Президентът Джеб Бартлет (150 епизода от Западното крило, по 42 минути на серия) и аз обядвахме в Лос Анджелес в деня на изборите в Ню Хампшър. Шийн вече беше участвал малко в кампанията на Бил Ричардсън, губернатора на Ню Мексико. Ричардсън се отказа от кандидатурата си само един ден след учудващата победа на Хилари в Ню Хампшър, но Мартин Шийн знае, че политиката е игра, която се играе бавно. „Ние вече имахме достатъчно изненади през този сезон, с Обама, който се появи отникъде и с боязливостта на Хилари, но в дългосрочен план аз имам усещането, че може би Обама и Ричардсън са печелившия билет. Това ми харесва, аз мисля, че Обама е добър и честен човек.“
Това ме води до втората главна тема, която ми се иска да обсъждаме: оценката, която Шийн дава на президента-титуляр в Белия дом. Нов абзац: младежкото лице на Шийн в едър план – на 67 той все още притежава пламенността на младеж.
„Той е арогантен. Той е невеж. Той е грубиян. И не е политик. Той е от типа човек, който би се сбил с някого, защото е по-силен. Това е, което направи с Ирак. Той подведе военните – за техен срам – да продължат един политически план. И ние изгубихме уважение и власт по света, отвъд партизанщината.
„Виждате ли, Западното крило беше ясно разбираемо, защото Бартлет се основаваше на Кенеди, Картър и Клинтън. Неговата администрация беше демократическа. Но в шоуто участваха и много републиканци, и те вярваха в него, защото уважението им към Белия дом беше неутрално. Те вярваха в компромиса. В началото на сериите имахме този огромен кадър, проследяващ 13 страници, където камерата се отдалечава от Джон Спенсър, Бог да го прости (който играеше Лео Макгари, най-добрият приятел на Бартлет и негов началник-щаб). И той продължава да се движи, но на всяка крачка го преследват нови и нови проблеми. Той чува, че президентът е имал катастрофа с велосипеда си. После слуша новините от целия свят. Всичко в контекста на един кадър, цялата тази маса от задачи и неща, които изискват действия. А след това камерата бавно се отдръпва и вие разбирате, че той се намира в Овалния офис. Чувствате пространството. След това се появява госпожа Ландригъм със задачите от деня. Тя пита дали той е чул за президента. „Разбира се, дръвникът му с дръвник!“, казва той. А тя става много сериозна и отговаря „Ние не търпим подобен език в този офис!“ И вие чувствате нейното уважение. Западното крило винаги се стремеше да бъде серия, показваща един екип, който има привилегията да ръководи страната.
Питам го дали администрацията на Буш е помогнала с нещо за шоуто? „Ни най-малко. Това, което обичаха да правят, беше да ни пращат забележки. ,Приятели‘, ще ни кажат например, ,вие сте сбъркали един детайл в представянето на тайната служба. Моля ви, не ни представяйте като идиоти.‘ Само критика. Така че представете си моя шок когато го виждам на военен кораб – ,Мисията завършена!‘ Защото това е нещо, което тайната служба никога не би разрешила. Той ги е подминал. Той просто е искал да го направи!“
Шийн сам е режисирал филми и той обича нещата, които могат да се направят с камерата. Но преди всичко той познава мизансцена на представянето на власт и авторитет. Той изглежда като президент и е четири години по-млад от Джон Маккейн – един от малцината републиканци, към които изпитва респект. Разбирате ли, когато той влезе в хотела, персоналът леко се отдръпна, но го наблюдаваше отблизо – все едно, че те бяха хора от неговата охрана. И този Мартин Шийн е участвал в повече от 200 филма и телевизионни продукции. Той работи като човек, който някога е бил много бедно момче и признава, че „Ако ми плащаха повече сигурно щях да работя по-малко, кой знае.“
Шийн е роден в една много бедна част от Дейтън, Охайо, през 1940 – син на испански емигрант и ирландка. Родното му име е Рамон Естевес. Той е едно от десет деца и е роден с физическо увреждане. Животът му е бил тежък. „Не съм звезда“, казва той. „И сам не зная защо!“ Лицето му се украсява с усмивка, сиво-сините му очи светят.
