През 90-те години войните в бивша Югославия и техните последици се превърнаха в ежедневна тема за новините по медиите. След Втората световна война съществуваше широко разпространена надежда, че военни конфликти няма да се повторят никога повече в Европа. Напразно. Краят на Студената война, белязан от падането на комунизма и разпадането на съветския блок и самия Съветски съюз, отвори пространство за ново разиграване на местни съперничества, ръководени от етнонационалистически лидери, които моментално се възползваха от случая. Междувременно останалата единствена свръхсила – Съединените щати – както и бързо рухналата бивша свръхсила – Съветският съюз, превърнал се в Руска федерация – предпочетоха да стоят настрана и да наблюдават, докато ситуацията не стана твърде сериозна, за да бъде игнорирана. Но тогава вече беше късно.

Федерална Югославия, доскоро ключов европейски лидер на Движението на необвързаните, държава, която успешно играеше ролята на мост между Изтока и Запада, се разпадна отвътре. В условията на разпокъсаната посткомунистическа Европа нито една сила не прояви интерес да я запази, още повече че възраждаща се Сърбия под ръководството на Слободан Милошевич се стремеше да превърне тази многоетническа държава в еднородна „Велика Сърбия“. Федерацията се разпадна по републиканските граници, очертани на основата на езикови и религиозни различия. Изключение беше Босна, която претърпя най-опустошителната война – едновременно война за подялба и кампания по етническо прочистване.

Стремежът към етническа и религиозна хомогенност предизвика масови депортации и кланета. Именно тогава, през 1991–1992 г., терминът „ethnic cleansing“ („етническо прочистване“) навлезе в ежедневния речник на медиите, международната политика и правото. Скоро се появиха и обобщаващи изследвания, които го определяха като насилствено изселване на етническа група от дадена държава или регион.

В този контекст, когато в началото на 90-те години учех магистратура по европейски изследвания и международни отношения в Централноевропейския университет в Прага (през самата 1993 г., когато Чехословакия изчезна от политическата карта), използвах в дипломната си работа този нов термин „етническо прочистване“. Прилагах го за следвоенните депортации на германци и за политиките на етническа хомогенизация в комунистическа Полша в присъединения след 1945 г. регион Силезия. По-късно обобщих изводите си в две статии. Едната представих през 2000 г. на голяма конференция в Питсбърг, САЩ, посветена на „Етническите прочиствания в Европа през ХХ век“. Сред основните лектори беше генерал Майкъл В. Хейдън, тогава директор на Националната агенция за сигурност на САЩ. Той говори за войната в Босна, но спомена, че е станал свидетел на етнически прочиствания в Балканите още през 80-те години.

Това ме накара да се замисля. Югославските войни започнаха едва през 1991 г., със Словения. По време на кафе пауза го попитах какво има предвид под „етническо прочистване през 80-те“. Той отговори, че визира България и по-точно така наречения „възродителен процес“ (1984–1989), когато близо милион турци и роми – над една десета от населението – бяха принудени да приемат „чисто български“ имена. Хейдън наблюдавал тези събития първо като военен аташе в посолството на САЩ в София, а след това и като шеф на разузнаването на американските сили в Европа. Той отблизо следял драматичния ход на събитията през лятото на 1989 г., когато 360 000 турци и мюсюлмани – почти пет процента от гражданите – бяха експулсирани от България в Турция.

Попитах защо не е говорил за тази масова и бърза експулсия. Той отговори, че аудиторията не би разбрала фактите и контекста, а времето му е било ограничено, затова предпочел да се съсредоточи върху по-известните случаи от Югославия. Справедливо. Но този избор показва до каква степен „Голямата екскурзия“ е забравена – от политици, учени и обществата като цяло. Международното внимание бе „откраднато“ от още по-шумни и ужасяващи случаи на етническо прочистване и геноцид, които последваха в посткомунистическа Европа. Единственото изключение беше взаимното прочистване между арменци и азербайджанци по време на войната в Нагорни Карабах (1988–1994), което и до днес се помни, може би защото конфликтът продължи и никога не завърши с мирен договор.

Механизмът на маргинализиране и забрава на „Голямата екскурзия“ изглежда ясен. Първо, тя си остава малко известна, затова рядко се привежда като пример в изследвания или политически речи. Второ, самият семантичен преход – от възприемането на подобни действия като законни „трансфери на население“ към заклеймяването им като престъпни „етнически прочиствания“ – настъпва едва няколко години по-късно, в началото на 90-те, покрай югославските войни. До този момент подобни премествания се смятаха за легитимен инструмент на международните отношения – болезнен, но дори представян като гаранция за мир и стабилност. Ето защо експулсирането на турците през 1989 г. не е възприемано като престъпление срещу човечеството. Трето, „Голямата екскурзия“ се случва изцяло в комунистическия период, а в науката упорито се поддържа схващането, че комунизмът е „замразил“ етническите конфликти. Това събитие директно опровергава подобна опростенческа теза. И може би най-важното – изселването от 1989 г. не доведе нито до война, нито до промяна на граници, анексия или разпад на държавата. Тъкмо това го прави „незабележимо“ и „незапомнено“, въпреки мащаба и интензивността му.

