През септември 2013 г. полският град Легница се подготвя да приеме среща на бивши съветски офицери, които са служили в града и са си тръгнали след разпадането на Съветския съюз. Централно място в празненствата трябва да заеме паметникът на главния площад, показващ двама войници – поляк и руснак – стиснали ръце в здраво ръкостискане; на раменете им седи малко момиченце, чийто поглед е вперен в руснака. Когато е открит през 1951 г., паметникът е описан в местния печат като израз на „безкрайната благодарност на полския народ към своите освободители“, на „неразделността и вечната дружба със Съветския съюз“.

В средата на нощта преди събитието за срещата, Пьотр Бородач, 25-годишен полски националист, се събира с няколко приятели на площада и облива „паметника на благодарността“ с червена боя. Върху постамента му те надраскват символа на Националния радикален лагер – полско предвоенно фашистко движение, възродено след падането на комунизма. Червеното е цветът на комунизма, който Бородач мрази, но и на кръвта на поляците, преследвани от комунистическия режим.

Няколко часа по-късно Бородач стои до осквернения паметник, за да говори пред националистически митинг. „Те ни казваха, че съветите са братски народ,“ казва той пред около 100 свои поддръжници. „А днес, в името на единството, те ни казват да пируваме с палачите, да наричаме нашите окупатори приятели.“ Размахвайки полски знамена и транспаранти на крайнодясната организация „Общополска младеж“, протестиращите маршируват из града, събират се пред сцена, на която фолклорна група изпълнява песни за събитието по случай срещата. „По дърветата, вместо листа, ще висят комунисти,“ скандират те, заглушавайки музиката.

В 6 часа сутринта на следващия ден полицаи нахлуват в апартамента на Бородач. Слагат му белезници и го отвеждат в полицейското управление, държат го 48 часа и му нареждат да плати почистването на паметника. Конфискуват лаптопа му, камерата и мобилния телефон. През следващите четири дни, докато тържествата продължават и руски поп групи са приветствани в града, полицаи стоят на стража до вандализираната статуя.

Днес времената в Полша са други. Две години по-късно, през 2015 г., партия „Право и справедливост“ (PiS) беше избрана с първото абсолютно парламентарно мнозинство в посткомунистическата история на страната. Оттогава националистическата партия пое контрола над държавните медии и представи Полша като държава, нападана от зловредни външни сили. Тя обяви политическа революция, насочена към изкореняване на корозиращото влияние на продажните комунистически сътрудници, които според нея са узурпирали властта, когато Полша е възвърнала независимостта си през 1989 г.

Започна кампания за пълно заличаване на комунистическото наследство. Имената на улиците са „прочистени“ от имена на бивши комунисти, а от площадите и кръговите кръстовища се премахват стотиците „паметници на благодарността“, издигнати за 600 000-те съветски войници, за които се смята, че са загинали, воювайки с нацистите на полска територия. В комунистическо време тези войници се смятаха за освободители. Днес тоталитарният режим, чиито униформи те са носели, е приравняван с нацистката окупация.

Този наратив помогна за възраждането на разказа за полския героизъм и непокорство във време, когато мнозина смятаха, че националната им идентичност е застрашена от глобализацията. Но заедно с това той се превърна в източник на историческа болка и вражда, като възобнови конфликти, които бяха дремели с години. Съветският съюз освободи Полша от нацистите, отвори портите на концлагерите и освободи хиляди евреи. Но той донесе със себе си комунистическа система, която смаза всяка вътрешна опозиция, екзекутира водачите на военновременната съпротива и наложи тоталитарен ред, чиято цел беше да внушава на следващите поколения безусловна благодарност към СССР. За милиони поляци 1945 г. означава нова окупация под друго име; за други – спасение и социален напредък.

Легница, малък град близо до германската граница, е микрокосмос на този разрив. След като Червената армия преминава през региона през 1945 г., отблъсквайки германските войски към Берлин, градът става известен като Малка Москва – най-голямата от няколкото десетки съветски бази, изградени по западната полска граница. Някои жители си спомнят актове на доброта от съветски офицери или трайни приятелства с техните съпруги; други, като Бородач, искат всички следи от този период да бъдат унищожени. Последният съветски войник напуска Легница през 1993 г., но паметникът на благодарността остава, разпалвайки разделения в една общност, раздирана от следвоенното си минало.