Диагнозата на „неуспеха“ не се среща често в интервюта с актьори. Така че обърнете малко повече внимание на тази негова реплика. „Започнах да работя в ерата на Джеймс Дийн. Той беше феноменът на деня, изчезнал през 1955. Аз отидох да играя в Ню Йорк, през 1959 – и тогава съществуваше вярата, че ако имаш талант ще успееш да пробиеш. Това беше се случило на толкова много момчета – (Монтгомъри) Клиф, Марлон (Брандо), Пол Нюман. И на мен! Оценяваха ви по заслуги. Каква лъжа! Пълна дивотия. С течение на времето започнаха да ми казват ,Гледай сега, така се правят нещата, човек трябва да помага на късмета си. Трябва да ласкаеш правилните хора. Да им казваш, че са страхотни. Понякога да ядеш лайна.‘ Но аз не можех да го правя. А след това получих ролята в Badlands[2] и си мислех, че това е нещо много добро. Така казваха и други. Мислех си, сега, сега най-после ще се случи. Но то не се случи.“
Разбира се, той работеше през цялото време, но когато се появи Apocalypse Now, Шийн беше заместник на Харви Кайтел. Филмът беше известна серия от катастрофи, начело с Марлон Брандо, който пристигна разплут до неузнаваемост и почти неспособен да работи. Така че сред останките на авторския филм и почти пълното изнемогване на режисьора, Франсис Копола, беше лесно да се изгуби от очи удивителното актьорско постижение на Шийн, който играеше младият офицер, изпратен нагоре по реката да прекрати командването на избягалия полковник.
Апокалипсисът беше кошмар за всички. Шийн беше толкова ангажиран, че получи сърдечен удар. И той разказва история, която потвърждава думите му, че не е звезда. „Спомням си първия ден, в който Марлон работеше. Аз бях пленен, целия овързан, а Марлон трябваше да влезе в сцената и да хвърли в скута ми отрязаната глава на Фреди Форест. Това беше дъждовна сцена и през цялото време бяхме пръскани от машини за дъжд. И там са тези хора от племето Ифугао, облечени само в препаски. Бяха целите мокри и трепереха, сякаш имаха треска.
„Така че заснехме един кадър и те викат ,Режи‘, а аз гледам към туземците и казвам ,Вижте, нямаме ли тук някакви одеяла? Хората ще се разболеят.‘ А ония ми отговарят, ,А, не се безпокой, Марти, те са свикнали. Ще се оправят някак си.‘
„Значи, влиза Марлон, идва, приближава до мен и пуска главата. ,Режи. Чудесно. Много добре, но ще го направим още веднъж.‘ Марлон разбира се не е чул моята по-раншна забележка, сега поглежда туземците и казва, ,Извинете, но тия момчета страдат тук, а това не е хубаво. Нямаме ли за тях някакви одеяла или сухи дрехи?‘
„При което, ,Но разбира се, господин Брандо. Я донесете бързо одеяла. Направете така, че тия момчета да се чувстват по-добре.‘ Точно по този начин, тъй че аз си помислих: ,Хм, не я разбирам тая работа.‘ И в резултат самият аз започнах да създавам неприятности.“
Шийн може да проследи непокорството си много дълго назад във времето, и тук двете линии се сливат в една – природата на неговите политически убеждения и непостоянството на кариерата му. „Когато бях момче, бях носач на тояги за голф. Започнах на девет години. Братята ми казаха, че било време да започвам. Започнах в този много специален клуб в Дейтън. Това имаше дълбоко въздействие върху мен. Хората, които играеха там, бяха в по-голямата си част самомнителни, сърдити, алкохолизирани, разглезени. Ужасни хора. Наричаха ме само „Момче“ – никога по име. Не се разрешаваше да има чернокожи момчета-носачи. Единствените чернокожи лъскаха обувки или сервираха храна в ресторанта на клуба. И братята ми казват: ,Бъди любезен към тях. Гледай да получиш бакшиш.‘ Но онова, което такива неща правят с теб е да те развалят. Всъщност онези хора очакваха от мен да лъжа. Вземаш в джоба си една-две допълнителни топки и ако след някой удар топката напусне полето ти се правиш, че я търсиш, а след това викаш: ,Тук, господине!‘ Никога не можах да се накарам да лъжа за тях.
„А като актьор не умея да се продавам. Никога не бях сигурен залог, чак до Западното крило и дори тогава отначало се очакваше да участвам само в една от пет серии. Но когато хората видяха пилотната серия, те казаха ‚Искаме да видим Овалния офис‘. А това означаваше мен.“ Така че президентът получи повишение и много скоро Шийн получи най-голямата работа в цялата си кариера. Той е много скромен когато става дума за собствените му идеи относно президентството. Освен в този случай: „Работата! Трябваше да съм в студиото в 5:30 сутринта, така че излизах от къщи в 5. Понякога свършвах едва в десет часа вечерта. Не си струваше да се прибирам вкъщи, така че оставах в един малък хотел близо до студиото. А после, след като вече бяхме станали хит, си договорих почивка – четиридневни работни седмици. Дългият уикенд ме спасяваше. Може би президентът трябва да размисли върху това.“
Странно нещо: малцина актьори са били толкова заети, и само много малко от тях са правили толкова много проекти, в които заплащането им е било почти символично, само за идеята. Мартин Шийн е правил множество телевизионни филми за проблемите, които го занимават – атомни инсталации, мъчения – и правата на децата, които могат да бъдат абортирани. В някои известни мини-серии той е играл Джак Кенеди, Боби и адвоката на Никсън, Джон Дийн. Но произходът му го води до неговия горещ католицизъм – и още една Шийн-история, която ни представя същността на човека.