Изглежда сякаш страданията и униженията, понесени от изселените, нямат никакво значение и не заслужават внимание. Мога само да се запитам дали това безразличие не е знак за един често отричан, но реално съществуващ предразсъдък на Запада срещу мюсюлманите.

През 1876 г., когато османската администрация потушава православното въстание (в българската историография известно като Априлското въстание), британският политик Уилям Гладстон използва случая, за да мобилизира „морално възмущение“ в Британия и цяла християнска Европа. Две години по-рано, през 1874 г., той е загубил премиерския пост от Бенджамин Дизраели. Гладстон обвинява Дизраели в безразличие към съдбата на „събратята християни“, защото последният поддържа съюз с мюсюлманската Османска империя срещу Русия. Дизраели отвръща, че докладите за кланета са преувеличени, а опонентите му, позовавайки се на еврейския му произход, прибягват до откровено антисемитски нападки.

Гладстон пише прочутата брошура за „Българските ужаси“, преведена веднага и на руски. Тя излиза в над 20 издания с общ тираж около 80 000 екземпляра. На тази основа Гладстон говори в парламента и обикаля с публични лекции от Лондон до Шотландия.

В периода 1876–1878 г. се появяват поне 46 публикации по темата, главно в Британия, Ирландия, Канада и САЩ, но също и в Русия, Германия и Франция. Гладстон успешно преувеличава мащаба на „турските престъпления“ и води кампания за събиране на помощ за страдащите православни християни. В крайна сметка Великобритания и другите европейски сили нямат избор освен да окажат натиск върху османците и да се присъединят към Русия в последвалата Руско-турска война (1877–1878). Така те косвено допринасят за създаването на автономна България през 1878 г. Две години по-късно, през 1880 г., Гладстон отново става премиер. В България и до днес улици и сгради носят неговото име.

В националния български разказ „ужасите“ от 1876 г. се превръщат в основополагащ мит. В училищните учебници броят на жертвите е увеличаван на 30 000, а понякога и на 100 000. Османците признават за 3 000 убити православни и 500 мюсюлмани, а британски и американски източници – между 12 000 и 15 000. Числата обикновено не правят разлика между християни и мюсюлмани, като подозрението е, че в завишените оценки са включени всички.

Забравя се и друго: голяма част от мюсюлманските башибозуци, извършили зверствата, са били черкезки изгнаници. След руското завоевание на Северен Кавказ през 1864 г., при което загиват стотици хиляди, около половин милион черкези са прогонени и заселени най-вече на Балканите. Те знаят, че ако Българската екзархия се превърне в християнска държава, ще бъдат изгонени повторно – което действително се случва през 1878 г. Затова през 1876 г. черкезите се бият за оцеляването на собствените си общности.

Най-голямото от кланетата тогава вероятно е в Батак. Мястото се превръща в символичен център на българската памет, а числото от 50 000 жертви става непоклатима национална догма. Когато през 2007 г. международен екип учени се опитва да изследва събитието и неговите табуизирани аспекти, в България те веднага са обявени за „фалшификатори“ и провокатори. Четири години по-късно, през 2011 г., жертвите са канонизирани за светци на Българската православна църква, което окончателно поставя темата извън всякакво научно обсъждане.

И повече от век след „Българските ужаси“, въпреки многократно по-добрата достъпност на информация, през 1989 г. нито един британски, западен или източен политик не говори за „турски ужаси“, извършени от православни християни над мюсюлмани в комунистическа България. Мълчаливият принцип сякаш е, че когато (европейски) християни изселват или избиват (неевропейски) мюсюлмани, това удобно се пренебрегва. Именно затова и поради „неновинарската стойност“ на изселването на турците през 1989 г., „Голямата екскурзия“ почти не присъства в обемистите трудове за етническото прочистване в Европа.

В най-добрия случай тя е бегло спомената като „емиграция“ или „масово бягство“ в иначе авторитетни справочници, но отказват да я признаят като етническо прочистване или експулсиране. В общите трудове за Балканите или за България 1989 г. се появява само като епизодична бележка, без да й се отдава по-голямо значение. Единствено анализаторът Хю Полтън в свой обзор от 1991 г. отделя специален раздел от две страници на „Голямата екскурзия“ – рядко изключение в западната литература.

