. Един от зрителите в Ланкашър (мека шапка, конска опашка), каза на актьорите, че е дошъл по случайност, но това било най-мощното театрално представление, което е виждал през живота си. Друг мъж, с късо подстригана сива коса, попита каква точно отговорност изпитват актьорите когато изпълняват пиеса с толкова силно политическо послание. (Отговорът, идещ от актьора, който играеше тъпия Парсън, беше, че отговорността им е свързана по-скоро с това колко добре играят ролите си). Но истински изненадващият въпрос в края на краищата дойде от младо момиче от първите редове (кестенява коса, рехаво събрана на кок). Актьорът, изпълняващ Уинстън беше строен, любезно-изглеждащ и рано оплешивяващ млад мъж; актрисата, която играе Джулия, беше красива, стройна и тъмнокоса. Въпросът, който им беше зададен беше дали „съзнателно се опитват да наподобяват Уилс и Кейт“[2] След като смехът утихна, актьорът, изпълняващ Уинстън, каза „Удивително е как хората откриват неща, които никога не сме се опитвали да правим“.
Оруел е бил предупреден да очаква това. Щом само критикът Уилям Емпсън, автор на „Седем вида двусмислие“, прочел Фермата на животните, той написал на Оруел, „Мислех, че си струва да ви предупредя… трябва се подготвяте да бъдете ‚криворазбран‘ почти навсякъде“.
В годините след смъртта му Оруел е бил използван от ратниците на Студената война като мощен глас, насочен срещу комунизма и Съветска Русия. След колапса на комунизма неоконсерваторите и либертарианците щяха да използват Оруел като аргумент против Голямото правителство и държавата-гледачка. Но самият той категорично е заявявал, че всичко, което е написал след завръщането си от Испанската гражданска война е имало демократичния социализъм в самата си сърцевина. Възможно е да се открият оруелски сценарии и от двете страни на Желязната завеса. Награденият с Оскар немски филм „Животът на другите“ – поставен във времената около 1984 – описва кошмарния апарат на тайната полиция в Източна Германия. (Когато неговата звезда, покойният Улрих Мюе, беше запитан как се е подготвял за ролята, той отговори: „Спомнях си“). Но токсичният страх от ерата на Макартизма, който пронизва филми като „Лека нощ и късмет“ на Джордж Клуни, е също толкова оруелски.
В продължение на десетилетия Фермата на животните и 1984 са сред основните произведения в британските учебни програми по литература. Поколения са израснали с фрази като „Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите“, „Четири крака – добре, два крака – лошо“, „2 + 2 = 5“ и специфично-оруелски понятия като новговор, двумислие, неличност и престъпмисъл. Списъкът на прочитна литература за тийнейджъри от късните 1970 години като мен беше пълен със смразяващи кръвта предупреждения за съветския начин на живот: Мрак по пладне на Артур Кьостлер. Един ден от живота на Иван Денисович на Солженицин и 1984. Но година или две по-късно, когато вече бях в Кеймбридж, Оруел почти не се забелязваше. Разглеждахме есетата („Защо пиша“, „Политиката и английският език“, „Политика срещу литература“), но не и белетристиката му. В онези дни Конрад, Джойс и Лорънс се смятаха за най-големите романисти на 20 век. Днес обаче 1984 вече може да се счита за най-влиятелния роман на века.
Една от причините е броенето. Сигурно не би имало чак такъв взрив на подновен интерес 35 години след публикуването, ако Оруел беше избрал другото заглавие, което е харесвал: „Последният човек в Европа“. Нито пък привлекателността на книгата би била толкова глобална. Съмнявам се, че 1984 би станала толкова голяма, колкото е днес, примерно в Бразилия – където, заедно с Фермата на животните, тя е част от учебната програма в държавните училища – ако в заглавието би се съдържала думата „Европа“. И все пак – една книга, която просто е преобърнала в заглавието годината на публикуването си, изглежда носи със себе си и собствената дата на трайност. В същата година беше пуснат по екраните филма „1984“ с Джон Хърт в ролята на Уинстън и Ричард Бъртън като Обрайън. „Мислехме, че след 1984 всичко това ще се сплеска и изчезне“, казва Бил Хамилтън, „и ще започне да изглежда малко старомодно. След падането на Стената очаквахме още повече той да изглежда като някакво (пра)историческо създание“.
Визията за бъдещето, измислена от Олдъс Хъксли в Прекрасният нов свят – общество, доведено до пълна пасивност чрез излишък от удобства и развлечения – изглеждаше по-далновидна. През 1985 културният критик Нийл Постман твърди в книгата си Развличайки се до смърт, че Оруел се е страхувал, че ще бъдем погубени от онова, което ненавиждаме, докато Хъксли е очаквал да ни погубят нещата, на които се наслаждаваме. През 2002 Дж. Г. Балард, в рецензия за биография на Хъксли, казва, че Прекрасният нов свят е „далеч по-проницателно предположение, що се отнася до формата на бъдещата тирания, отколкото е оруеловата визия за сталинистки терор… 1984 никога не се е сбъдвала истински, но Прекрасният нов свят е навсякъде около нас“.