През ноември 2018 година Полша трябваше да отпразнува стогодишнината от възстановяването си като държава през 1918 г., след повече от век разделение между имперски сили. „Право и справедливост“ обяви зараждането на нова полска държава, освободена от всички реликви на комунистическото управление, и сега на пиедестали се издигат нови антисъветски герои.

Русия беше разгневена. Тя обвини Полша в нарушаване на договорите за взаимно сътрудничество, подписани през 90-те години, които гарантираха защитата и поддръжката на исторически обекти. Но докато Кремъл заплашваше с ответни действия, „Право и справедливост“ продължи напред.

През март тази година най-спорният символ на Легница беше демонтиран. Бородач, който само пет години по-рано беше арестуван за оскверняването му, застана на централния площад, за да празнува това, което той възприемаше като възраждаща се Полша, която прогонва призраците на своето минало. Но събарянето на паметници е само най-видимата част от битката, която Полша води за своята идентичност като нация, насред възраждащ се национализъм, който изправя правителството ѝ срещу Европейския съюз и застрашава членството на страната в ЕС. Все по-често тази битка изправя поляк срещу поляка.

Една вечер през август 2014 г. Кинга Зазуляк, полска любителка-историчка, разглежда интернет-страници в апартамента си във Вроцлав, когато една статия привлича вниманието ѝ. Тя чете, че паметник на Червената армия в близкото градче Миколин е изпаднал в разруха и властите обсъждат събарянето му. В следващите дни тя се чуди какво би могла да направи, за да помогне за спасяването на паметника – висок обелиск, увенчан със съветска червена звезда. Случайно попада на страницата във Facebook на „Курск“, полска неправителствена организация, която ремонтира съветски паметници и гробища, и изпраща съобщение на Йежи Тиц, директора на „Курск“, с въпрос дали може да направи нещо. Тиц веднага отговаря, обещавайки, че ще провери случая.

Като бивш войник в комунистическата Полска народна армия и убеден социалист, Тиц оплаква ерозията на полското съветско наследство. Той е човек с кротки обноски и оредяваща коса, който на 50 години е запазил дълбока вярност към Червената армия, спасила майка му и семейството ѝ от нацистите. Военната служба оставя отпечатък върху този поляк от работническата класа: той говори на военен жаргон, нарича себе си „командир“ на „Курск“ и облича старата си униформа, когато открива ново реставрирано гробище или паметник. Движеща сила за него е носталгията по миналото, по усещането за сигурност, което е изпитвал като част от мощния, ръководен от СССР военен блок.

Темпото на живота му е трескаво. Той непрекъснато е на път – прекосява Полша в малкия си сив „Ситроен“, посещава порутени паметници и гробища, среща се с местни чиновници, за да поиска разрешение да ги възстанови. Но от време на време Тиц се оттегля за дни наред в тишината на Сурмувка, селото в северна Полша, където е израснал, и където заедно с по-малкия си брат Адам, един от петте му братя и сестри, обработва 20 хектара земя и отглежда пчели. Именно тук, като деца, Тиц и приятелите му изработват дървени пушки, преобличат се като войници от Червената армия и играят на война. На 18 години той сбъдва мечтата си и постъпва в армията – място, където развива дълбокото недоверие към Запада, което пази и днес.

Тиц създава „Курск“ през 2008 г., в опит да възстанови няколко изоставени комунистически бункера край Катовице. Кръщава организацията на руския град, където се е състояла най-голямата танкова битка във Втората световна война. През последното десетилетие той е ремонтирал над 40 паметника на Червената армия с одобрението на местните власти, пред които подава молби, преди да закупи необходимите материали и да изготви планове. Спечелил е подкрепата на влиятелни фигури в руското правителство, както и редовен поток от дарения, включително от фондации, близки до Кремъл. Става и редовен гост в руските държавни медии, които го представят като обикновен поляк, борещ се срещу историческия ревизионизъм пред лицето на безкомпромисно правителство.

Тиц редовно пътува до Москва, като кара през Литва и Латвия. Пътят е дълъг – 18 часа с почивки за сън на задната седалка – но спестява пари и му позволява да се среща със спонсори и ветерани, както и да отговаря на множеството руснаци, които го търсят чрез социалните мрежи за информация за роднини, загинали във войната. През 2016 г. руска телевизионна журналистка, Анна Захарян, се обръща към Тиц за помощ в издирването на гроба на дядо ѝ, изчезнал в Полша. Двамата са свързани от общото уважение към Червената армия. Стават двойка, а Захарян днес е официална представителка на „Курск“ в Русия.

