Има един въпрос, който ме тормози вече цяло десетилетие. Как така половината от Америка гледа към Доналд Тръмп и не го намира за морално отблъскващ? Той лъже, мами, краде и се държи жестоко и корумпирано – но повече от 70 милиона американци го намират, най-малкото, за морално приемлив. Някои дори го виждат като героичен, възхитителен и чудесен. Какво ни довежда до това състояние на морално вцепенение?

Ще ви разкажа една история, която представя най-доброто ми обяснение за това как Америка е изпаднала в това потискащо състояние. Това е история, която черпи силно от мисълта на Аласдър Макинтайър, великия морален философ, който почина през май на 94-годишна възраст. Това е история, която се опитва да обясни как западната култура е стигнала дотам, че милиони от нас – и то не само републиканци и привърженици на Тръмп – си остават неспособни да правят елементарни морални преценки.

Историята започва отдавна. Върнете се в някой древен град – да речем, Атина по времето на Аристотел. В този град въпросът „Как определяш смисъла на живота си?“ не би имал никакъв смисъл. Намирането на смисъла на живота не е индивидуален избор. Хората порастват в плътна мрежа от семейство, племе, град и народ. Те наследяват от тези общности различни разбирания, отговорности и задължения. Наследяват и определена социална роля, служейки на хората наоколо като войници, земеделци, търговци, майки, учители.

Всяка от тези социални роли идва със собствени стандарти за превъзходство, кодекс, който определя какво трябва да се прави. Има най-висш начин, по който да бъдеш воин, майка, приятел. В тази морална система човек се стреми да се издигне до тези стандарти не само заради честта и парите, които това може да донесе, а защото иска да се мери спрямо тях. Един учител не би позволил на някой ученик да си купи по-висока оценка, защото това би предало самите присъщи качества на превъзходство, които носи качеството да бъдеш учител.

Бидейки превъзходен в своята роля, аз допринасям за града, който ме е оформил. Като служа на вътрешните стандарти на своята практика, постепенно се издигам от посредствения човек, който съм, към отличния човек, който мога да бъда. Животът ми получава смисъл в рамките на това пътуване към превъзходство и пълно човешко разцъфване. Ако извървя това пътуване добре, добивам чувство за идентичност, самоуважение и цел. Зная за какво съм поставен на тази Земя – и в това има голяма утеха и удовлетворение.

Ако всичко това звучи абстрактно, ще дам съвременен пример. При въвеждането си в Залата на славата на бейзбола през 2005 г., бившият играч на „Чикаго Къбс“ Райън Сандбърг описва начина, по който се е посветил на занаята бейзбол: „Изпадах в благоговение всеки път, когато стъпвах на игрището. Това е респект. Бях научен, че никога, никога не трябва да гледаш с неуважение на противниците, съотборниците, организацията, мениджъра си – и никога, никога на униформата си. Направил си страхотна игра – дръж се така, сякаш си го правил и преди; улучваш голямо попадение – погледни към треньора на трета база и се приготви да тичаш по базите.“

Речта на Сандбърг въплъщава този по-стар морален кодекс с неговите наследени традиции на превъзходност. Той дава морален шаблон за оценяване на хората около нас и набор от морални стандарти, които придават форма и смисъл на живота ни.

Прехвърлете се напред от древна Атина с повече от хиляда години – в Средновековието. Юдаизмът, християнството и ислямът променят стандартите за това що е човешко превъзходство, като отдават по-голяма стойност на състраданието и смирението, но хората все още споделят някои от старите предпоставки. Индивидите не избират собствената си моралност – налице е базисен морален ред на вселената. Те не избират и индивидуалната цел на живота си. Тя също е вплетена в доброто на тяхната общност – да служат на обществото в някаква роля, да предават начина си на живот, да се подчиняват на божествения закон.