Появата през 1988 на „Пълни събрани съчинения на Джордж Оруел“, масивна научна работа, събрана в двадесет тома, накара дори някои от най-почитащите го рецензенти да се питат защо, от всички британски писатели от 1930-те и 40-те, именно Оруел трябва да бъде онзи, избран за такъв монументален изказа на почит. Нови биографии се появиха за стогодишнината от рождението му през 2003 – черпейки от богатството на материали, представено в Събраните съчинения – но това, разбира се, беше очаквано: оруеловата индустрия просто следва пътя си. В края на тридневната конференция в Уелсли, Масачузетс, отбелязваща годишнината, Джон Родън, изследовател на Оруел, се питаше дали 2003 не е неговата лебедова песен?
Но се случи точно обратното. Както казва Бил Хамилтън, „Нещата се върнаха обратно с двойна сила“. По време на разговора с актьорите от 1984 аз ги попитах как са се подготвяли в ежедневието на 2014, за да разберат по-добре света от пиесата. Един от отговорите беше, че са гледали Едуард Сноудън по YouTube, докато е обяснявал как националната агенция по сигурността (NSA) шпионира обикновените американци; друг отговор – новините от демонстрациите в подкрепа на демокрацията от Хонг Конг; трети, който дойде от актрисата, играеща Джулия – че най-полезната подготовка лично за нея е било времето, което е прекарала в Ню Йорк в дните непосредствено след 11 септември. И то не ужаса от двата самолета, врязващи се в небостъргачите, а страха и параноята, които са последвали. Когато Джордж Буш за пръв път чул за атаките, той четял разказ за учениците от начално училище във Флорида и решил най-първо да довърши задачата си. Но след тази образцова демонстрация на държавническо изкуство, нещата бяха започнали да се влошават. Както наскоро писа романистът Ендрю О’хагън, „11 септември пусна на свобода ужасяващи фурии в умовете на американците и техните съюзници… той буквално подлуди тайните служби и техните шефове с желанието да знаят и контролират всичко“. С „войната срещу терора“ Буш направи грешката – за която Оруел сигурно щеше да го вдигне на рога – да започне битка срещу една абстракция. А след това дойдоха свободните тълкувания на закона, Гуантанамо, мъченията, индустриалното уголемяване на Агенцията за вътрешна сигурност (homeland security). „В миналото“, казва Оруел в 1984, „никое правителство не е имало властта да държи гражданите си под постоянно наблюдение“. В наши дни ФБР може да активира камерата на някой лаптоп без да светне лампичката, която предупреждава потребителя.
Ние може и да не знаем каква точно лична информация държавата събира за нас, но знаем, че я предоставяме доброволно чрез социалните мрежи. Промяната в собственото ни разбиране за лично пространство от последните десет години е както прикрита, така и открита: Иракската война беше започната през 2003, Фейсбук беше основан през 2004. Два образа предават духа на всичко това по възможно най-кондензиран начин: първият, от британския артист Банкси, представя мъже в шлифери, с устройства за подслушване, наобиколили телефонна будка; на втория, от полския художник Павел Кучински, млад човек наднича предпазливо иззад злокобно-изглеждаща колона във формата на буквата F (freedom), на чийто връх се вижда камера за наблюдение. Даже и Рупърт Мърдок сподели гледището си за по-лошото от двете неща, като през миналия Август писа в Туитър: „Нарушаването на личната сфера от NSA е лошо, но нищо не може да се сравни с Гугъл“.
Банкси – улично изкуство
(Allan Rhodes/SWNS)
Павел Кучински – поредица „F“
Бернард Крик, биограф на Оруел, посочва седем основни теми в 1984, вариращи от разделянето на света на сфери на влияние (като следствие от конференцията в Техеран, 1943), до пренаписването на историята и широкото разпространение на управленчески техники. Но повече от всичко друго, новата епоха на всеобщо наблюдение е нещото, което задържа Оруел в публичното внимание. Един от най-показателните начини, по които той е предсказал бъдещето е „правоъгълната метална плоча, подобна на мътно огледало“, която се вижда на една от стените в апартамента на Уинстън. Гениалността на този телевизионен екран е в това, че той предава и в двете посоки.
