От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2011 06 tr c

Труман Капоти живее в голяма жълта къща в Бруклин Хайтс[1], която наскоро е реставрирал с вкуса и елегантността, обичайни за повечето му начинания. Когато влязох в къщата, той беше заровил глава и рамене в някакъв сандък, съдържащ дървена фигура на лъв.

„Ето“, извика той, след като измъкна фигурата елегантно, сред бъркотия от опилки и стърготини. „Виждали ли сте някога нещо толкова величествено? Е, най-после. Видях го и го купих. Сега е само мой.“

„Огромен е“, казах аз. „Къде ще го поставите?“

„Как къде, в камината, естествено“, каза Капоти. „А сега елате в приемната, докато намеря някой да разтреби тази бъркотия.“

Приемната е във викториански стил и съдържа най-интимната колекция от предмети на изкуството и лични придобивки на Капоти, които, въпреки безупречния ред върху полирани масички и бамбукови полици, по някакъв начин ви напомнят за съдържанието на джобовете на някакво много умно, малко момче. Тук например се вижда златно великденско яйце, донесено от Русия; желязно куче, доста поизносено; кутия за хапчета в стил Фаберже, мраморни топчета, сини керамични плодове, преспапиета, кутии от Батърсий[2], пощенски картички и стари фотографии. Накратко, всичко, което би се сторило полезно или удобно за някое еднодневно приключение по света.

Самият Капоти се вписва много добре в тази картина още от пръв поглед. Той е дребен и рус, с перчем, който настоява да пада постоянно в очите му, а усмивката му е внезапна и слънчева. Подходът му към всеки непознат човек е изпълнен с открито любопитство и дружелюбие. Той може да бъде запленен от всичко и, всъщност, изглежда постоянно е. И все пак, при цялата му готовност за неочакваното, у него има нещо, което ви кара да мислите, че може би няма да бъде лесно да го заблудите – и сигурно е по-добре да не се опитвате.


Small Ad GF 1

Дочува се звук на тихо боричкане у Капоти влиза, предшестван от голям булдог в бяла муцуна.

„Това е Бънки“, казва той.

Бънки ме подушва и всички сядаме.

* * *

Интервюираща: Кога за пръв път започнахте да пишете?

Труман Капоти: Когато бях дете на около десет или единадесет години и живеех близо до Мобайл[3].

В неделите трябваше да ходя на зъболекар в града и се присъединих към клуба Съншайн, който беше организиран от местния вестник, Прес реджистър. Имаше страница за деца с конкурси по писане и по оцветяване на картинки, а освен това всяка събота имаше парти с безплатна Нихай[4] и Кока-Кола. Наградата за конкурса за детски разказ беше или пони, или куче, вече съм забравил, но във всеки случай си го желаех страстно. Бях забелязал действията на едни наши съседи, които се занимаваха с някакви далавери, така че започнах да пиша един вид roman à clef[5] на име Старият господин Бизибоди и го изпратих за конкурса. Първата част се появи една събота под истинското ми име Труман Стрекфъс Персънс. Само че изведнъж някой разбра, че им поднасям един местен скандал под формата на фикция и втората част никога не се появи. Разбира се, не спечелих нищо.

Бяхте ли сигурен по онова време, че искате да станете писател?

Разбрах, че искам да бъда писател. Но не бях сигурен, че ще бъда, докато не станах на петнадесет или там някъде. По това време вече нескромно бях започнал да пращам разкази до списания и литературни тримесечници. Разбира се, никой писател не забравя първия си приет материал; но в един хубав ден, когато бях на седемнадесет, аз получих съобщения за първия, втория и третия, всичките с една и съща сутрешна поща. О, казвам ви, „зашеметен от вълнение“ не е просто фраза.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Какво пишехте отначало?

Разкази. И по-постоянните ми амбиции все още се въртят около тази форма. Когато е сериозно разработен, краткият разказ ми се струва най-трудната и дисциплинираща прозаична форма, която съществува. Ако притежавам някакъв контрол и техника, то ги дължа изцяло на упражненията си в тази художествена форма.

