За първи и много вероятно последен път в живота си аз се появих в прайм-тайм токшоу. В България. Бях в столицата, София, за един фестивал, и преди да пристигна ми бяха изпратили една статия: „Има ли българската литература място в световната литература?“ Авторката, Амелия Личева, също организаторка на фестивала, изразяваше своето безпокойство, че „българската литература е твърде национална, дори провинциална.“ Тя не „засяга глобални проблеми.“

И така се започна. Камерите се обърнаха към мен и след няколко предварителни въпроса водещият попита: „Г-н Паркс, вие сте англичанин, но сте живели много години в Италия, пишете за американски списания, превеждате, познавате международната сцена. Кажете ми, как може нашата българска литература да оцелее в англоезичния свят?“ Аз бях стъписан. Дали литературата на една страна зависи от международното ѝ разпространение, за да процъфти? Да не би те да предполагаха, че аз бих могъл да им кажа как да направят така, че български автор да бъде номиниран за Нобелова награда? Може би, предложих аз, писателите просто трябва да разказват историите, които чувстват, че трябва да разкажат, и които българите с вълнение биха чели.

Но това явно не бе достатъчно. В студиото до мен седяха бивш министър-председател и председателят на Народното събрание. Те обсъждаха изявления, направени от унгарския външен министър за Европейския съюз и Украйна. Поне така ми прошепна водещият. Разговорът се водеше на български. Имаше ужасно много неща, които аз не знаех тук. Дали литературният въпрос не беше обвързан с тревогата за бъдещото съществуване на България в сянката на експанзионистична Русия – нещо, което таксиметровият шофьор ми обясни на път от летището?

В друг момент водещият ме попита как българите трябвало да реагират на факта, че пиесата на Джордж Бърнард Шоу Оръжията и човекът, наскоро поставена в София от никой друг освен Джон Малкович, изобразявала българите като наивен, милитаристичен народ с лоша хигиена.

Докато той говореше и аз отговарях, чувах глас зад кадър на български преводач, което само увеличаваше чувството ми за дезориентация. Успях да си припомня, че Шоу бе написал своята антивоенна комедия в началото на 1890-те, като я бе поставил на място, за което нито той, нито неговата публика знаеха каквото и да било, именно за да може да каже каквото си поиска. Той не си е представял турне из Балканите. Водещият не се отказа, като предположи, че ако тези коментари бяха направени за африканско население, те щяха да бъдат сметнати за крайно расистки. Борейки се да изглеждам мъдър, аз казах, че съм сигурен, че българите са достатъчно зрели, за да се усмихнат на погрешните представи на Шоу и да се насладят на пиесата за това, което тя е замислена да бъде.

По-късно, безсънен в хотелска стая на деветия етаж, до прозорец с изглед на изток над града към Турция и Черно море, аз се чудех кой се бе изложил повече: аз, който приех покана в страна, за която не знаех нищо, с мъглявата надежда, че те може би щяха да преведат моите романи (които изникват от една среда, за която те не знаят нищо), или те, като предполагаха, че поканата към мен би могла да повиши статута на България в някаква глобализирана литературна арена?

Какъв би могъл да бъде правилният отговор на въпросите, които ми бяха зададени? Преобръщайки възглавницата си, аз си спомних една забележка на мой холандски приятел, есеиста Бас Хейн, че един от ефектите на глобализацията е да накара хората от по-малки страни да мислят за собствените си култури като за второстепенни, неадекватни. „Нека вече не се изразяваме на местно наречие,“ беше провъзгласил през петдесетте години харизматичният холандски писател Герард Реве, след което беше решил да изостави родния си език и да премине към английски. (Вечерите, неговият шедьовър на холандски език от предходното десетилетие, не бе успял да намери британски или американски издател.)

