От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Роберто Савиано,
„Красотата и адът“
Изд. „Ера“, 2010
Превод:
Таня Кольовска

2010_12_Saviano_Krasotata_adat

Струва ми се, че го виждам все така затворен в ли­тературното си килерче, да проверява страници с раз­кази и демони, с рационални логически построения, преобърнати от неочакван детайл, изнамерен в най-невинна­та форма на живот. През юли 2004 година Исаак Башевис Сингер щеше да навърши сто години. Така ще­ше да заприлича на древен герой от Стария завет – той ги обожаваше, неспособни въпреки многовековния си живот да разберат смисъла на съ­ществуването и удовлетворението от една макар частична или мини­мална последна истина. Изглежда обаче, че през пос­ледните години от живота си физически Сингер се прев­ръща по-скоро в един от своите малки демони, доб­рожелателни и ужасни, отколкото в пророк. Заост­ре­ни уши, мефистофелска усмивка, гола глава, кръг­ли, живи очички.

Една негова сътрудничка стига дотам, да заяви в интервю, че никога не е виждала сянката на писателя и затова е сигурна – става дума за литературен демон. Въпреки налудничавия характер на това твърдение, за Сингер то е най-големият комплимент. През живота си, разказвайки, той създаде огромен свят, и то на изчезнал, ликвидиран език – идиш. Синтаксис, омесен от еврейски, полски, немски – в състояние да достигне до някакво общо звучене, до хибридни значения, езикът на изгнанието, съставен от фонеми на диаспората. Теодор Херцл, създател на съвременния политически ционизъм, си представя израелската земя като място, където ще се говорят всички езици, тъй като всички те принадлежат към еврейското културно наследство, но определя идиш като езика на гетото, на маргинализацията, език, създаден за общуване между отхвърлените, накратко казано – граматика на срама. За Сингер и за хилядите евреи в изгнание не е така.

След бягството си в Съединените американски щати през 1935 година, за да се спаси от нацисткото преследване, Сингер не позволява на перото си да пропише на английски, решава да пише на идиш, езика на щетл, еврейските махали в Източна Европа. Поведението му не е проява на любов към миналото, той не избира идиш, защото е закърмен с него, нито като вид връзка с полската земя – напротив, не иска да я види никога повече. За него е важно да използва този код, седиментиран от общност, намираща се в непре­къс­нато изгнание, езика, който е в състояние да преве­де на нивото на всекидневното общуване целия багаж на Талмуда и на свещените писания. Езикът на образованите плебеи, които задават въпроси на Бог – равините на полските, румънски и унгарски селца. Пос­редством езика идиш Сингер прониква в ироничната митология на хасидите и сам създава нова. Неговите страници предлагат изобилие от образи и истории, тръгнали от еврейската традиция, и така Тора и Зохар вече не са просто свещени текстове, религиозни разкази, а стават символични лабиринти на трудностите от всекидневието. Сингер създава анархична теология, в която връзката с Бога и със Закона се определя от грешката, от ереста, от нарушението, от непрестанното разсъждение, което може да те доведе до откритието на невъзможно начало, несъществуващ ключ към разкритието, една макар и минимална невъзможна истина.

Юдаизмът е, както самият автор заявява, по-скоро „компромис между Бог и демоните“, отколкото вяра. За този компромис уникален пример е шедьо­върът „Дяволът на Горай“.

Романът разказва исторически епизод в от ХVII век в Полша – тогава еврейската общност буквално е разтърсена от огнените думи на Сабатай Цви, пророк, който предсказва настъпването на месианската ера. След преследванията, изгнанието, мизерията, мъченията, погромите, Сабатай Цви прокламира настъпването най-после на абсолютното благоденствие за еврейския народ, появата на Месията просветител: „Всички, без каквото и да е съмнение, се подготвят да следват своя Месия, изоставяйки домовете, създадени в изгнание, заради утопията на Земята Израилева“. От малкото, строго селце Горай Сингер разказва за най-голямата и най-завладяващата от всички възможни ереси, обединила милиони евреи от Източна Европа и Близкия изток. Сабатай Цви зове да се даде воля на най-грозното и страшното от човешката природа, да се нарушат, да се заплюят свещените писания, да се отхвърлят нормите от Талмуда, да се отрече всякаква власт, да се развалят семействата и прогонят децата, да се стигне дори да пълно отричане на еврейската вяра, да се стигне до най-мръсното дъно, да се превърнат всички в утайка, и тогава от бездната да се появи един нов, обединен, пречистен свят. От гнусотата на света да се роди пълното съвършенство. Сабатай Цви зове времето на греха, за да ускори настъпването на времето на справедливостта и всеобщото щастие. Много бързо обаче ще се разбере, че той е лъжепророк, че месианската ера няма да настъпи, нито ще дойде свобода за евреите. Цви ще предаде себе си и налудничавата си мечта за избавление.