Какво точно имате пред вид под „контрол“?

Имам пред вид поддържането на стилистичен и емоционален контрол над материала. Ако щете ми вярвайте, но аз вярвам, че една история може да бъде повредена от погрешния ритъм на едно изречение – особено ако това се случи към края – или от грешка при определянето на абзаца, дори от пунктуацията. Хенри Джеймс е маестрото на точката и запетаята (semicolon). Хемингуей е първокласен майстор на абзаца. От гледна точка на слуха, Вирджиния Улф никога не е писала лошо изречение. Не искам да кажа, че успешно практикувам онова, което проповядвам. Опитвам се, това е всичко.

Как се стига до техника в краткия разказ?

Тъй като всеки разказ ни изправя пред собствени технически проблеми, очевидно не можем да обобщаваме въз основа на „две и две прави четири“. Да се намери правилната форма за собствения разказ означава просто да се разбере най-естествения начин да се разкаже историята. Тестът за това дали един писател е отгатнал естествената форма на своя разказ или не, е само това: след четенето вие не можете да си го представите по-различно. Или успява ли той да накара въображението ви да замлъкне, струва ли ви се абсолютен и окончателен? По същия начин, по който е окончателен един портокал. По същия начин, по който природата е направила портокала нещо съвсем правилно.

Има ли начини, които човек може да използва, за да подобри писателската си техника?

Работата е единственият начин, който аз познавам. Писането притежава закони на перспективата, на светлината и сянката, също като живописта или музиката. Ако сте роден, познавайки ги – отлично. Ако не, учете ги. А след това пренаредете правилата, по най-подходящия за вас начин. Дори Джойс, нашият най-краен бунтар, е бил отличен занаятчия; той умее да пише. Успял е да напиеше Улис, защото е можел да напише Дъблинчани. Твърде много писатели разглеждат писането на кратки разкази като един вид упражнение за пръстите. Е, в такива случаи те действително упражняват единствено пръстите си.

Получавахте ли много подкрепа в онези дни – и ако да, то от кого?

Господи! Страхувам се, че ще трябва да изслушате цяла сага. Отговорът е змийско гнездо от „не“-та и няколко „да“-та. Виждате ли, не изцяло, но в по-голямата си част, детството ми премина в места и сред хора, които не разполагаха с каквото и да е подобие на някакъв културен подход. Което може би не е чак толкова лошо, погледнато в дългосрочен план. Твърде скоро това ме принуди да се науча да плувам срещу течението – всъщност, в някои области аз развих мускулите на истинска баракуда, особено в изкуството на справянето с враговете, едно изкуство, не по-малко необходимо от способността да се ценят приятелите.

Но да се върнем към темата. Естествено, в средата, която споменах, аз бях считан за малко ексцентричен, което си беше доста вярно, и глупав, което пък справедливо ненавиждах. И все пак презирах училището – или училищата, защото постоянно ги сменях – и година след година пропадах и на най-простите изпити, само от ненавист и скука. Играех хокей поне два пъти седмично и постоянно бягах от къщи. Веднъж избягах с една приятелка, която живееше от другата страна на улицата – едно момиче, много по-голямо от мен. По-късно в живота си тя достигна известна слава, защото уби половин дузина хора и беше поставена на електрическия стол в Синг-синг. Някой написа книга за нея. Наричаха я „Убийцата на самотните сърца“. Но аз отново се отвличам. И така, в края на краищата, мисля бях на около дванадесет, директорът на училището, което посещавах, се обади на семейството ми и им каза, че по негово мнение и по мнението на останалите учители, аз съм бил „под-нормален“. Той смяташе, че би било разумно и човечно да ме изпратят в някакво специално училище, подходящо за обучение на изостанали гаменчета. Каквото и да са мислили помежду си, хората в семейството ми заеха позата на официално оскърбление, и в опита си да докажат, че не съм под-нормален, на бърза ръка ме завлякоха в клиника за психиатрични изследвания в някакъв университет на Изток, където тестваха коефициента ми на интелигентност. Наслаждавах му се истински и – можете ли да си представите? – се завърнах вкъщи като гений, обявен за такъв от науката. Не знам кой беше по-потресен: бившите ми учители, които отказаха да повярват, или семейството ми, което не искаше да повярва – те просто бяха се надявали, че ще бъда обявен за добро нормално момче. Ха, ха! Що се отнася до самия мен, аз бях безкрайно поласкан – разхождах се наоколо, оглеждайки се в огледалата, издувайки бузи и мислейки си, хей, момче, ти и Флобер – или Мопасан, или Мансфийлд, или Пруст, или Чехов, или Улф – който се случеше да бъде моментния ми идол.