Но ако писателите гледат отвъд своята национална общност, за да се обърнат към глобална публика, няма ли това да промени онова, което те пишат? Книга като Вечерите имаше специален ефект в следвоенна Холандия. Докато в страната се водеше ожесточен дебат за холандското сътрудничество с нацистите, великолепно безпомощният протагонист на Реве бе загрижен най-вече за оцеляването в задушаващия домашен живот с досадните си родители, и въпреки че той се наслаждаваше на ужасяващи, садистични фантазии, войната почти не се споменаваше – нещо, което критиците по онова време смятаха за скандално. За англоезичния читател, който получи превода, когато той най-сетне се появи на английски през 2016 г., този контекст бе изгубен. Би ли написал Реве една по-различна книга, ако бе решил да изиграе своята интернационалистка карта по-рано? Би ли била тя толкова добра? Неговото писане на английски не му донесе никакъв успех.

И така, къде оставаше идеята за Световна литература, сега преподавана като учебна дисциплина в много университети? Мисълта ми се върна към статията на Личева. Разсъждавайки за „способността да пишеш глобално,“ тя беше предложила „пътна карта за развитието на новата българска литература към превръщането ѝ в световна литература,“ като изброяваше тенденциите и тропите, които обещават международно внимание.

Авторите биха могли да се съсредоточат върху „преживяването на война и нейните ефекти върху живота на отделните хора“ или „миналото на техните страни и проблемите на колониализма.“ Тя споменаваше успешни международни автори: Кейт Аткинсън, Дж. М. Кутси, В. С. Найпол, както и Херта Мюлер и Светлана Алексиевич. „Живот под социализма“ е друга обещаваща тема, писа Личева (България отхвърли комунистическото управление през 1990 г.). Един българин, който отбелязва тази рубрика с успех, смяташе тя, показвайки, че знае „как да разшири егото и да го универсализира,“ е Георги Господинов. Неговият роман Физика на тъгата, който описва България като „това празно пространство между Истанбул, Виена и Будапеща,“ бе добре приет на международно ниво. („Един съществен глас в световната литература,“ твърди неговият американски издател.) Следващият му роман, Времеубежище, който си представяше клиника в Цюрих, където хората могат да намерят убежище в педантични реконструкции на миналото, спечели Международната Букърова награда през 2023 г. Като правило обаче, тревожеше се Личева, дори когато българските романи предлагат правилните теми — тя споменаваше тероризма, бежанците, имиграцията, културния котел — те „не успяват да забележат глобалните проблеми и вместо това гледат съсредоточено политическите и социалните проблеми на българското общество.“ Колко лошо е това?

За щастие, казваше тя, има начин да се съсредоточиш върху националното именно за да бъдеш публикуван „отвъд националните граници.“ Просто „превръщаш локалното или регионално специфично в нещо ‘екзотично.’“ Личева цитираше Джумпа Лахири, Орхан Памук и Халед Хосейни като знаменитости-примери и спомена успеха на българската писателка Ружа Лазарова, която премина от родния си език към по-интернационалния френски, създавайки истории за своето детство, които „българските читатели може да намерят за трудни за идентифициране… защото изглеждат хиперболизирани, неавтентични и по-скоро тясно пригодени към очакванията на чужда публика.“ Друг българин, Мирослав Пенков, писа Личева, „спечели Националната награда за къс разказ на Би Би Си с разказ, който представя неговата родна България като място на уникални (може да се каже ‘странни’) обичаи.“

С две думи, не е лесно да угодиш едновременно и на домашната, и на външната публика. И не винаги е лесно да знаеш какво да мислиш като читател. Автентичен ли е Неапол на Елена Феранте или, както казва един виден италиански критик, „плакат за туристи“? А какво да кажем за Сицилия на Андреа Камилери, другият голям литературен износ на страната? „Сувенир,“ оплака се друг критик: „екзотичната, неавтентична представа, която, да речем, един американец от Далас има за Италия.“ Дали читателят на световна литература не е по същество турист?