За Едуард Сноудън технологиите, описвани от Оруел „изглеждат скучни в наше време“. Той разказва на редактора на Guardian Алан Расбриджър, „Днес ние имаме уебкамери, които се движат навсякъде с нас. Всъщност си купуваме мобилни телефони, които са еквивалент на подслушвателни микрофони, и които носим навсякъде със себе си, доброволно“. Времето показва, че светът е много по-непредсказуем и по-опасен [отколкото е смятал Оруел]. Но широката публика, след като е научила за нещо като разкритията на Сноудън, продължава да купува Оруел. Макар и да има множество различни издания на 1984, сред които човек може да избира, след като разкритията на Сноудън станаха публични, новинарската агенция Блумсбърг сподели, че в Америка само едно от изданията на книгата се е преместило от 11,855-то до трето място в списъка на най-продаваните книги на Амазон. А хората, след като са препрочели книгата за кой ли път и са се наслушали до насита за разкритията на Сноудън, продължават да раздават безпрецедентни количества информация за личните си животи чрез социалните мрежи, уеб-търсачките и GPS-тракерите.
Изключителното при Орел е, че той е имал много ясна цел при писането на Фермата на животните и 1984 – цели, които в наши дни са до голяма степен лишени от съдържание. Той отива в Испания, за да се бие срещу фашизма, но се връща оттам с люта омраза срещу комунизма. Групировката, към която се присъединява, испанската Работническа партия за марксистко обединение (POUM), е независима от просъветските комунисти и във фракционните битки, които се разгарят през май 1937 тя е победена, а членовете ѝ са или принудени да се крият, или са избити. Оруел и съпругата му избягват обратно в Англия, но в Испания, в негово отсъствие, той е осъден като фашист. В собствения си „процес“ във Валенсия той вижда страничен продукт от показните процеси, случващи се по същото време в Москва.
Именно това прави историята му сложна. Оруел живее с усещането, че повечето английски писатели и интелектуалци нямат представа за реалните измерения на лъжите, които стоят в основата на сталинистките ужаси. След Итън, където е получил висшето си образование, Оруел заминава за Бирма, където в продължение на пет години работи като полицейски чиновник – нещо, което го превръща в дълбок противник на империализма. Той е ляво настроен писател, яростно атакуващ илюзиите на левицата – и го прави, като насочва огъня си срещу британския съюзник Сталин още докато Втората световна война продължава. По тази причина някои публицисти като например Т. С. Елиът (и издателство Фабер) отхвърлят публикуването му. Фермата на животните и 1984 описват сталинисткия терор, но за много читатели всичко това притежава единствено исторически измерения. Причината, поради която тези книги запазват способността си да ни плашат, се дължи на нещо друго. Атакувайки Сталин, Оруел улавя фундаментални аспекти на начините, по които се е развивал тогавашния свят и докосва струна, която трепти и до днес. Мишената му е по-голяма, отколкото самият той е предполагал.
Има много места, където човек може да отдаде почит на Оруел – от скромния му гроб в един църковен двор в Оксфордшър („Тук почива Ерик Артър Блеър“) до родното му място в една колониална къщичка в Мохари, северна Индия, която скоро ще бъде превърната в музей. Ако разполагате с някой свободен следобед в Лондон, можете да отидете до антикварната книжарница в Хампстед, където е работил като продавач (днес филиал на кафе-веригата Pain Quotidien); до първата му лондонска квартира на Портобело стрийт (наскоро предложена за продажба за 2,5 милион паунда); или може би Университетската болница, където той е починал от туберкулоза. За по-предприемчивите: членовете на Оруелското общество организират екскурзии до Юра, далечния хебридски остров, където Оруел прекарва по-голямата част от последните си години в уединена селска къщичка. Още по-далеч, в Барселона, човек може да открие Plaça de George Orwell, където надписът с името на площада се намира директно до улична наблюдателна камера (това е популярна във Фейсбук снимка, най-вероятно фотомонтаж).