Започнах да пиша с ужасяваща сериозност – умът ми бръмчеше всяка нощ и мисля, че не съм спал истински в продължение на няколко години. Не и докато открих, че уискито ме отпуска. Бях прекалено млад, на петнадесет, за да го купувам сам, но имах няколко по-възрастни приятели, които бяха изключително услужливи в това отношение и скоро насъбрах цял куфар, пълен с бутилки – всичко от къпиново бренди до бърбън. Държах куфара скрит в един килер. Пиех най-вече през късните следобеди; след това сдъвквах по няколко дражета сен-сен и слизах долу за вечеря, където поведението ми, глазираните ми мълчания, постепенно се превърнаха в източник на всеобщо изумление. Една от роднините ми винаги казваше: „ама наистина, ако не бях сигурна в противното, бих се заклела, че той е мъртво пиян.“ Е, разбира се, тази малка комедия, ако е била такава, завърши с разкриване и известна катастрофа – след което изминаха доста годинки, преди да докосна следващата капка. Но май отново се увличам. Питахте ме за подпомагането. Първият човек, който някога ми помогна, беше, странно, учителка. Учителка по английски език в средното училище, Катрин Уд, която подкрепяше амбициите ми по всякакъв начин, и на която винаги ще бъда благодарен. По-късно, по времето, когато започнах да публикувам за пръв път, вече имах подкрепата, за която всеки човек може само да си мечтае, особено от Маргарет Смит, редакторка в отдела за белетристика на списание Мадмоазел, Мери Луис Езуел от Харпърс Базар и Робърт Линскот от Рандъм Хаус. Човек трябва да е истински ненаситник, за да си желае повече късмет и щастие, отколкото имах аз в началото на кариерата си.

Тримата редактори, които споменавате – насърчаваха ли ви те като просто купуваха нещата ви или ви помагаха и с критика?

Хм, не мога да си представя нищо по-окуражаващо от това някой да купува нещата ви. Никога не пиша – всъщност се чувствам физически неспособен да пиша – неща, за които не вярвам, че ще бъдат платени. Но, за да се върна към фактите: хората, които споменах, плюс още някои други, бяха много щедри и със съвети.

Харесвате ли някое от нещата, които сте писали отдавна, по същия начин, по който харесвате онова, което пишете сега?

Да. Например, миналото лято четох романа си Други гласове, други стаи за пръв път откак беше публикуван преди осем години, и се чувствах така, сякаш чета нещо, писано от непознат. Истината е, че се чувствам чужд на тази книга; човекът, който я е писал, ми се струва толкова слабо свързан с това, което съм сега. Нашите умонагласи, нашите вътрешни температури са напълно различни. Въпреки тромавостта си, романът притежава една удивителна интензивност, реално напрежение. Изключително съм доволен, че съм успял да напиша такава книга когато съм го направил; инак тя никога не би била написана. Харесвам също и Арфата на тревите, както и няколко от разказите си, но не и Мириам[6], който е ефектен трик, но нищо повече. Не, предпочитам Деца на рождените им дни или Затвори последната врата, и, о да, още някои, особено един разказ, който изглежда не много хора са забелязали, Господарката мизерия, който беше част от сборника ми Нощното дърво.