„Имам един адвокат, в Уилкс-Бар, Пенсилвания, държавен защитник, който все още изплаща студентските си заеми. Това е страхотен човек. И един ден той ми се обажда и ми казва – това беше по времето на войната в Персийския залив – че трябвало да летим до Рим, за да се срещнем с Майка Тереза. Защото била готова да се срещне с папата. Така че летим за Рим и отиваме на мястото, където трябва да се срещнем. Прилича на кокошарник. Но тя идва – Майка Тереза. Страшно дребна е! Метър и четирийсет!“
Сега историята става ирландска. „Тя казва ‚Как сте, момчета? Какво мога да направя за вас?‘ И ние й казваме, когато се види с папата дали не може да говори с него за войната, за да се яви Ватикана в Международния Съд. Това може да я спре. А тя казва: ‚Наистина ли? А ще се подчинят ли държавите?‘ Безценна е.“
„Значи, тя казва, че ще се опита. Но след това иска да ни благослови, нас и нашите деца. Давам й тогава този пакет с малки медали и тя благославя мен и жена ми, Джанет, а след това четирите ми деца – Карлос, Емилио, Рене и Рамон. После пита: ‚Още някой?‘ А точно преди да отлетя бях говорил с Марлон и по това време синът му (Крисчън, който почина малко след този разговор) беше на съд заради убийството на приятеля на сестра си. Спомняте ли си? И Марлон беше съкрушен. Така че аз казвам: ,Майко, има още един актьор, мой приятел, който има много неприятности.‘ ,Аха, кой е той?‘, пита тя. И аз й казвам, че това е Марлон Брандо. А тя никога не е чувала за него!“
„По-късно разказах историята на Марлон и той беше трогнат до сълзи. Това означаваше толкова много за него.“
В тази история има много от Мартин Шийн – не само неговата вяра или упованието му в молитвата, но и важността на семейството. Шийн е имал само една съпруга и четири деца и той е известен с начина, по който се грижи за тези деца. Карлос е актьорът Чарли Шийн; Емилио е актьорът и режисьор Емилио Естевез. От време на време в течение на разговора ние споменаваме филма Боби, за последния ден в живота на Боби Кенеди – който Емилио направи през миналата година, с Мартин в една от малките роли.
Шийн изглежда американец колкото самия президент, така че може и да не забележите колко много той е ирландец и испанец. А после, това с увреждането. Мислех, че зная нещичко за него – и съм гледал много от неговите филми. Но докато го срещнах аз не знаех, че лявата му ръка е с шест сантиметра по-къса от дясната. „Това беше раждане с форцепс, в Дейтън – и докторът се оплеска напълно. Рамото ми беше смазано и мускулът никога не израсна. Почти не мога да правя странични движения.“
Аз съм удивен и споменавам филмите му – от Badlands до The Departed, където той изглежда напълно активен. Той отново засиява – за него днес това е източник на гордост.
„Това не винаги беше така“, казва той. „Когато за пръв път дойдох в Ню Йорк отидох при един доктор и той каза, че имал някакво експериментално лечение. Той твърдеше, че може да ме оправи. Трябвало да ми направи операция. Така че отидох в офиса му и зачаках, а там идваха пациенти и всички те бяха наистина тежко осакатени. Едва можеха да се движат. Телата им бяха осакатени. Така че напуснах офиса и реших да се оправям сам доколкото мога.“
В течение на годините той е бил арестуван на повече от 50 политически демонстрации – една от които му спечелила три години условно. Той е изпитвал гнева на бедността и се е справил с проблеми на алкохолизъм и дрога, като някои от тях са засегнали и синовете му. Но той е благороден и незлобив и вие скоро започвате да цените мекия му, разумен глас когато разказва за всички документални филми, при които е помагал. Испанецът в Мартин Шийн може да умре на барикадите, но ирландецът в него не може да престане да се смее. „При Апокалипсиса“, разказва той „във Филипините имахме дълги нощи, по време на които Франсис, Марлон и аз преработвахме сценария. Една нощ това продължи до сутринта. Седяхме в тъмното със свещи, пишехме и преправяхме. А на сутринта Марлон беше взел своите страници и беше си направил от тях хартиени шапки. Сценарият беше му се качил на главата!“
Може да се каже, че Шийн има вярата си на своя страна, или може да се спори, че това е свиреп, направил от себе си демон на работа и решителност човек, който няма да излъже никога, освен ако лъжата е част от някоя роля. Като онова странно цвете, което президентът Бартлет слага на ревера си: това е трик, който Мартин Шийн е използвал в течение на години.
[1] Става дума за едноименната американска телевизионна серия (1999–2006), в която Мартин Шийн играе ролята на фиктивния американски президент-демократ Джосайа (Джеб) Бартлет. Шоуто получи множество награди, между които и три златни глобуса, както и признанието на критици, политолози и публика. (Бел. пр.)
[2] Става дума за филма Опасни земи на режисьора Терънс Малик (1973), в който Шийн изпълнява главната роля.