Но най-странното място, свързвано с името на Джордж Оруел, е Уѝган, онова ланкашърско градче, където той е отседнал през 1936, за да опише условията на живот в индустриалния север от времената на Депресията. Работил е в градската библиотека и името му може да се открие в нейните регистри, но самата библиотека днес е превърната в музей, а изложбата на долния етаж пропуска да спомене Оруел, предпочитайки да изкаже почит към прочути ланкашърски институции като [комика] Джордж Формби, сър Иън Маккелан и уѝганското казино, епицентърът на северната душа. Оруел е живеел под наем на Дарлингтън роуд и, само на няколкостотин метра от там, във фоайето на хотел „Премиер“ се вижда снимка на ремонтиран склад близо до някакъв канал. „Уѝганският кей“, пише под нея, „обезсмъртен от Джордж Оруел в книгата му ‚Пътят към Уѝганския кей‘. Потопете се в миналото преди да си легнете.“
Двама съпрузи тъкмо я разглеждаха. „Но къде е тоя кей?“, попита съпругът на рецепцията. „Няма такъв“, отговориха му. „По тази причина хората идват да видят Уѝган само по веднъж“. Кеят винаги е бил виц, тъй като градчето е далеч от какъвто и да било бряг. Но един от складовете на канала, точно срещу фирмата „Национални гуми и автомобилно обслужване“, е бил превърнат в The Orwell – сграда, в която днес се предлага организирането на сватбени и други граждански церемонии, с начална цена 900 паунда. Местната специалност са пайовете (баници) с месо. Пред една от кръчмите виси плакат, на който Чичо Сам държи в ръка парче баница, плюс едно леко Биг-брадърско послание „Искаме да ядете повече баници“. Недалеч оттам се вижда паметна плоча, отбелязваща датата 21 март 1986, когато това малко място („Уѝгънският кей“) е било открито лично от Нейно величество кралицата. Само писател със сложността на Оруел би могъл да стигне до идеята да постави кръчма срещу магазин за гуми, който се перчи с паметна плоча, открита от кралицата – около място, което никога не е съществувало. И всичко това в градче, което той собственоръчно е поставил на туристическата карта, като е разказал колко ужасно вървят нещата там.
Има много различни Оруеловци. Литературният Оруел е приведен над пишещата си машина със собственоръчно свита цигара, висяща от ъгъла на устните му. Войнстващият Оруел стърчи с глава и рамене над другарите си антифашисти в Испания. Селският Оруел е коленичил, за да храни някаква коза (обичал е да държи лекции за по-малко практичните си приятели, като например В. С. Причет, по въпроса за ползата от доенето). Оруел-бащата обува малкия си син, седнал на коляното му.
Джордж Оруел (с кученце в ръка) по време на Гражданската война в Испания
(На заден план, с очила, се вижда Ърнест Хемингуей)
За едно нещо можем да бъдем сигурни: всяко негово представяне изглежда доста странно. Оруел е бил метър и деветдесет и е носел обувки номер 46. Когато отишъл да се бие в Испания удивил всички, защото си носел собствени ботуши. На работната маса в студиото на Мартин Дженингс лежат десетки снимки на Оруел – торбестите му панталони издърпани високо над корема, сакото закопчано до горе, тъмна вратовръзка на тъмна риза. Биографите разказват, че е имал пронизителни сини очи, но черно-белите снимки улавят само дълбоките бразди от двете страни на тънкия мустак, болезнената бледност и костеливото лице. Трудно е да се повярва, че е бил само на 46 когато е починал. Наблюдателните му очи са дълбоко потънали в очните кухини, но пък и всяка контролираща държава, основана на оруелски принципи, би се фокусирала по-скоро върху миризмата. Оруел е имал две от най-чувствителните ноздри в английската литература. Чувствал се е непрекъснато привлечен от миризми, вони и смрадове. Веднъж отбелязва, че Дикенс се отдръпва от гледки, които намира отблъскващи. Самият Оруел, напротив, се движи в обратната посока, той се приближава и вдъхва гнилите миризми толкова дълбоко, колкото може. Делото на живота му е било да изобличава „миризливи дребни правоверности“.
И докато разглеждаме снимките, Дженингс посочва краката, които „нямат край“, „туберкулозните гърди“ и „скелетоподобното“ лице. Скулпторите обичат лица, по които костите напират под кожата, казва ми той – те са много по-лесни за улавяне от онези пухкави политици с меки гънки плът.Ако има едно качество, което Дженингс се опитва да улови, то това е оруелското неспокойствие. Онова, което го е впечатлило най-много при четенето на Почит към Каталония, казва той, е начинът, по който Оруел не престава да поставя под въпрос собствените си позиции. Именно противоречивостта и противоречията, решителната липса на самодоволство, са нещата, които оживяват четенето. Никой писател не може да се чувства сигурен близо до него. „Истинският тест за един радикален революционер“, пише Кристофър Хитченс, „е не готовността да се изправи срещу правоверността и арогантността на управляващите, а готовността да оспорва илюзиите и лъжливостите сред близките си приятели и съюзници“. Както и да изглежда статуята пред ВВС, тя ще трябва да бъде сприхава и неспокойна. Никаква отпуснатост – и отчетлив привкус на неспособност да се седи на едно място. Това е светецът-покровител на една трудна дружина. И той сигурно ще иска да се махне колкото се може по-скоро от онзи тъп пиедестал.
[1] Специалният маркер, който се ползва в някои социални мрежи като Туитър и Фейсбук за обозначаване на принадлежност към определена тема (#). Бел. пр.
[2] Тоест престолонаследника принц Джордж и съпругата му Кейт, обичайни обекти на съзерцание и клюки в британската жълта преса. Бел. пр..