Наскоро публикувахте книга, разказваща за пътуването до Русия, свързано с „Порги и Бес“. Едно от най-интересните неща за стила му е необичайната дистанцираност, дори и в сравнение с репортажите на журналисти, прекарали много години в писане за събитията по безпристрастен начин. Човек добива впечатлението, че тази версия сигурно е била толкова близо до истината, колкото това е възможно през нечии чужди очи – нещо, което е удивително, когато си помислим, че по-голямата част от творчеството ви се характеризира с изключителната си интимност.

Всъщност аз не считам стила на тази книга, Музите са чути, за коренно различен от белетристичния ми стил. Може би съдържанието – фактът, че става дума за реални събития – го прави да изглежда така. В края на краищата, Музите е чист репортаж, а при репортажа човек винаги си има работа с буквалност и повърхности, с описание без коментар – там не могат да се постигнат непосредствени дълбочини по начина, по който това е възможно в белетристиката. И все пак една от причините, поради които винаги съм искал да пиша репортажи е да докажа, че мога да прилагам стила си към реалностите на журналистиката. Но аз вярвам, че белетристичният ми метод е също толкова дистанциран – емоционалността ме кара да губя писателския контрол: трябва да изчерпя емоцията преди да се почувствам настроен достатъчно клинично, за да мога да я анализирам и обективизирам и, що се отнася до мен, това е един от законите за постигане на истинска техника. Ако белетристиката ми изглежда по-лична, то това е защото тя е директно зависима от най-личната и най-разкриваща област на артиста: неговото въображение.

Как изчерпвате емоцията? Въпрос ли е това само на мислене за историята в продължение на определен период от време, или има и други съображения?

Не, не мисля, че това е само въпрос на време. Представете си, че в продължение на една седмица не ядете нищо друго, освен ябълки. Без съмнение ще изчерпите апетита си за ябълки и със сигурност ще познавате вкуса им. В момента, когато започна да пиша някаква история, аз може и да не изпитвам никакъв глад за нея, но живея с усещането, че прекрасно познавам вкуса й. Статии от рода на Порги и Бес нямат връзка с този въпрос. Това беше репортаж и „емоциите“ не бяха особено важни – поне не ония трудни и лични територии на чувството, които имам пред вид. Струва ми се, че си спомням да съм чел някъде, че Дикенс, докато пишел, се задавял от смях от собствения си хумор и проливал сълзи над страницата, когато някой от героите му умирал. Моята собствена теория е, че писателят трябва да е опознал остроумието си и пресушил сълзите си далеч преди да се е заел да пробужда подобни емоции у читателя. С други думи, аз вярвам, че най-голямата интензивност в изкуството, във всички негови форми, се постига с премислена, твърда и хладна глава. Вземете например Чисто сърце на Флобер. Топла история, топло написана; но тя може да бъде произведение единствено на артист, достатъчно осъзнаващ истинските техники, тоест необходимости. Сигурен съм, че в някакъв момент Флобер трябва да е прочувствал тази история много дълбоко – но не и когато я е писал. Или, за да се обърнем към един по-съвременен пример, вземете този великолепен кратък роман от Катрин Ан Портър, Пладнешко вино. Той притежава такава интензивност, такова усещане за случване-сега, но пък писането е толкова контролирано, вътрешният ритъм на историята толкова безупречен, че аз се чувствам напълно уверен, че госпожица Портър се е намирала на известно разстояние от материала си.

Вашите собствени истории или книги – в сравнително спокойни моменти от живота си ли сте ги писали? Или може би работите по-добре, или напук, на емоционалния стрес?

Имам лекото усещане, че никога през живота си не съм имал спокоен момент, освен ако не смятате онова, което може да ви даде някой и друг Нембутал[7]. Но пък, като си помисля, прекарах две години в много романтична къща на върха на една планина в Сицилия – и предполагам, че този период би могъл да бъде наречен спокоен. Бог ми е свидетел, там беше спокойно. Именно там написах Арфата на тревите. И все пак ми е необходима някаква йота стрес. Гоненето на срокове ми въздейства добре.