А после идват религиозните войни на XVII век и реките от кръв, до които те водят. Отвращението от всичко това допринася за Просвещението, с неговото разочарование от религията и възвеличаването на разума. Мислителите на Просвещението казват: Не можем да продължим да се избиваме помежду си заради това чия моралност е правилна. Нека приватизираме морала. Хората могат да измислят свои собствени ценности – и ние ще се научим да живеем с това разнообразие.

Казано грубо, Просвещението отнема първенството на общността и го заменя с първенството на автономния индивид. То създава неутрални обществени системи като демокрацията, закона и свободното слово, които да дадат на индивидите широко гражданско пространство, в което да открият собствения си живот. Общият морал, ако изобщо съществува, е основан на разума, а не на религиозния догматизъм, и предаността към този общ ред е доброволна. Утилитаризмът е един такъв опит за създаване на рационална морална система – прави онова, което ще донесе удоволствие на хората; не прави онова, което ще им причини болка.

Аз мисля, че Просвещението е голяма крачка напред, довела, наред с други неща, до американската система на управление. Ценя свободата да създаваме собствените си животи, която сега имаме, и вярвам, че в рамките на тази свобода все още можем да се придържаме към твърди морални принципи. Ако се съмнявате, погледнете към преподобния Мартин Лутър Кинг.

Има един стар виц, че можете да разберете колко консервативен е човек по това в коя година иска да се върне. Аз бих казал, че упадъкът на споделения морал се е случил през последните 60 години с възхода на хипериндивидуализма и моралния релативизъм. Макинтайър, напротив, твърди, че загубата на морална цялост е заложена в Просвещението още от самото му начало, през XVIII век. Просвещенският проект се проваля, твърди той, защото създава рационалистични морални системи, които са твърде слаби и абстрактни, за да придадат смисъл на реалния живот. Той унищожава кохерентните морални екологии и оставя автономните индивиди голи и сами. Освен това обезценява самите способности, чрез които хората дълго време са намирали смисъл. Разумът и науката са чудесни в това да казват как да правиш нещата, но не и да отговарят на фундаментални въпроси като: Защо сме тук? Каква е крайната цел на моя живот? Какво е правилно и какво е грешно?

И тогава през XIX и XX век се появява групата, която се опитва да запълни моралния вакуум, създаден от Просвещението. Ницше, например, казва: Бог е мъртъв. Ние го убихме. Разумът няма да ни спаси. Задачата на героичните автономни индивиди е да намерят смисъл чрез някакъв дързък акт на воля. Ние ще станем свои собствени богове! Няколко десетилетия по-късно идват Ленин, Мао и Хитлер, които казват на хората: Искате смисъл в живота си? Марширувайте с мен.

Психолозите имат такава максима: най-трудното нещо за излекуване е опитът на пациента да се самолекува. Ние се опитваме да излекуваме моралния вакуум, който Макинтайър вижда в сърцето на Просвещението, чрез нарцисизъм, фанатизъм и авторитаризъм – и лечението се оказва по-лошо от самата болест.

Днес живеем в свят, в който много, дори повечето хора, вече нямат усещането, че във вселената не съществува постоянен морален ред. Нещо повече – мнозина започват да разглеждат традициите на моралната практика, които са толкова централни за древния светоглед, като твърде възпиращи – те пречат на максималната индивидуална свобода. Както казва Макинтайър в най-известната си книга След добродетелта: „Всеки морален агент вече говори, необвързан от външните ограничения на божествения закон, естествената телеология или йерархичната власт.“ Индивидите получават възможност да правят много избори, но им липсват последователните морални критерии, нужни, за да правят тези избори добре.

След добродетелта започва с най-известния мисловен експеримент на Макинтайър. Представете си, пише той, че някой взема всички научни книги, писани някога, и ги нарязва на парчета. Междувременно всички учени са убити, а всички лаборатории – изгорени. Онова, което ни остава, са няколко случайни страници от този или онзи учебник. Все още имаме достъп до някои научни термини като „неутрино“, „маса“ или „атомно тегло“, но нямаме никаква представа как всичко това се съчетава в някакво цяло.