Това ми напомни за нещо друго, което да ме държи буден. От няколко седмици се чудех дали да не се откажа от участие в жури, което предоставяше резиденции на писатели — тоест, възможността да се концентрират върху писането си в приятна среда, с покритие на всички разходи. Проектът бе финансиран от голяма американска фондация, макар че беше отворен за писатели от цял свят. Всъщност, като съдии ние бяхме наясно, че макар да няма квоти за националности или полове, широкото разнообразие сред писателите, които избираме, ще бъде посрещнато добре. Аз мислех да се откажа, защото толкова много от кандидатурите бяха от един и същи вид: писатели с различни националности и етнически произход, но в най-голямата си част пребиваващи в Съединените щати и преподаващи в американски университети, предлагащи като своя примерен текст разкази за страданията или на тях самите или на техните родители, или баби и дядовци. Нямаше нищо лошо в това, но тези тъжни истории съставляваха изненадващо голяма част от кандидатурите, сякаш писателите следваха картата на Личева, която посочваше страданията на разселеното лице като нещо, което вероятно щеше да се хареса на съдиите на международни награди.

Това ли е сценарият, тогава? Че при толкова много внимание, съсредоточено върху Америка като големия двигател на глобализацията – следене на американски новини, гледане на американски филми и телевизия, четене на американски книги – американските писатели изобщо нямат грижа да „продават“ творбите си на международна публика? Във всеки случай, американският книжен пазар е далеч най-големият в света. Междувременно обаче онези от по-малко привилегировани или периферни страни, които искат да се включат в празника, са изкушени да изтъкват своята етничност или да обличат национални носии, за да привлекат международно внимание. Депресираща мисъл, но си спомням, че в мемоарите на Салман Рушди Joseph Anton той описва как, като млад мъж, прекарал голяма част от живота си в Англия, но разочарован от неуспеха си да пробие като писател, решил, че индийската му идентичност ще бъде неговият коз, и напуснал рекламната си работа в Лондон, за да преоткрие страната, която бе напуснал години по-рано. По-късно той разказва за своя възторг на вечерята за наградата Букър, когато отворил „изящно, подвързано в кожа представително копие на Midnight’s Children“, за да открие вътре екслибрис с надпис „winner“.

Тази дума беше достатъчна. Нямаше да заспя. На това ли бях посветил живота си? На игра на печеливши и губещи? Застанал до прозореца, не виждах нищо разпознаваемо на софийския силует освен победоносните златни арки на „Макдоналдс“. Една рецепта за целия свят. „По принцип – пише италианският поет Джакомо Леопарди през 1820 г. – може да се каже, че тенденцията на модерния дух е да свежда целия свят до една нация и всички нации до един човек… Дори езикът става един и същ за всички благодарение на широкото разпространение на“ – тук обаче не можех да не се усмихна – „френския.“

Оттам ли всъщност е започнало всичко? Битката за глобално превъзходство между английския и френския? Съпругата ми тъкмо бе публикувала статия за един спор между Волтер и италианския англофил Джузепе Барети, близък приятел на Самюъл Джонсън. Волтер, който през 1720-те се е възхищавал на Шекспир и дори е превел части от Хамлет, е променил мнението си след британските победи над Франция в Седемгодишната война – успехи, които гарантират британската хегемония в Северна Америка и Индия и следователно, в крайна сметка, световното господство на английския език. „Бедна Франция – пише Волтер – няма нито флот, нито пари, нито сребро, нито слава, нито остроумие.“ През 1761 г. той публикува трактата Appel à toutes les nations de l’Europe sur des jugements d’un écrivain anglais, в която обявява Хамлет за нелепа пиеса и Шекспир за човек без вкус, който пренебрегва всички правила на театъра – със сигурност неравен на Корней и Расин. Дори Франция да губи войната, тя ще запази своето културно превъзходство, настоява Волтер.