Живяхте в чужбина през последните осем години. Защо решихте да се върнете обратно в Америка?

Защото съм американец, и никога не бих могъл да бъда, нито пък имам желание да бъда, нещо друго. Освен това обичам градовете, а Ню Йорк е единственият истински град-град. С изключение на един промеждутък от две години, аз се връщах в Америка на всеки две от ония осем години, и никога не съм мислил за постоянно оставане в чужбина. За мен Европа беше един метод за добиване на перспектива и образование, пробен камък по пътя към зрелостта. Но все пак има такова нещо като закона за намаляващата възвръщаемост, и преди около две години той започна да си казва думата: Европа беше ми дала невероятно много, но внезапно започнах да се чувствам така, сякаш процесът започва да се обръща – струваше ми се, че тя започва да ми взема. И така се завърнах вкъщи, чувствайки се доста израснал и способен да се установя там, където ми е мястото – което не означава, че съм си купил стол-люлка и съм се превърнал в камък. Не, разбира се. Смятам да си провеждам такива свободни бягства докато границите са отворени.

Четете ли много?

Прекалено много. И всичко, включително етикети, рецепти и реклами. Изпитвам страст към вестниците – чета всички нюйоркски ежедневници всеки ден, както и неделните издания, а също и няколко чужди списания. Ония, които не си купувам, чета докато стоя край будките за вестници. Чета средно по пет книги седмично – обикновеният по дължина роман ми отнема около два часа. Наслаждавам се на трилърите и бих искал някой ден сам да напиша един такъв[8]. И макар да предпочитам първокласната белетристика, през последните няколко години четенето ми изглежда се концентрира основно върху писма, списания и биографии. Не ме безпокои това, че чета докато пиша – искам да кажа, не съм откривал нечий чужд стил, който внезапно е започнал да се излива от писалката ми. Макар че веднъж, по време на един по-продължителен период на Джеймс, собствените ми изречения наистина станаха ужасно дълги.

Кои писатели са ви повлияли най-силно?

Доколко мога да кажа съзнателно, никога не съм осъзнавал нечие директно литературно влияние, макар че няколко критици ме информираха, че ранните ми произведения дължат доста на Фокнър, Уелти и Маккълърс. Голям почитател съм и на тримата, а също и на Катрин Ан Портър. Макар и да не мисля, че – когато бъдат разгледани внимателно – те имат много общо едни с други, или с мен, освен това, че всички сме родени в Юга. Времето между тринадесет и шестнадесет е идеалното, ако не и единствено, за отдаване на Томас Улф – по онова време той ми се струваше един от големите гении, и все още е така, макар и да не мога да прочета вече нито ред от него. По същия начин, по който отслабнаха и други пламъци от времето на младостта: По, Дикенс, Стивънсън. Обичам ги в паметта си, но ги намирам нечетивни. А ето и тия, ентусиазмът за които си остава постоянен: Флобер, Тургенев, Чехов, Джейн Остин, Джеймс, Форстър, Мопасан, Рилке, Пруст, Шоу, Уила Кáтър – о, списъкът е прекалено дълъг, така че ще приключа с Джеймс Ейджи, един прекрасен автор, чиято смърт преди две години беше истинска загуба. Творчеството на Ейджи, между другото, беше силно повлияно от киното. Мисля, че повечето от младите автори са се учили от визуалната, структурна страна на филмовата техника. Аз също.

Писал сте за киното, нали? Как беше?

Весело. Поне онзи единствен филм, който написах аз, Бий дявола, беше страхотно развлечение. Работих по него заедно с Джон Хюстън, докато филмът се заснемаше в Италия. Понякога сцените, които трябваше да бъдат заснемани в момента, се пишеха непосредствено на снимачната площадка. Актьорите бяха напълно стъписани – понякога и самият Хюстън изглежда не беше съвсем наясно какво точно се случва. Разбира се, сцените трябваше да бъдат писани в някаква последователност – и понякога имаше моменти, в които носех в главата си единствения реален план за така наречения сценарий. Никога не сте го гледали? А, непременно го направете. Великолепна шега е. Макар и да се страхувам, че продуцентът не се смя. Да вървят по дяволите. Всеки път, когато го показват отново, аз отивам да го гледам и се забавлявам чудесно.