Нашият морален живот, твърди той, е нещо подобно. Ние използваме думи като „добродетел“ и изрази като „смисъл на живота“, но те са само случайни фрагменти, които не се свързват в система, на която може да заложиш живота си. Хората са откъснати от всякаква визия за крайната си цел.

Но как хората вземат решения кое е правилно, ако не са вградени в постоянен морален ред? Те правят онова, което им се струва правилно в момента. Макинтайър нарича това „емотивизъм“ – идеята, че „всички морални съждения не са нищо друго освен изрази на предпочитания, нагласи или чувства“. Емотивизмът изглежда естествен в рамките на капиталистическите общества, защото капитализмът е икономическа система, изградена около индивидуалните потребителски предпочитания.

Както самият Ницше отбелязва: онези, които знаят защо живеят, могат да издържат всякак. Но ако не знаеш защо живееш, рухваш, щом дойдат трудностите.

Един от проблемите на живота в общество без споделен морален ред е, че не разполагаме с утвърдени начини за уреждане на спорове. Нямаме обективен стандарт, чрез който да определим, че едно мнение е правилно, а друго – грешно. Така публичните спорове продължават до безкрайност, при все по-нарастващо възмущение и поляризация. Хората използват самоуверени думи, за да наложат своето, но вместо да участват в морален спор, те всъщност само използват езика на морала, за да налагат собствените си предпочитания.

Ако никой не може да убеди другия кое е правилно и кое – грешно, остават само два начина да уредим различията си: принуда или манипулация. Всеки от нас започва да възприема останалите членове на обществото просто като средства за своите цели, които могат да бъдат принудени да вярват в онова, в което вярваме ние. По същия начин всевъзможни рекламодатели, демагози и инфлуенсъри се опитват да манипулират емоциите ни, за да ни накарат да искаме онова, което искат те, и да им помогнем да го получат. (Добре дошли в света на онзи велик манипулатор – Доналд Тръмп.)

През 80-те години философът Алън Блум написа книга, в която твърди, че в свят без морални стандарти хората просто се превръщат в лишени от вкус морални релативисти: ти си ти, аз съм аз, нищо на тоя свят няма особено значение. Това е нещото, което Киркегор нарича естетически живот: правя изборите, които в момента ми носят удоволствие, и не мисля особено за окончателните въпроси на живота. Както казва Макинтайър: „Изборът между етичното и естетическото не е избор между добро и зло, а изборът дали изобщо да правим изборите си от гледна точка на категории като добро и зло.“

Но моралният релативизъм на 80-те и 90-те изглежда като златен век на мир и спокойствие в сравнение с днешното време. През последните 30 години хората се опитват да запълнят дупката в душата си, като търсят чувство за праведност чрез политическите си идентичности. А когато правиш това, политиката започва да прониква във всичко и се превръща в свещена война (джихад), в която компромисът започва да изглежда като предателство.

Нещо по-лошо е, че хората не са обучени в добродетелите, които са необходими за водене на добър живот: честност, вярност, състрадание, насоченост към другите. Хората стават тревожни и крехки. Както самият Ницше отбелязва: онези, които знаят защо живеят, могат да издържат всякак. Но ако не знаеш защо живееш, рухваш, щом дойдат трудностите.

Обществото тежнее към разпад. Политологът Тед Клейтън от Централния Мичигански университет формулира това много добре: „Макинтайър твърди, че днес живеем във фрагментирано общество, съставено от индивиди, които нямат представа за общото благо, не разполагат с начини да се съберат заедно, за да преследват общо благо, нито пък начини да се убедят взаимно какво може да бъде общото благо. Всъщност повечето от нас вярват, че общото благо не съществува и не може да съществува.“