Когато чува за паметника в Миколин, Тиц се обръща към местните власти и получава разрешение да започне работа. Но тази реставрация се оказва особено трудна. Дървета са пробили бетонната основа, дъждовната вода се е просмукала в пукнатините, замръзвала е през зимата и е разбила фундамента. Стълбите, водещи към 20-метровия обелиск, изложени с години на природните стихии, постепенно се разпадат.

Проектът отнема две години и струва 20 000 злоти (4000 паунда). С помощта на доброволци от цяла Полша Тиц изкоренява бурените, пренарежда стълбите, полага нова изолация, ремонтира пътя към паметника и пребоядисва червената звезда, която го увенчава. Той открива обновения паметник на церемония на 22 юни 2017 г., 76-ата годишнина от нахлуването на Хитлер в Съветския съюз. Звучат съветски военни песни, докато лек ветрец полюшва две високо вдигнати знамена – полското и руското. Присъстват членове на руската дипломатическа мисия. „Вие знаете, скъпи руски приятели, че никога няма да забравим какво направи вашият народ за нашия,“ казва Тиц на руски език, със силен акцент. „Че вашият народ, с цената на кръвта си, върна на картата нашата страна – Полша – и върна на полска територия земите, на които стоим днес.“

Но дори докато говори, Тиц знае, че трудът му вероятно е напразен. „Право и справедливост“ вече е на власт от почти две години. Гневно осъждайки комунистическите колаборационисти, които според партията са възпрепятствали прехода на Полша от комунизма, тя обявява премахването на Третата република, независимата полска държава, възникнала през 1989 г. Декомунизацията, която Полша никога не е довела докрай, трябва да отвори път за нова Четвърта република, прочистена от всички следи на съветска власт. Това означава, че всички напомняния за тази омразна система трябва да изчезнат.

Същата сутрин, докато Тиц (в униформата на Полската народна армия) се готви да се обърне към събралите се, полският парламент приема закон, забраняващ „пропагандата на комунизъм или всяка друга тоталитарна система“. Законът разпорежда премахването на всички паметници на благодарност към съветите, с изключение на онези в гробищата. Новооткритата статуя в Миколин е сред тези, които трябва да изчезнат.

Паметниците на благодарността са най-забележимите напомняния за комунизма. В продължение на повече от четири десетилетия стотици са издигнати в България, Унгария, Полша и балтийските държави – част от кампания за утвърждаване на разказа за приятелство със СССР и популяризиране на мита за освобождението. В Полша огромното мнозинство от тях се е появило през първите пет години след войната, но строителството им продължава чак до последните години на комунистическото управление. Някои изобразяват братството между полски и съветски войници, показани как се бият рамо до рамо. Други представят самотен войник, понякога прочут герой на Червената армия, със стиснати юмруци и стоманен поглед. Надписът, обикновено на руски и полски, възхвалява жертвата на Червената армия, без да споменава за изнасилванията и грабежите, които понякога съпровождат настъплението ѝ на запад, или за следвоенното подчинение на „освободените“ държави.

Паметниците служат като нещо, върху което поляците могат да проектират своите мисли и чувства за бурните промени на последните десетилетия. Те предоставят фон за срещи и сватбени тържества, концерти и спонтанни събирания, националистически демонстрации и антисъветски митинги. През 1956 г., когато войници от Червената армия навлизат в комунистическа Унгария, за да потушат антисъветско въстание, паметниците се превръщат в сцена на масови протести срещу съветското господство. В края на 80-те години, когато комунистическата власт започва да се разпада, започват да излизат наяве подробности за някои от най-мрачните епизоди на XX век. За поляците най-стряскащ е масовият разстрел от 1940 г., в Катин и околните райони, на повече от 20 000 представители на полския елит, включително и почти половината от офицерския корпус на страната. През 1990 г., след десетилетия на отричане, Москва най-сетне призна отговорността за тази жестокост, която се стоварва върху полската държава, разкъсана от двойна инвазия на два тоталитарни режима в съответствие с тайния протокол към нацистко-съветския пакт от 1939 г.