Макар че, казано сериозно, аз не мисля, че един писател има особено големи шансове да се наложи при правенето на някой филм, освен ако работи в най-близки отношения с режисьора или самият той е режисьор. Това е едно толкова режисьорско изкуство, че киното е създало само един писател, който, работейки изключително като сценарист, би могъл да бъде наречен филмов гений. Имам пред вид онзи боязлив, очарователен малък селянин, Заватини. Какъв усет за визуалното! Осемдесет процента от добрите италиански филми са направени по сценарии на Заватини – например всички филми на Де Сика. Де Сика е очарователен човек, талантлив и дълбоко изтънчен; въпреки това в повечето случаи той е просто мегафон на Заватини. Филмите му са абсолютни създания на Заватини: всеки нюанс, настроение, всяка дреболия са ясно посочени в сценариите на Заватини.

Какви са някои от писателските ви навици? Използвате ли писалищна маса? На машина ли пишете?

Аз съм напълно хоризонтален автор. Не мога да мисля освен в легнало положение – или в леглото, или опънат на някоя кушетка, с цигара и кафе под ръка. Имам нужда от това да пуфкам и да пия. В течение на следобеда постепенно преминавам от кафе към ментов чай, после към шери и мартинита. Не, не ползвам пишеща машина. Не и в началото. Пиша първата версия на ръка, с молив. След това я преработвам напълно, също на ръка. По същество аз гледам на себе си като на стилист, а стилистите могат да бъдат жестоко обсебени от поставянето на една запетая, от тежестта на някаква точка и запетая. Обсебеностите от този вид, както и времето, което им посвещавам, ме дразнят до полуда.

Изглежда правите разграничение между авторите-стилисти и ония, които не са. Кои писатели наричате стилисти и кои – не?

Какво е стилът? И „какъв“, както се пита в Зен-Коана[9], „е звукът на една ръка?“ Никой не знае със сигурност; и все пак човек или знае, или не. Самият аз – ако извините този доста евтин, изтъркан образ – смятам, че стилът е огледало на чувствителността на артиста – повече, отколкото съдържанието на творчеството му. До известна степен всички писатели имат стил – Роналд Фърбанк, Бог да го прости, не е имал почти нищо друго, и за щастие го е разбирал. Но притежаването на стил, един стил, често е само пречка, негативна сила, а не както би трябвало да бъде – и е – например, при Е. М. Форстър, Колет, Флобер, Марк Твен, хемингуей и Исак Динесен: усилване. Драйзер например има стил – но, ох, Dio buono! Ами Юджийн О‘Нийл? Ами Фокнър, колкото и да е брилянтен? Всички те ми изглеждат като един вид триумф над силни, но отрицателни стилове – стилове, които не помагат непременно на комуникацията между писателя и читателя. После, съществува и такова нещо като безстилния стилист – което е много трудно, много заслужаващо възхищение, и винаги много популярно: Греъм Грийн, Моъм, Торнтън Уайлдър, Джон Хърси, Уила Кáтър, Търбър, Сартр (запомнете, тук не говорим за съдържание), Дж. П. Маркан и т. н. И, да, съществува и това животно не-стилистът. Само че те не са писатели; те са машинописци. Изпотени машинописци, изпълващи килограми хартия с безформени, безоки, безухи послания. Е, кои тогава са някои от по-младите писатели, които изглежда знаят, че стилът съществува? П. Х. Хюби, Франсоаз Саган, донякъде. Бил Стайрън, Фланъри О‘Конър – тя има някои фини моменти, тази девойка. Джеймс Мерил. Уилям Гоън – ако престане да бъде така истеричен. Дж. Д. Селинджър – особено в разговорната традиция. Колин Уилсън? Още един машинописец.