И ето го Тръмп, който дори не се опитва да говори на езика на морала. Когато той помилва безразсъдни мошеници, изглежда дори не му минава през ума, че върши нещо, което отслабва нашите споделени морални норми. Тръмп говори на езиците, които ние, модерните хора, можем да разберем. Езика на предпочитанието: „Аз искам.“ Езика на властта: „Аз имам надмощие.“ Езиците на Аз-а, на печалбата, на придобиването. Тръмп не се подчинява на каквато и да е социална роля. Той не се опитва да се издига до стандартите за търсене на съвършенство, присъщи на една социална практика. И третира дори самото президентство като лично имущество, което може да използва, за да получи това, което иска. Както отбелязва политическият теоретик Ювал Левин, има много хора – и Тръмп е един от тях – които не се стремят да бъдат оформени от институциите, в които влизат. Вместо това те търсят начини да използват тези институции като сцена за изява, за да демонстрират своето прекрасно Аз.

Така че, разбира се, много хора не намират Тръмп за морално отблъскващ. Той е просто преувеличена версия на типа човек, за чието създаване съвременното общество е било замислено. И, господа и дами демократи, не се чувствайте твърде самоуверени тук. Ако той беше от вашия отбор, повечето от вас също биха го харесвали. Може да го отричате, но само ще лъжете себе си. Малцина от нас избягват моралния климат на нашата епоха. Както самият Макинтайър казва: „Варварите не чакат отвъд границите; те вече ни управляват от доста време. И именно липсата ни на съзнание за това е част от нашия проблем.“

Макинтайър е радикал – едновременно отляво и отдясно. Той иска да се върнем към онзи вид последователни, прекапиталистически морални общности, които са съществували преди провала на Просвещенския проект – първо на местно ниво, а после и в по-голям мащаб. Това е проектът, на който мнозина от днешните постлиберали вече са се посветили – да изграждат кохерентни общности около по-силни богове: вяра, семейство, знаме.

Признавам, че намирам мнозина от по-новите постлиберали – и леви, и десни – за абсурдни. Хора, които никога не са израснали отвъд първата седмица на аспирантурата, могат да въртят абстрактни теории за възстановяване на някаква тотална солидарност, но в реалния живот постлиберализмът се свежда до брутален авторитаризъм. (Преди век марксистите са говорели по също толкова възвишен начин за изграждането на солидарност, но в реалния свят техните идеи водят до куп държави-грабители като Съветския съюз.)

Не можем да се оттеглим от плурализма, нито трябва да го правим. Всъщност плурализмът е отговорът. Плуралистът има способността да живее в напрежението, създадено от несъвместими ценности. Един добър плуралист може да възхвалява Просвещението, демократичния капитализъм и етническото и интелектуално разнообразие от една страна, и заедно с това да почита онези постоянни истини и вечни ценности, които Макинтайър защитава, от друга.

Един добър плуралист може да вижда живота си по начина, по който бившият играч на „Къбс“ Райн Сандбърг вижда своя – подчинен на социална роля, готов понякога да жертва непосредствения си личен интерес, за да придвижи играча към трета база.

Възстановяването от моралната чума на тръмпизма означава да възродим речника, с помощта на който хората могат да говорят смислено за своя морален живот и да различават човека с характер от онзи без характер.

Не е нужно да отхвърляме Просвещенския проект напълно, но вероятно трябва да прекалибрираме културата така, че хората да са по-склонни да жертват част от свободата и автономията си в името на по-голямата общност. Трябва да предложим на идващите поколения образование в морала, също толкова строго, колкото тяхното техническо и кариерно образование. Както древните са разбирали много добре, това включва формирането на сърцето и волята не по-малко от формирането на разума.

Това са онези хуманистични начинания, на които Макинтайър е посветил живота си – и те са част от наследството, което той оставя след себе си.

Източник

Дейвид Брукс е сътрудник на списание „The Atlantic“ и автор на книгата „Как да опознаем човека: изкуството да разбираме другите дълбоко и сами да бъдем дълбоко разбрани“. Освен това е колумнист в „The New York Times“ и коментатор в „PBS NewsHour“.