По онова време в Полша върви вълна от иконоборчество. Улици и площади са преименувани, а паметници – осквернявани или събаряни. В цялата страна празните пиедестали се превръщат в метафора за победения режим. Но този процес е забавен от местна съпротива и нежелание да се предизвиква конфликт. Според историчката Доминика Чарнецка, която документира декомунизацията на Полша, до 2012 г. са премахнати по-малко от една трета от паметниците на благодарността. Мнозина губят своите червени звезди или сърп и чук, или са преместени в гробища. Други са преосмислени или преосветени в чест на алтернативни герои, но повечето остават непокътнати. През февруари 1994 г. Полша и Русия подписват споразумение за защита и поддържане на гробове и „места на памет“ на територията си. Съвместна комисия съставя списък на обекти в Полша, посветени на загинали съветски войници – в него са включени 415 паметника и 77 обелиска, но са изключени стотиците, разположени в гробища.

В края на 90-те години общественото внимание се измества към политическите и икономическите реформи, необходими за членството в ЕС, към който Полша се присъединява през 2004 г. След минималната си победа на изборите през 2005 г. „Право и справедливост“ предлага законопроект за премахване на паметниците, но той не е приет. След повторното си избиране преди три години партията вече разполага с покорен парламент, който с огромно мнозинство подкрепя закона. Заедно с други спорни мерки – прочистване на Върховния съд, кампания срещу абортите, отхвърляне на квотите на ЕС за мигранти и задълбочаване на връзките на държавата с могъщата католическа църква в Полша – всичко това са неща, които критиците определят като националистически обрат в една страна, която дълго време се славеше като успешен пример за посткомунистическия преход.

Законът за декомунизация се прилага от Института за национална памет (IPN) – държавна комисия, създадена през 1998 г., за да документира престъпленията, извършени срещу поляците по време на нацистката окупация и съветското господство. Откакто „Право и справедливост“ е на власт, бюджетът на института расте всяка година, засенчвайки този на Полската академия на науките. От един непретенциозен бизнес център в квартал Мокотув във Варшава институтът управлява национална мрежа от регионални клонове, които организират конференции, прожекции, изложби, концерти и кампании в социалните мрежи – всички насочени, след 2015 г., към популяризиране на една позитивна версия на полската история.

IPN е начело на контраофанзивата на „Право и справедливост“ срещу предполагаеми исторически митове, разпространявани за Полша отвън – от споменавания за нацистки концлагери като „полски лагери на смъртта“ до твърдения за случаи на полско съучастие в Холокоста, агресивно оспорвани от сегашното правителство. Институтът има за задача да внушава на поляците чувство на гордост от тяхната история и готовност да я защитават срещу всеки опит да бъде подкопан героичният образ на миналото. В речника на „Право и справедливост“ това се нарича „историческа политика“. Директорът на IPN, Ярослав Шарек, описва целта му като „показване на историческото наследство, създадено от нашите предшественици, показване в съвременна форма, предаване на младото поколение, формиране на възгледи за историята“. Мнозина поляци вярват, че страната им щеше да е на едно ниво с най-развитите икономики в света, ако беше избегнала нацисткото и съветско подчинение. Критиците казват, че изтъкването на престъпленията срещу Полша служи за оправдание на грешки в настоящето.

След падането на комунизма в Източна Европа новите независими държави потърсиха легитимност в скъсването със следвоенното минало, обръщайки се към Втората световна война за истории за героизъм и непокорство, които да послужат като основа за патриотизъм. Възраждани са военновременни националистически движения като Украинската въстаническа армия, Латвийският легион или Полските национални въоръжени сили. В Полша „Право и справедливост“ издига нов пантеон от герои, потиснати и заглушени по време на комунистическата власт. На мястото на комунистическите паметници в цялата страна се появяват нови, одобрени от държавата стенописи и мемориали – посветени на полски генерали, загинали от ръцете на нацистките и съветските окупатори, и все по-често на „прокълнатите войници“ – пъстра група от бойци от съпротивата на Армия Крайова и други нелегални движения, които водят продължителна борба срещу комунистическите власти чак до началото на 60-те години. Преди десет години за тези мъже и жени се говореше рядко, а днес имената им са ключова част от основите на мита „Право и справедливост“, който се създава за Полша.