Казвате, че Роналд Фърбанк не е имал почти нищо друго освен стил. Мислите, ли, че само стилът, сам по себе си, може да направи един писател голям?

Не, не мисля така – макар че тук може да се спори. Какво би останало от Пруст, ако го разделим от стила му? Стилът никога не е бил силата на американските писатели. И това въпреки факта, че някои от най-добрите са били американци. Хотърн например. В продължение на последните тридесет години Хемингуей, говорейки от гледна точка на стила, е повлиял на повече писатели от всеки друг. В момента, струва ми се, нашата собствена госпожица Портър разбира от стил поне толкова, колкото и всеки друг.

Може ли писателят да се научи на стил?

Не, не мисля, че стилът е нещо, до което се стига съзнателно – по същия начин, по който човек не може да избере цвета на очите си. В края на краищата, стилът – това сте вие. И личността на един писател има толкова много общо с работата. Личността трябва да бъде човешки разпознаваема и присъстваща. „Личност“ е износена дума, знам, но тя е точно онова, което имам пред вид. Индивидуалната човечност на писателя, неговите думи или жестове към света, трябва да изглеждат почти като герой, който влиза в контакт с читателя. Ако личността е неясна или объркана или просто литературна, ça ne va pas. Фокнър, Маккълърс – те веднага излъчват собствената си личност.

Интересно е, че творчеството ви е толкова широко ценено във Франция. Мислите ли, че стилът може да бъде преведен?

Защо не? Ако само авторът и преводачът са артистични близнаци.

Хм, страхувам се, че ви прекъснах на мястото, където вашият разказ се намираше още в моливен ръкопис. Какво се случва оттук нататък?

Да видим, това беше втората чернова. След това пиша на машина трета чернова, на жълта хартия – един много специален вид жълта хартия. Не, не ставам от леглото, за да го направя. Балансирам машината на коленете си. Разбира се, че функционира добре; пиша по сто думи на минута. Значи, когато свърша с жълтата чернова, слагам ръкописа настрана за известно време – седмица, месец, понякога и повече. Когато го извадя отново, го чета колкото се може по-хладно, след това го чета на един-двама приятели и решавам какви промени да направя и дали искам да го публикувам или не. Изхвърлял съм доста разкази, цял един роман и половината от един друг. Но ако всичко върви добре, пиша последната версия на машина, на бяла хартия, и това е всичко.

Книгата подредена ли е изцяло в главата ви преди да започнете да пишете или тя се разгръща, изненадвайки ви, докато напредвате?

И двете. Всеки път с неизбежност имам илюзията, че цялата пиеса или история – началото, средата и краят й – се случват в главата ми едновременно, че ги виждам в един-единствен проблясък. Но в процеса на работа, на писане, се случват безкрайно много изненади. И слава Богу, защото изненадата, обратът, фразата, която се появява в подходящия момент отникъде, е неочакваният дивидент, онзи радостен малък тласък, който позволява на писателя да продължава.

По едно време държах бележници със скици на истории. Но открих, че това по някакъв начин убива идеята във въображението ми. Ако идеята е достатъчно добра, ако тя наистина ви принадлежи, тогава не можете да я забравите – тя ще ви преследва, докато бъде написана.

Каква част от творчеството ви е автобиографична?

Много малка, всъщност. Една част се подсказва от реални случки и персонажи, макар че всичко, което един писател пише, е донякъде автобиографично. Арфата на тревите е единственото истинско нещо, което съм писал някога, и разбира се всички помислиха, че е изцяло измислена – и си въобразих, че Други гласове, други стаи е автобиографична.

Имате ли определени идеи или проекти за бъдещето?

(замислено) Ами да, така мисля. Досега винаги съм писал онова, което ми е било най-лесно. Сега искам да опитам нещо друго, един вид контролирана чудатост. Искам да използвам ума си повече, да използвам много повече цветове. Хемингуей беше казал някъде, че всеки може да напише роман от първо лице. Сега вече знам точно какво има пред вид.