На 26 юни 2015 г. търсене на термина „Yugoslav war“ в wordcatalog.org даде 8 384 резултата, от които 6 430 книги. За разлика от това изразът „Big Excursion“ изкара едва девет, и то напълно неотносими. В Google UK същият термин върна 32 400 резултата, но само малка част бяха свързани със събитието, докато „Yugoslav wars“ донесе 154 000. Само българският термин „Голямата екскурзия“ даде 16 800 резултата. Турският вариант „1989 Göçü“ („Миграцията от 1989 г.“) – едва 2 900. В началото на 90‑те в Турция същото изселване се наричаше и „Büyük Göç“ („Голямата миграция“) или „1989 Bulgaristan Zorunlu Göç“ („Принудителната миграция от България“). Само рядко в турски източници се използват термини като „етническо прочистване“ или „изселване“.

Освен това единствено българската и руската Уикипедия имат самостоятелни статии за „Голямата екскурзия“. В английската линковете водят към статията за „Възродителния процес“. Странно е, че в турската Уикипедия няма отделна статия; вместо това тя насочва към „Българизация“. Допълнителна изненада е, че липсват каквито и да било фотографии или илюстрации, което е необичайно за събитие от такъв мащаб.

Очевидно в международния и англоезичния дискурс няма установен термин за „Голямата екскурзия“. Това я оставя извън полезрението на международното право, политиката и академичните изследвания. Внимание ѝ се обръща само спорадично, и то предимно в България и Турция – държавите, пряко засегнати от етническото прочистване. Англоезичният израз „exodus of Turks from Bulgaria“ („изходът на турците от България“) се появява в международния политически език по заобиколен път – чрез публикуването на брошура от турското правителство през 1989 г., когато изселването е било в разгара си.

Изключение прави британската изследователка Клейда Мулаи, която в своя обзор на политиките на етническо прочистване в Балканите отделя цяла страница на „Голямата екскурзия“. Тя дори заключава, че това е „първият случай на Балканите, при който етническо прочистване е било обърнато“. Но нейното наблюдение остава без продължение в научните и политическите анализи. Темата се обсъжда по-широко само в България и Турция, но дори там до 2009 г. остава в голяма степен табу.

Особено място заема трудът на българския емигрант и политолог Ивайло Груев от Университета в Отава. Неговата книга „Защо България не избухна“ (2004) е своеобразен синтез между монография и популярно четиво. Тя всъщност е второ издание на негова магистърска теза от 1996 г. за етническата ситуация в посткомунистическа България. Книгата е издадена в Канада, но отпечатана в България с минимален тираж и е трудно откриваема дори в големи библиотеки. В нея Груев посочва „кампанията за смяна на имената“ (1984–1985) и „масовото изселване“ от 1989 г. като двата ключови фактора, довели до „нежния преврат“ от 10 ноември 1989 г., свалянето на Живков и началото на промените.

Авторът се стреми да отговори на въпроса защо България не преживя гражданска война, етнически сблъсъци или разпад като Югославия. Според него възможността за подобен сценарий е съществувала, но страната по чудо е избегнала съдбата на западните си съседи. Въпреки това книгата често преминава в общо етнологическо описание на малцинствата в България – помаци, македонци, роми – а аналитичният фокус се концентрира едва в последната глава, посветена на турците. Именно там Груев се опитва накратко да даде отговор на въпроса от заглавието.

Съвсем невероятно, Груев твърди, че България е избегнала съдбата на Югославия благодарение на запазени елементи от османската система на милети – традиция на религиозна автономия за монотеистични общности. Това твърдение звучи парадоксално, защото в българския национален наратив всичко османско е заклеймявано и омаловажавано. Според него това е било възможно, тъй като България е единствената християнска държава на Балканите, която не е извоювала независимостта си със собствени военни усилия – тя е била „изсечена“ от османските земи от руските войски. Историческите факти обаче ясно показват, че както руската окупационна администрация, така и българските власти след 1878 г. са се стремили систематично да изтрият всяка следа от османското наследство, като насърчават хомогенизацията на населението, което „идеално“ трябва да бъде съставено само от славяноезични православни християни. Унищожаването на джамии, минарета, училища, гробища, текета, конаци и вакъфи е било бързо и непрекъснато, въпреки международни договори, изискващи защита на мюсюлманското малцинство.

Може да се приеме, че някои остатъчни практики на ежедневна търпимост, идващи от системата на милетите, са допринесли за избягване на ескалация на етническо напрежение в края на комунизма. Но това са били по-скоро практики, съхранени от турците и мюсюлманите, отколкото от етническите българи. Те са се връщали към традициите на съжителство, за да запазят достойнство и оцеляване в държава, която идеологически е била анти-мюсюлманска и анти-турска. Повечето етнически българи, напротив, пасивно или активно са подкрепяли асимилационната политика, от която в крайна сметка са извличали полза.