Small Ad GF 1

Сингер е очарован от този лъжепророк. Макар да е интелектуалец, алергичен към всякакви бунтове и разрушения, той отлично съзнава, че най-необходимата и позитивна сила, която законът може да генерира, е именно отхвърлянето. Правилата съществуват дотогава, докато могат да бъдат отречени, и именно чрез тази диалектика идва трайна възможност световете да се сближат.

„Дяволът на Горай“, написан, когато Сингер все още живее в Полша, изглежда като глава, вдъхновена от Библията, скрита от последния пазач на неприз­нати тайни. Въпреки че Сабатай Цви не се оказва истински пророрк, неговите последователи продължават да вярват в мечтата за освобождение, защото тя е по-силна от Създателя и създаденото.

В книгата си „Сенки над Хъдсън“ Сингер пише: „Господ има нужда от помощта на човешкото създание, за да доведе космическата драма до добър край“. Така литературата се превръща в божествен инструмент, който е в състояние да променя световете вътре в единствения възможен свят – без да се правим на Лайбниц, лесно можем да разпознаем това във всичко, което сме принудени да живеем. Гимпел, летендарният герой от „Гимпел Глупака“, признава, че „този свят е изцяло въображаем, така е, но е близък роднина на онзи, истинския“. Именно заради това роднинство не ни остава нищо друго, освен да приемем силата на фантазията като основен елемент от реалността.

Историята с Гимпел е много проста. Заради неговата доверчивост още от дете всички го лъжат – съучениците, съгражданите, големи и малки. Затова между различните прякори му се лепва и този – Глупака. Гимпел се оставя да го премятат не защото е глупак, а защото е убеден, че „всичко е възможно, така както е записано в Законите на Бащите“. Измамите продължават. Когато става голям, го убеждават да се ожени за най-непочтената жена в селото. Тя пък го убеждава, че го обича, а после го отхвърля и ражда шест деца от други мъже. Но Гимпел не таи в сърцето си желание за мъст, обича жена си, чуждите деца, съседите, помага дори на тези, които го предават. Така или иначе, самият равин някога му е дал съвета: „По-добре цял живот да бъдем глупаци, отколкото един час – подлеци“.

В доброто сърце на Гимпел обаче се заражда изкушението. Той е хлебарят в селото и решава да излъже всички, за да си отмъсти за подигравките, на които е бил подложен през целия си живот. Наместо с вода замесва тестото с урина, която събира цял ден в един буркан. Оставя се да бъде измамен от Духа на Злото, който го убеждава, че в отвъдния свят няма Бог, съществува само „едно дълбоко блато“. Кратък момент на слабост, но веднага след това Гимпел премисля, заравя изпечения хляб, изоставя всичко и в желанието си да изкупи своето падение става просяк, тръгва да обикаля градчетата и да разказва истории. Така се подготвя за смъртта. „Няма никакво съмнение, светът е изцяло въображаем, но един-единствен път е заместен от реалния... Когато моментът дойде, с радост ще си тръгна“. Гимпел казва „да“ на живота.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Чрез „Гимпел Глупака“ Исаак Башевис Сингер сякаш отговаря на героя на Мелвил Бартълби и на Майкъл К., създаден от Джон Максуел Кутси, господарите на „не“-то са спрени и победени от господин глупака, който винаги казва „да“. Шлемиел (наивник на идиш) е този, който отхвърля хитруването в живота, меркантилното мислене и живее, бидейки само това, което е. Чрез мира, който е постигнал, платен с цената на обидата, Гимпел се превръща в защитник на живота. „Не“-то присъства в размислите на Сингер като много тиха връзка с реалния свят. Тишината е най-лошият начин да бъдеш човек, ограничение, неспособно да обхване неземните различия на земното съществуване.