Барети се втурва в защита на Шекспир с книга от двеста страници. Подробно съсипва преводите на Волтер от Хамлет, убедително показвайки, че английският на философа не е на ниво, а след това подронва цялата идея за световна литература, още преди Гьоте да се произнесе в нейна полза през 1827 г. Според Барети, представата на Волтер за универсално приложим вкус е просто френски вкус, наложен върху култури с напълно различно мислене: форма на империализъм. Дори Волтер да би имал по-добър английски, Шекспир нямаше да „проработи“ на френски. Различните страни имат различни вкусове и винаги ще ги имат. Английският на Шекспир е толкова плътен и блестящ, че единственият начин да го оцениш е да научиш английски. „Да, мои френски мосюта, за да опознаете Шекспир, ще трябва да дойдете в Лондон.“

В това виждане литературата се основава на принадлежност; тя изисква да бъдеш част от една общност. Не можеш да решиш кой печели между Шекспир и Корней, защото няма обща мярка за художествено постижение. Литературата не е игрище, още по-малко бойно поле. Не можеш да очакваш да оцениш литературните постижения на всяка нация по един и същи начин.

На следващата вечер, вече донякъде изморен, отидох на основното си фестивално събитие – разговор с Дария Карапеткова, изтъкната българска преводачка и професорка по литература. Публиката бе обнадеждаващо многобройна и внимателна. По-късно открих, че много от тях са нейни студенти, бъдещи писатели и преводачи. Тя ме попита за Нобеловата награда, наскоро спечелена от Хан Канг. Било ли е просто „времето“ да се даде наградата на корейка? Казах, че всичко, което знам за Канг, идва от писането ми за нейния роман Вегетарианката и откриването, след обратна връзка от корейски критици, че английският превод се различава в твърде много отношения от оригинала. Преводачката, Дебора Смит, бе заявила, че „‘верността’ [към оригинала] е остаряла, подвеждаща и безполезна концепция.“ Когато престижните италиански издатели Adelphi Edizioni – след като бяха прочели книгата на английски, я преведоха на италиански от корейски – те отхвърлиха тази версия и, за да получат книгата, която мислеха, че са придобили, я преведоха от английския.

„Може би е трябвало да дадат Нобела на преводачката,“ пошегува се Карапеткова. Защо не? И преводачите жадуват за видимост. Те обичат да настояват, че преводът е оригинално произведение сам по себе си. Все пак посочих, че ние не знаем кой превод са чели шведските съдии. Френската версия, например, в която надникнах, е съвсем различна. Може би в крайна сметка световната литература ни дава версията на света, която ни устройва – в която можем да се почувстваме компетентни, понеже сме я „консумирали“.

„Какъв съвет,“ попита Карапеткова, защото това е неизбежният финален въпрос, „бихте дали на българските писатели?“

Много бих искал просто да поклатя глава. Но те бяха платили, за да ме доведат тук. „Пишете за общността, в която живеете и се движите,“ казах. „Там преживяването на четене ще бъде най-интензивно. Ако сънародниците ви са въодушевени, рано или късно някой ще ви преведе, тъй като модерният глобализиран индивид не може да приеме идеята, че има нещо отлично някъде там, до което той няма достъп, или не може да превърне в пари, или да сравни с другите отлични неща, които вече има, за да връчи награда. Дори преводът да е невъзможен, те ще преведат.“

В публиката се вдигна ръка. Един млад мъж каза, че превежда трилър, който не е особено добър. Трябва ли да го подобри?

„Това е ваше решение,“ казах му, доволен от възможността да спомена любопитния случай на иранския преводач Забихолах Мансури, който от 20-те до 80-те години твърдеше, че е превел хиляда и четиристотин книги, включително много от великите шедьоври на литературата, като систематично ги „подобрявал“ със собствени добавки и размишления, за да паснат на иранската публика. „Той стана много популярен.“

Източник

Тим Паркс (род. 1954) е британски писател. Образован в Кеймбридж и Харвард, той е автор на 16 романа и множество статии и критически текстове за издания като The New Yorker и New York Review of Books. Тим Паркс живее във Верона, Италия.