Пристигнах в Легница в края на март, три дни преди паметникът на двамата войници и малкото момиче да бъде демонтиран. Районът около него беше ограден, а работници във флуоресцентни комбинезони разтоварваха оборудване от микробус. Минувачите забавяха крачка и разменяха коментари или правеха снимки. В сутеренния офис на малка счетоводна фирма – на няколко крачки от бившия Дом на съветските офицери, който сега е католическа семинария – се срещнах с Пьотр Бородач, младия националист, 17-годишната му сестра Юлия и баща му Артур. На алеята стоеше лъскавият черен Крайслер на Артур. Върху бронята бяха гравирани думите „ние помним“ и символа на Армия Крайова. На волана имаше бял орел на червен фон – емблемата на крайнодясното Национално движение, чийто местен клон ръководи Артур. Политическата партия обединява под един покрив Националния радикален лагер, Общополската младеж и други крайно десни движения с корени в предвоенна Полша.

Това семейство е заредено с енергия от чувството за оправдание. Изборът на „Право и справедливост“ потвърждава дългогодишната кампания на местно ниво за насаждане на полска гордост и национализъм на местно ниво. В продължение на години Артур организира митинги в Легница и лекции на историци, симпатизиращи на националистическата кауза. По време на войната семейството му е било изселено в Сибир с влакове за добитък, заедно със стотици хиляди други поляци. Днес те и други герои, които Артур и Пьотр почитат, се възраждат с нови паметници и образователни кампании. Миналото, за което те копнеят, е митологизирано минало, минало на полските традиции, на полската гордост, на полския героизъм. Желанието им да защитят тези митове идва в момент, когато европейското единство е подложено на натиск от притока на мигранти, които семейство Бородач смята за заплаха за полската идентичност, равна на колективната амнезия за миналото.

Питам Пьотр дали днес би бил арестуван за същия вид вандализъм, заради който е пратен в затвора през 2013 г. В отговор той дава пример. На 11 ноември всяка година от 2010 г. насам той и баща му организират автобусно пътуване за поддръжниците на Националното движение до марша за Деня на независимостта във Варшава. В първите години автобусът е бил спиран по пътя и претърсван от полиция, казва той. На самия марш маскирани мъже са се появявали сякаш от нищото и за започвали да замерят полицията с камъни, а тя отвръща със сълзотворен газ, за да разпръсне шествието. „После „Право и справедливост“ дойде на власт – казва той. – И всичко това изведнъж престана.“

През април се срещнах с Мария Захарова, говорителка на руското външно министерство, в пристройка на неговия масивен небостъргач в Москва. Захарова се превърна в най-изявения защитник на наследството на Русия от Втората световна война. Беше минал почти месец от отравянето на руския двоен агент Сергей Скрипал и дъщеря му в Солсбъри и тя току-що беше изнесла публична тирада срещу обвиненията на Великобритания за руско съучастие.

За нея случаят „Скрипал“ се вписва във вековната кампания на Запада да отслаби Русия, която включва и стремежа да бъде подкопана ролята ѝ в победата над фашизма. Съветският съюз губи повече от 26 милиона души във войната; няма семейство, което да е останало незасегнато. Днес „Великата отечествена война“, както руснаците я наричат, е стълб на националния разказ, дори когато неговата основна предпоставка – освобождението на Европа от Съветския съюз – е оспорвана из целия бивш комунистически блок. „Не е работа на Полша да ни казва какви щети е причинил комунизмът. Нашият народ премина през гражданска война, през мизерия, през лишаване от собственост, през екзекуциите през 20-те години на миналия век. Нашата литература описва много по-добре от която и да е полска пропаганда целия страх и ужас на онова време“, каза ми Захарова. „Ние разбираме всичко това. И не се съмняваме, че има хора, които не искат повече комунистически експерименти до края на вечността.“

Като дете Захарова прекарва уикендите в дачата на баба си извън Москва. Шосето дотам е обградено от десетки паметници на падналите в защита на столицата през 1941 г., когато нацистките войски достигат на 20 километра от Кремъл: каменни лица, издялани в гранитни блокове, високи варовикови обелиски във формата на щикове, майки, приведени над умиращи синове, и много, много вечни огньове.

