Унгарската репортерка Петра Л. подлага крак на бежанеца, бягащ от полицията.
© Stephan Richter, 2015
Докато хиляди бегълци се стичат към Европа в опит да избягат от ужасите на войната, при което мнозина от тях умират по пътя, един друг вид трагедия се разиграва в много от най-новите страни-членки на Европейския съюз. Държавите, познати под колективното название „Източна Европа“, включително и родната ми Полша, се разкриват като нетолерантни, нелиберални, ксенофобски и неспособни да си припомнят духа на солидарност, който ги доведе до свободата преди четвърт век.
Това са същите общества, които преди и след падането на комунизма крещяха за „завръщане в Европа“, гордо обявявайки, че споделяли ценностите ѝ. Но какво според тях означава Европа? От 1989 – и особено след 2004, когато те се присъединиха към ЕС – те бяха облагодетелствани от масивни трансфери на средства под формата на европейски структурни и кохезионни фондове. Днес те не желаят да допринесат нищо за разрешаването на най-голямата криза на бежанци, пред която е изправена Европа от Втората световна война насам.
И действително, пред очите на целия свят правителството на Унгария, страна-членка на ЕС, малтретира хиляди бежанци. Премиер-министърът Виктор Орбан не вижда никакви причини да се държи по друг начин: бежанците не са европейски проблем, настоява той; те са германски проблем.
Орбан не е сам в това гледище. Дори унгарските католически епископи следват неговата линия. Ласло Киш-Риго, епископ на Сегед-Чанад, казва, че мюсюлманските емигранти „искат да [ни] превземат“ и че папата, който е призовал всяка католическа енория в Европа да приеме по едно семейство на бегълци, „не познава ситуацията“.
В Полша, страна с 40 милионно население, правителството първоначално изказа готовност да приеме 2,000 бегълци – но само християни (Словакия предложи подобна уговорка). Бегълците не са източноевропейски проблем, каза един полски журналист пред Националното публично радио в Съединените щати, защото тези страни не са участвали в решението да се бомбардира Либия (нито го е правила Германия).[1]
Нямат ли източноевропейците чувство за срам? В продължение на векове предците им са емигрирали масово, търсейки спасение от материални трудности и политическо преследване. А днес безсърдечното поведение и груба реторика на техните лидери се възприемат като нещо нормално от общественото мнение в тези страни. Електронната версия на най-големия полски вестник, Gazeta Wyborcza, в момента публикува смайваща забележка в края на всяка своя статия, посветена на бегълците: „Поради извънредно агресивното съдържание на коментарите, в които се насърчава насилие, противно на закона, както и призиви към расова, етническа и религиозна омраза, ние няма да позволяваме на читателите да публикуват коментарите си“.
Преди не чак толкова дълго време, в годините непосредствено след войната, оцелелите от източноевропейския еврейски Холокост хора бягаха от смъртоносния антисемитизъм на своите полски, унгарски, словашки или румънски съседи, към сигурността на лагерите за бегълци, намиращи се в… Германия. „В сигурност сред германците“, гласи заглавието на една важна книга от историчката Рут Гей, в която се разказва за тези 250,000 оцелели. Днес мюсюлманските бегълци и хора, оцелели от други войни, след като не са намерили убежище в Източна Европа, отново търсят сигурност сред германците.
В този случай историята не е метафора. Напротив, дълбинната причина за източноевропейското отношение, демонстрирано толкова мрачно днес, се крие във Втората световна война и времето непосредствено след нея.
Вземете за пример поляците, които, заслужено гордеещи се с анти-нацистката си съпротива, в действителност са убили повече евреи, отколкото германци, по време на войната[2]. Макар и поляците-католици да са били жестоко преследвани по време на нацистката окупация, те не са изпитвали никакво съчувствие към окончателните жертви на нацизма. По думите на Йозеф Макиевич – консервативен, антикомунистически полски автор с безупречни католически акредитиви: „По време на окупацията тук не е имало буквално нито един човек, който да не е чувал следната фраза: ‚Хитлер върши поне едно правилно нещо – той унищожава евреите‘. Но за това не може да се говори публично“.