Понятието за „единна българска социалистическа нация“ се появява в българската теоретична литература през средата на 70-те години. Вероятно е било вдъхновено от примера на ГДР, която през 1971 г. концептуално отделя „социалистическата германска нация“ от „буржоазната западногерманска“. В България този модел е съчетан със съветската следвоенна идея за „сближение“ и „сливане“ на националностите в една единна съветска социалистическа нация. Българският еквивалент става „приобщаването“ на турци, помаци и роми – представяни като нямащи нищо общо с Турция или с исляма – в единната социалистическа нация. Отричането на техните етнически и религиозни идентичности позволява те идеологически да бъдат представяни като част от „хомогенния социалистически народ“, който по дефиниция е трябвало да бъде повече социалистически, отколкото етнически български.

Именно това понятие става идеологическата основа за кампанията по насилствена асимилация през 1984–1985 г., а впоследствие и за етническото прочистване от 1989 г. На XIII конгрес на БКП през 1986 г. то вече е официално възприето като държавна идеология.

Политиката на пълна етническа и религиозна хомогенизация ясно личи и в резултатите от преброяванията – 1946, 1956, 1965, 1975 и 1985 г. След войната религиозна принадлежност вече не се отчита, което изтрива реалното присъствие на мюсюлманите. В първото преброяване под съветски натиск са включени повече малцинствени категории (например македонци), но по-късно те постепенно изчезват. През 1975 г. изчезва категорията „цигани (роми)“, а данните за етническа принадлежност са засекретени. След кампанията от 1984–1985 г. официално вече не се събира информация за етнос – защото „нямало нужда“, понеже всички в България били „етнически българи“.

Идеалът за „хомогенна социалистическа нация“ просъществува едва четири години. През пролетта на 1989 г. масовите протести на турци и мюсюлмани разгневиха Живков и той реши да изгони 360 000 „неудобни“, но на хартия вече „несъществуващи“ граждани.

Връщайки се към основните тези в книгата на Груев, авторът твърди, че между 1878 и 1988 г. не е имало етнически сблъсъци между българи и турци (мюсюлмани). Принудителните емиграции и многократните изселвания на последните обаче остават извън вниманието му. Освен това той се опитва да обоснове недоказуемото си твърдение, позовавайки се на опростенческия мит, че България „спасила своите евреи“ по време на Втората световна война.

Още по-изненадващо, Груев приписва на българската интелигенция заслугата едновременно да защити турците, да им върне гражданските права и да спре вълната от анти-турски и анти-мюсюлмански настроения в обществото, които възникват след частичното обръщане на изселването от 1989 г. Възможно е, без да го казва открито, той да включва в тази „интелигенция“ лидерите на турската (мюсюлманска) опозиция и дисидентското движение.

По-умерените му изводи са свързани с Движението за права и свободи. Според него още от създаването си през 1990 г. партията внимателно е избягвала всякакви изявления, които биха позволили на националистите да я обвинят в автономистки или сепаратистки стремежи. Тази принципна позиция прави ДПС най-стабилната и дълголетна партия в българската посткомунистическа политика – единствената, която не се е разцепила и не е изчезнала от сцената.

Част от следпреходния компромис, дори негова основа, е връщането на гражданските и човешките права на турците и мюсюлманите още в началото на 1990 г. Груев обяснява това и с намаляването на значението на религията в ежедневието. Резултатът, според него, е „българският модел“ на етническо съвместно съществуване – понятие, което обаче на практика се оказва празен лозунг без реално покритие в политиката или обществения живот.

В крайна сметка амбициозната книга на Груев не успява да обясни защо България не се е плъзнала към гражданска война или разпад, подобно на Югославия. Самият автор изглежда разочарован от този аналитичен провал и на моменти прибягва до отчаяни обяснения – например, че българските турци „инстинктивно“ следвали принципа на Махатма Ганди за ненасилствена съпротива. Подобно предположение е трудно за вярване: дори на самия Ганди му е трябвало време и усилия, за да живее според този висок идеал.

Откъсът е взет от
Tomasz Kamusella, Ethnic Cleansing During the Cold War:
The Forgotten 1989 Expulsion of Turks from Communist Bulgaria
(Routledge Studies in Modern European History, 57, Band 57), pp. 12-23

Томаш Камусела (род. 1967 в Горна Силезия, Полша) е изтъкнат полски историк и политолог, чиито интердисциплинарни изследвания се фокусират върху езиковата политика, национализма и етническата принадлежност, с акцент върху Централна и Източна Европа.