Чувствали ли сте се някога изкушен от някое от другите изкуства?

Не знам дали това е изкуство, но в продължение на години бях запленен от сцената и повече от всичко исках да бъда степ-танцьор. Упражнявах танца си докато всички в къщата бяха готови да ме пребият. По-късно копнеех да свиря на китара и да пея в нощни клубове. Така че си спестих пари за китара и вземах уроци в продължение на цяла една зима, но в края на краищата единствената мелодия, която можех да свиря добре, беше едно парче за начинаещи на име Бих искал да бъда отново ерген. Толкова ми писна, че един ден просто подарих китарата на някакъв непознат на една автобусна спирка. Интересувах се също и от живопис, и учих в продължение на три години, но, боя се, пламъкът, la vrai chose, липсваше.

Мислите ли, че критиката помага с нещо?

Преди публикуването – и ако бъде предложена от хора, на чиято преценка се доверявате, да. Разбира се, че критиката помага. Но след като едно нещо бъде публикувано, не искам да чета нищо друго освен похвали. Всичко друго е скука, и ви предлагам петдесет долара, ако ми намерите някой автор, който честно да каже, че някога са му помогнали префърцунените заяждания и снизходителности на рецензентите. Не искам да кажа, че никои от професионалните критици не заслужават внимание – но само малцина от истински добрите пишат рецензии редовно. Най-много от всичко аз вярвам в способността на човек да се закали срещу разните мнения. Получавал съм, и продължавам да получавам, собствената си пълна порция от оскърбления, някои от тях извънредно лични, но те не ме разстройват повече. Мога да чета най-гнусните клевети по мой собствен адрес без дори да ми се повиши пулса. И в тази връзка – един съвет, който силно препоръчвам: никога не се унижавайте да отговаряте на някой критик, никога. Пишете ония писма до редактора в главата си, но не ги пишете на хартия.

Кои са някои от личните ви странности?

Предполагам, че суеверието ми може да бъде наречено „странност“. Изпитвам силна необходимост да събирам всякакви числа: има хора, на които никога не телефонирам, защото сборът от цифрите на номера им прави някакво нещастно число. Или пък няма да приема хотелска стая по същата причина. Не мога да понасям присъствието на жълти рози – което е жалко, защото те са любимите ми цветя. Не допускам три угарки от цигари в един и същи пепелник. Няма да се кача на самолет, в който има две монахини. Няма да започна или да завърша каквото и да е в петък. Нямат край нещата, които не мога и няма да направя. Но получавам някакво странно удовлетворение от подчинението на тези примитивни представи.

Цитирали са ви да твърдите, че предпочитаните ви развлечения са „разговорите, четенето и писането, в тази последователност“. Буквално ли го имате пред вид?

Така ми се струва. Сигурен съм поне, че разговорите винаги ще бъдат на първо място при мен. Обичам да слушам и обичам да говоря. За Бога, момиче, не виждате ли, че обичам да говоря?

1957 г.
Интервюто води Пати Хил

Източник



[1] Район в Ню Йорк. Бел. пр.

[2] Квартал в Лондон. Бел. пр.

[3] Град в Алабама. Бел. пр.

[4] Американска безалкохолна напитка. Бел. пр.

[5] Роман, в който реални хора се представят под измислени имена. Бел. пр.

[6] Един от ранните разкази на Капоти, награден през 1946 с наградата „О‘Хенри“. Бел. пр.

[7] Сънотворно средство. Бел. пр.

[8] Както е добре известно, девет години по-късно, през 1966, Труман Капоти пише най-важния си роман, Хладнокръвно, който притежава всички черти на трилъра, ако и да е по същество документален разказ. Бел. пр.

[9] Коанът е фундаментална част от историята и учението на Зен-будизма. Бел. пр.

Труман Капоти (1924–1984) е американски писател, един от всепризнатите класици на американската литература на 20-ти век.

Pin It

Прочетете още...