Сингер не следва максимата на Адорно, според когото след Аушвиц не може да се пише поезия, нито са­моубийствения скок на Паул Целан от моста „Мирабо“, дори не вярва както Примо Леви, че щом има Ауш­виц, не може да има Бог. Въпреки че е загубил близ­ки – депортацията е погълнала майка му и по-мал­кия му брат, той продължава да извисява глас на съп­ротива срещу омразата. Вярва, че тя не може да съз­даде нищо добро, дори когато има справедливи мотиви.

Така в романите му продължава да живее светът на идиш, зачеркнат от дългата нощ на шоах. През целия си живот Сингер ще изпитва огромна трудност да се позовава на личната си семейна трагедия, тя ще бъде скрита дълбоко в него като отворена язва, без надежда, че някога ще заздравее.

Разказът „Ръкописът“ показва добре какво може да означава литературата, когато си отчаян. Няколко евреи, оцелели в зачеркнати от бомбардировките градове, очакват депортацията, а молят Менаше да им изнесе лекция на литературна тема, защото „хората са такива – миг преди смъртта имат всички желания на живите“.

Несъмнено при Сингер литературата все повече прилича на вик на живота. Тъмната част на човека не му се разкрива едва сега, чрез депортацията и унищожението. Сингер отпреди знае добре какво представлява човешкият звяр. Затова е трогателен начинът, по който представя това чрез двата демона, Шида и Кузиба, умоляващи от цялото си сърце да се запазят от чудовището, наречено човек.

Именно демоните са литературните герои, към които най-много се привързваш, докато четеш Сингер, както пише Джузепе Понтиджа: „Несъмнено ние не вярваме в таласъмите, но вярваме в тези на Сингер. Не вярваме в демоните... но вярваме в диббук на Сингер“. Демони и таласъми – това е добавената стойност към фантазията, произведена от реалността, защото нищо не е такова, каквото изглежда. Демоните не са рационални бунтовници, нито възхвала на отвращението. Те са различни, всичките идват от идиш културата и са неизменно съветници, чиято цел е да те отпратят по погрешните пътеки. Понякога скрояват шегички с трагичен край, като в разказа „Черната сватба“, в който невинната дъщеря на равина ражда син от демон. Не съществува вина, няма причина за това раждане. Няма молитва, която да спаси, или оправдание, което да подкрепи. Но и в този случай фантастичната човешка способност да обичаш въпреки всичко, позволява да се открие смисълът и трагедията да се превърне в сладко усилие на съществуванието. Чрез демоните се дава и един много важен съвет на децата: „Трябва да им се напомня от време на време, че в света все още съществуват и действат мистериозни сили“, казва Сингер в разказа „Дворцовата свита на баща ми“. Демоните са емблема на свят, който не може да бъде насочван, там няма полюси, не съществува правилно и погрешно. Точно в неговия хаос трябва да се живее, там всяко правило е нужно и справедливо, но и оспорвано и излишно. Хаотичният кръговрат е отразен в огледалото. Но то само на пръв поглед отразява това, което е пред него. Всъщност огледалото е привилегията, инструментът на демоните да се нап­равят видими. „Всичко скрито ще бъде разкрито, всички тайни неизбежно ще бъдат узнати, всички любови жадуват да бъдат предадени, всичко свято трябва да бъде погазено“.

Сингер се определя като дълбоко вярващ, но често се поддава на изкусителния бунт срещу всякакви правила; в края на краищата, задачата на истинския равин – кариерата, към която още от малък е бил насочван Сингер – е в това да всява съмнения във всяко правило дотогава, докато то не бъде реално потвърдено, и то без всякакви колебания. В разказа „Касапинът“ героят е избран от общността да коли според ритуала животните, които след това ще бъдат изядени. Мейр е обсебен от техните вътрешности, от погледите на телетата, от перата на птиците и въпреки че Тората казва: „не е възможно да си по-милосърден от Бога“, той иска да бъде, направо претендира, че е. И вече не желае да е предан на Бог, който причинява страдание на животните. Където има възможност за любов, има възможност и за ерес и грях. Героите на Сингер са съставна част на всичко. И като част от съзидателната материя, стига да не са обзети от страх или обсебени от религията, могат да се издигнат до събеседници на Бога в диалог, непознаващ нерешителност и премълчаване.