Захарова е гледала как младоженци полагат цветя под паметниците и се е удивлявала на букетите, пъхнати в насочените на запад цеви на декоративни танкове Т-34, високо поставени върху пиедестали, и се е питала как са попаднали там. Десетилетия по-късно символиката все още я впечатлява: млади хора, празнуващи ново начало с паметта за онези, които го правят възможно. С израстването ѝ шосето е разширено. Появяват се нови магазини, кафенета и бензиностанции. Но с течение на времето, докато другото се променя, паметниците остават непокътнати. Захарова започва да ги възприема като свещена част от пейзажа.

Днес тя защитава тази перспектива по време на седмичните си брифинги в министерството. През октомври 2016 г., след като още един паметник в Полша е премахнат, Захарова заклеймява „пълното презрение на Варшава към нормите на поведение, приети в цивилизованото общество“. После се усмихва. Москва ще получи визита от Тиц, обявява тя, и Захарова ще го посрещне лично. В неделята тя кара Тиц и колегите му от „Курск“ по същото шосе до семейната дача, която е посещавала като дете. Почерпва ги с домашен ябълков сладкиш, докато чичо ѝ показва каски, куршуми и шрапнели от Втората световна война, които е изровил в осеяния с кратери двор. Тиц ѝ подарява звездообразно руско трикольорно знаме, ушито от майка му, която, казва той, цял живот е благодарна на войниците от Червената армия, спасили я от нацистите.

Захарова казва, че руската страна не може да направи почти нищо, за да попречи на усилията на Полша да демонтира паметниците на благодарността, освен да изпраща протестни писма и да организира правни кампании, позовавайки се на споразумения като Договора от 1994 г. за гробовете и местата на памет. Русия обвинява Полша, че многократно е нарушавала това споразумение, най-вече през септември миналата година, когато IPN нареди разрушаването на възпоменателен мавзолей в град Тшчанка, където са били погребани останките на 56 войници. Полша твърди, че останките са били ексхумирани и погребани в местно гробище преди десетилетия. Москва оспорва това твърдение и съдебният спор продължава.

Русия използва пълната сила на своята страховита медийна машина, която излъчва на няколко езика в бившия социалистически блок. На 17 юли 2017 г., в същия ден, когато полският президент Анджей Дуда подписа проекта за декомунизация в закон, руското министерство на отбраната стартира онлайн проект, озаглавен Освобождението на Полша: цената на победата. Той представя сканирани военновременни доклади от съветски офицери и полски комунисти, в които се цитира широкоразпространена благодарност сред поляците към Червената армия. Предговорът представя документите като доказателство за „обещанията на полската нация да увековечи подвизите на войниците от Червената армия с паметници и мемориали и да предаде на бъдещите поколения призив за грижа към тях“.

Захарова възприема декомунизацията като предателство. Тя признава престъпленията на съветския режим – бруталните експроприации след революцията от 1917 г., сталинските репресии, военновременния масов разстрел на полския елит – но вярва, че освобождението на Източна Европа от фашизма стои отделно. „Тези войници наистина носят червени звезди, живеят в страна, която строи комунизъм. Но те се бият с фашизма. И когато чувам от полски колеги: ‘вашите войници не ни донесоха свобода’, аз казвам: ‘възможно е’, и дори съм готова да се съглася с това. Но нашите войници им донесоха живот.“

През април 2007 г. бившата съветска република Естония решава да премести един паметник на благодарността от центъра на столицата Талин. Бронзовата статуя изобразява замислен войник с наведена глава, с каска в едната ръка и свита в юмрук друга. За многобройното руско малцинство в Естония това е символ на освобождението на страната от фашизма от Червената армия. За много естонци това е напомняне за окупацията на страната от Съветския съюз. На 26 април, когато властите ограждат паметника в подготовка за неговото премахване, стотици етнически руснаци се спускат към мястото. Те започват да атакуват полицейския кордон, който отвръща със сълзотворен газ. В следващите три дни бунтове обхващат Естония в най-тежкия случай на безредици в малката балтийска държава след Втората световна война. Магазини са плячкосвани, спирки на автобуси – разрушавани, пътища – разкопавани. Един човек умира от прободни рани и още 100 са ранени. Масивна вълна от кибератаки съвпада с бунтовете и парализира държавните институции.