Разбира се, имало е и поляци, които са помагали на евреите по време на войната. Действително, броят на поляците, обявени за „Праведни сред нациите“ от израелския Паметен център Яд Вашем заради военновременния им героизъм, е най-голям сред всички европейски нации (което едва ли е за учудване, като се има предвид, че предвоенна Полша е имала далеч най-голямото еврейско население сред всички европейски страни). Но тези забележителни личности обикновено са действали поединично, в съпротива срещу преобладаващите обществени норми и настроения. Те са били неприспособени хора, които дълго след края на войната са държали героизма си в тайна от съседите – страхувайки се, както изглежда, че в противен случай техните общности ще ги избягват, заплашват и изключат.
Всички окупирани европейски общества са съучаствали донякъде в нацисткия опит за унищожаване на евреите. Всяко от тях си има свой собствен „принос“, в зависимост от конкретните обстоятелства и условия на германското управление. Но Холокостът се е разиграл по най-жесток начин в Източна Европа, което се дължи на простия брой на евреите в региона, както и на несравнимата безогледност на нацистките окупационни режими.
Когато войната приключва, Германия – поради денацификационните политики на победителите и отговорността за насъскването и провеждането на Холокоста – няма друг избор, освен да „преработи“ смъртоносното си минало. Това е дълъг и труден процес, но германското общество, осъзнало историческите си престъпления, вече е станало способно на реална конфронтация с моралните и политически предизвикателства, пред които ни изправя днешният наплив от бежанци. А канцлерката Ангела Меркел е образец на водачество, което поставя всички източноевропейски лидери в позиция на дълбок срам.
Източна Европа, напротив, все още трябва да осъзнава своето смъртоносно минало. И само когато го направи, нейните народи ще бъдат в състояние да разберат собственото си задължение да спасяват хората, бягащи пред лицето на злото.
[1] В замяна на което повечето източноевропейски страни – и техните настръхнало-мълчащи днешни населения – приветстваха с възторг началото на „войната срещу терора“ на правителството на Джордж У. Буш и по-конкретно инвазията в Ирак (която пост-фактум се оказа прелюдия към цялата последна близкоизточна вакханалия и последвалата я бежанска криза). Спомняте ли си дебатите около „старата и нова Европа“, подхванати от тогавашния американски министър на „отбраната“ Доналд Ръмсфелд? Защо така удобно-къси памети, уважаеми сънародници? Бел. пр.
[2] (Забележка на автора): Това изчисление, както и всички други, касаещи реални човешки загуби по време на Втората световна война, е само приблизително. В този случай обаче то е доста директно: германските загуби в Полша по време на Септемврийската кампания от 1939 – основният брой германци, убити в Полша по време на войната – е около 16,000. Нека приемем, че други 8,000 са били убити по време на окупацията от полската нелегална съпротива. Това е силно раздута сметка, направена с цел да се опрости пресмятането. За да бъдем още по-сигурни, нека допуснем, че по време на войната около 30,000 германци са били убити от поляци.
Броят на евреите, убити от поляци по време на войната, е несравнимо по-голям. Първата вълна от убийства, чрез погроми, съпътстващи германското нападение срещу Съветския съюз и времето непосредствено след това, през лятото и ранната есен на 1941, възлиза на няколко хиляди жертви. Убийствата в градчето Йедвабне, тема на моята книга „Съседи“, е само един от многото подобни епизоди, както показват изследванията на Полския институт за национална памет, публикувани в два дебели тома и впоследствие документирани (Pawel Machcewicz and Krzysztof Persak, eds., Wokół Jedwabnego, Instytut Pamieci Narodowej, Warszawa, 2002, 2 vols).
А след това идва най-кървавият период от убийствата на евреи от поляци: онова, което е известно в полската историография като „Трета фаза на Холокоста“, след като основната част от еврейското население е избита от германците в т. нар. Aktionen. Тази фаза обхваща депортациите в лагери за унищожение. Според видни полски историци, около 10% от хората, обитаващи еврейските гета в Полша – около 200,000-250,000 души – са се опитвали да се спасят, като са бягали от гетата и са се криели в така наречената „Арийска страна“. От това население след войната са оцелели около 40,000 души. Основната маса от еврейското население, убито през този период, е загинала или директно, чрез убийства, извършени от поляци (и украинци), сред които те са се криели, или чрез предателства и предоставяне на германските постове от страна на местното население. Публикациите на полски историци, свързани с изследователската група на Холокоста към Полската академия на науките във Варшава – Jan Grabowski, Barbara Engelking, Dariusz Libionka, Alina Skibińska, Jakub Petelewicz, or Jacek Leociak – предлага строга документация за този исторически феномен.
Ян Т. Грос