Сингер е съвестен ученик на Барух Спиноза и на неговата „Етика“. Старият писател обича особено силно холандския философ заради поразителната му способност да пише за изкуството да се живее. Според Сингер „Етиката“ приканва към живота като към авантюра, която заслужава да бъде посрещната и с разума, и с чувствата. Емблема на това е изумителният разказ „Спиноза от улицата на пазара“, в който „Етиката“ на Спиноза се превръща в житейска практика чрез доктор Фискелсон – „той намираше удовлетворение в мисълта, че макар да бе само малък, незабележим човек, просто атом на безкрайната материя, все пак беше частица от космоса, сътворена от същото, от което са направени и звездите, и докато беше част от божественото, не можеше напълно да загине, да изчезне“. Фискелсон, който цял живот е изучавал „Етиката“ и я възприема като рецепта за трезв перфекционизъм, през една топла нощ губи всякакъв контрол заради хубавата Добе и страстта замества изцяло трезвия рационализъм, който е отглеждал цял живот. „Извини ме, божествени Спиноза. Превърнах се в глупак“ – това си казва тъжно докторът. Сексуалността има постоянно, почти обсебващо присъствие в разказите на Сингер. Тя е разрушаваща сила, тя може да провали всяко добро намерение, да доведе до крах всеки рационален план.

Сексът е копнеж, жажда, побеждаваща всички, които определят разума и морала като върховна сила в живота. Сексът владее всичко, всеки трепет, дори на сливиците и стомаха, всяко дневно или нощно дейс­твие. Така стоят нещата за Йентл, студент в иешива, университета за изучаване на Талмуда: неочаквано всичко, което вижда и слуша, започва да го хвърля в сек­суален смут, в него расте неразбираемо желание за единственото, което разумът му не приема – страстта на телата. Всички мъже и жени на Сингер са по­беде­ни така, както е победен Йентл, независимо че се опитват да преборят магията на любовното привличане, която никой не може да победи. Затова Клаудио Магрис написа: „С изчерпателността на епичен поет Сингер представя цялата гама на любовния опит – от идилично съпружество до ленивост, от която ти се повдига“. Но сексът и плътската страст се превръщат в неуправляеми сили срещу рационалното високомерие, реванш за ощетения живот. Както в разказа „Мъжът, който пишеше писма“. Там Херман, главният герой, казва: „Идеята да отглежда деца му се струваше пълен абсурд: защо трябва да се продължава човешката трагедия?“. Исаак Башевис Сингер е съгласен с Херман и с Шопенхауер, другия философ, който заедно със Спиноза ръководи живота му на писател и може би – на човек.

Сингер обаче знае, че доводите на не-живота са безсилни пред лудешките изкушения на плътта. Може да си решил да не създаваш повече живот, за да не позволиш още някой да преживее ада на земята, болката, тревогата и мизерията, това да, разбира се. Но страстта и любовта не се поддават на планиране и разказите на Сингер доказват, че сексуалността не иска нищо друго, освен да се задоволи, без да се интересува от това, което е било или ще бъде. Както пише Шарл Бодлер: „Уникалното, върховно любовно желание е съпроводено с убеждението, че се прави нещо лошо. Още от раждането си мъжът и жената знаят, че желанието е нещо лошо“. Идеята да те има, да съществуваш, желанието да пиеш още от извора на живота в напрегнато търсене на несъществуващия смисъл и на забравеното начало – това е особено присъщо на човека в изгнание.

Сингер успява да превърне диаспората в част от величието на литературната и човешка еврейска история. Само през проклятието на отхвърлените може да се влезе в същността на живота. Така неосъществената възможност за своя земя, липсата на държавно устройство, на права, раждат въпроса за собственото съществувание. Липсата на права ражда въпроса за нашата същност. Тези въпроси и тези усилия правят пътя по-желан от целта, защото целта представлява краят на личната универсалност и краят на собствената мисъл, като един Йов без повече страдания. Като мечта, която се е сбъднала и вече не е нищо друго, освен сянка на самата себе си.

Превод: Таня Кольовска

Откъсът от книгата се публикува с приятелското разрешение на издателство „Ера“.

Роберто Савиано (род. 1979) е световноизвестен италиански писател и журналист, който описва в книгите си историята и начина на действие на неаполитанската Камора.

Pin It

Прочетете още...