Малко вероятно е подобно насилие да се повтори в Полша. Малката руска общност в страната има слабо влияние и все още може необезпокоявано да почита своите герои. На 9 май нейните членове се събират на съветското военно гробище във Варшава, където се смята, че са погребани 22 000 войници на Червената армия. Държейки снимки на роднини, убити във войната, както правят милиони техни съотечественици в този ден, те вървят напред, за да положат цветя в подножието на обелиск, увенчан с червена звезда. Сергей Андреев, руският посланик в Полша, наблюдава.

Няколко дни по-късно аз сядам с Андреев под дворцовите тавани и кристалните полилеи на руското посолство, което заема четири хектара близо до центъра на града. Когато се изкачвам по стъпалата към масивните дървени врати на посолството, завесите са спуснати. Черни коли са подредени по алеите. Вътре в разкошните, просторни зали цари зловеща тишина. Четирима служители наскоро са напуснали, експулсирани от Полша в знак на солидарност с Великобритания по случая „Скрипал“.

Андреев е непреклонен. „Полша и полската нация съществуват днес на тази земя благодарение на победата на Червената армия в тази война, на цената на живота на онези 600 000 войници и офицери, които са умрели тук – казва ми той. – Тези паметници са за тях.“ На стената в неговия кабинет висят снимки на дядо му, който умира във войната, и на две баби и друг дядо, които са я преживели. „Това е чужда страна и ние не можем да диктуваме закона тук. Но едно е ясно – казва той. – Ние няма да забравим това и няма да простим.“

Междувременно „Право и справедливост“ продължава своята кампания за декомунизация. Почти всяка седмица тълпи се събират в полските градове и села, за да наблюдават как бива демонтиран местен комунистически паметник. В редки случаи, съпротива отдолу принуждава властите на компромис. В Миколин внушителният обелиск, който Тиц реставрира, все още стои. Той може да загуби червената си звезда и възпоменателните надписи, за да удовлетвори „Право и справедливост“, което би помогнало да бъде спасен, засега.

В края на май аз се присъединявам към Тиц в Домброва Гурнича, индустриален град със 120 000 жители и дом на осакатената комунистическа партия на Полша. Тиц е наел камион с кран и идва да вдигне няколко от паметниците на Червената армия, издигнати в този регион по време на комунистическата епоха, всички предвидени за премахване. Току-що се връща от участие като част от руска делегация в централата на ООН в Женева и засилва своята кампания. В Сурмувка, родното му село, той осъществява отдавнашна амбиция: открита експозиция на паметниците, които е спасил от разрушение, във формата на „образователен парк“ за местните деца. Досега той е спасил около дузина от цяла Полша – сега те са разпръснати на малко поле край фермата на Тиц и чакат да бъдат изправени отново.

Когато се срещам с него онази сутрин, Тиц се опитва да закрепи на носа си чифт очила със счупена рамка. Той е небръснат и едва е спал. Две седмици по-рано полицията прекъсва конференция в университета в Шчечин, планирана да съвпадне с 200-годишнината от рождението на Карл Маркс. Офицерите са получили сигнал, че научното събиране може да „пропагандира фашизъм или друга тоталитарна система“ – нарушение на новия закон за декомунизация, наказуемо с до две години затвор. Основният спонсор на Тиц впоследствие се оттегля, позовавайки се на враждебния климат.

Успял е да събере достатъчно пари, за да откара още два паметника, но усеща как винтовете се затягат. В тази токсична атмосфера „Курск“ е подложена на наблюдение, а нейните руски сътрудници са на прицел. На 17 май полски гранични служители задържат приятелката на Тиц, Захарян, близо до чешката граница, където двамата посещават общ приятел. След седем дни в полицейски арест тя е депортирана в Русия. В изявление говорителят на ABW, полската вътрешна служба за сигурност, казва, че Захарян и още трима руснаци се опитват да консолидират проруски групи в Полша с цел да популяризират руската версия на историята и да „осуетят историческата политика, която полската държава прокарва“. Друг сътрудник на „Курск“ и дългогодишен жител на Полша също е депортиран. „Това е жена, с която свързвам бъдещето си“, казва ми Тиц. Той е разчитал Захарян да се премести в Полша, за да му помогне да създаде своя „образователен парк“ в Сурмувка. Сега тя е в черен списък и ѝ е забранено да се връща.

Нищо от това не е останало незабелязано в Даброва Гурнича. В местните форуми се появиха снимки на Тик, обработени с Фотошоп. Едно показва лицето му върху плакат „най-издирван“ от видеоиграта Grand Theft Auto, с обвинение в „нападение със смъртоносно оръжие“; друго изглежда като съветска военноморска лична карта с неговата снимка. Популярен пост съдържа точната дата и час на неговото посещение и думите: „Виж руски шпионин със собствените си очи!“

Когато спираме до първия паметник – малък обелиск до жилищен блок – там вече чака малка тълпа. Няколко мъже с полски знаменца на ревера стоят до друг, който управлява камера на статив. От балконите надничат любопитни съседи. Мъжете започват да освиркват Тиц още щом излиза от колата. „Откъде взимаш парите?!“ викат те. „Плюеш върху нацията си!“ „Сталин създаде Хитлер!“

Тиц не обръща особено внимание, докато връзва въже около обелиска и го прикрепя към рамото на камиона с кран, докато млад мъж с обърната назад бейзболна шапка, който държи дистанционното, изглежда объркан от цялата сцена.

Когато работата приключва, Тиц се обръща към своите противници. Един от мъжете мушва ръчна камера в лицето му и го пита как се осмелява да почита кръвожадните окупатори на Полша. „Чичо ми е войник в Армия Крайова. През 1943 г. е затворен в Дахау и оцелява. През 1945 г. се връща при семейството си и двамата си сина. През 1946 г. е убит от комунистическата тайна полиция. Та какви паметници?“ настоява той. Тиц отвръща спокойно: „През 1945 г. цялото ми село, включително майка ми, която тогава е на 13, е спасено от нацистка окупация от съветски войници. Тя ми каза: ‘Трябва да уважаваш тази армия, тя ни спаси.’“

Разгорещеният спор продължава около 20 минути. Тиц понася всяко обвинение и обида, търпеливо защитавайки своята позиция. Докато потегляме към втория паметник, той ми казва за решимостта си да разговаря дори с най-враждебните си противници. „Трябва да говорим. Ако не го направим, ще започнем да се избиваме.“ Той се надява мъжете да посетят Сурмувка, мястото на неговия парк с паметници, и да споделят мненията си там. (Вместо това мъжете споделят видео от този спор с полската държавна телевизия, която го включва в 25-минутен репортаж за „руските агенти на влияние“, излъчен 10 дни по-късно по Канал 1. Голямата част от програмата е посветена на дейността на Тиц в Полша и на депортацията на Захарян по обвинения в хибридна война от името на Москва.)

По обяд Тиц е готов. Остава му една последна работа преди да предприеме дълго пътуване, за да види Захарян в Москва. На връщане в града спираме до малка енорийска църква в квартал Лосен. Дворът е ограден със зелена ограда, над която се вее ватиканското знаме. Точно зад оградата, от страната към пътя, стои внушителен стоманен паметник. Двама гигантски съветски войници в плащове, с пушки на рамо. Разкрит през 1984 г., това е един от по-късните паметници на благодарността в Полша. Но тъй като стои на енорийска земя, IPN, държавният орган, който ръководи декомунизацията, се нуждае от разрешението на свещеника, за да го премахне. Тиц се надява свещеникът да се съгласи да предаде паметника на „Курск“. Когато стигаме до настоятелството, свещеникът е по средата на обяда си на верандата. Той излиза по фланела и къси панталони. „Предадох паметника на IPN“, казва той. Тиц кимва и си тръгва без дума.

Съвсем скоро тази внушителна стоманена скулптура ще стои редом с други паметници дълбоко в горите на Северна Полша. Именно там, край селцето Подборско, лежи комплексът с кодово име Обект 3001. Той е един от трите ядрени силози, построени в Полша в края на 60-те години, с капацитет да съхранява 160 атомни бойни глави. Замаскиран и скрит от любопитни очи, той е бил известен само на десетина служители в комунистическа Полша – като цяло населението е било убедено, че в страната няма такива оръжия. Това остава държавна тайна до рухването на комунизма, когато обектът е предаден първо на полската армия, после на затворническата администрация и накрая на местните власти. Днес именно тук IPN събира полските паметници на благодарността за музей, целящ да разкрие измамната същност на комунистическата система. В този лабиринт от жълти коридори и стоманени бронирани врати скоро ще бъде открит музей на тоталитаризма.

Източник

Матю Лаксмур е журналист, базиран в Москва, който пише за Русия и Източна Европа.