7 октомври 2006 година, Анна се връща от пазар. Една жена с изморено лице до супермаркета на улица „Фрунзенская“, улицата, разделяща Москва на две. Преди това е била в болницата, където са приели майка й, разяждана от рак. Баща й, изключително привързан към съпругата си, умира от инфаркт при новината за нейната болест. Сякаш през тези дни съдбата непрекъснато се зъби.
Анна е разведена, има две големи деца, рядко ги вижда, вкъщи я чака Ван Гог, сега голям пес, но навремето – съсипано от лошо гледане кученце. За него е написала: „Отново е вечер. Завъртам ключа в ключалката и Ван Гог скача насреща ми – винаги, навсякъде. Дори ако го боли коремът, каквото и да е ял, дори ако е заспал дълбоко. Той е извор на непресъхващо, постоянно чувство. Всички те изоставят, всички се уморяват от теб: кучето никога не престава да те обича“.
В колата, спряна пред вратата на нейния дом на улица „Лесная“ № 8, има три торби с покупки. Лесно е намерила място за паркиране. Кварталът е буржоазен, добре пазен и застроен с известен вкус. Там живеят професионалистите на нова Русия. Сградите се заключват, има код за влизане. Анна се качва до апартамента си, оставя двете торби, пълни с храна за вкъщи. После се връща до колата, за да вземе третата – в нея има покупки за майка й, защото в болницата липсват много неща. Качва се с асансьора до първия етаж. Веднага щом вратите се отварят, докато още е в кабината, вижда мъж и жена. Той е слаб, млад, нахлупена шапка с козирка, която прикрива очите – ще кажат свидетелите. Опира пистолет „Макаров“ със заглушител до гърдите на Анна. От лявата страна. Стреля три пъти. Двата куршума уцелват сърцето и го разкъсват на три части, третият излиза през гърба. Накрая, за да е сигурен, че си е свършил работата добре, когато тялото вече е на земята, той стреля четвърти път в тила. Проследили са Анна още от супермаркета, знаят кода, за да влязат в сградата, и са я изчакали на стълбищната площадка. След екзекуцията оставят пистолета с изпилен номер в локвата кръв и си тръгват. Малко по-късно една госпожа вика асансьора и когато той спира на първия етаж, вратите се отварят, тя изкрещява, а после се прекръства.
Намерила е трупа на Анна.
Президентът Владимир Путин навършва петдесет и четири години в същия ден и тази смърт изглежда като подарък. Анна Степановна Политковская, родена в Ню Йорк с фамилията Мазела, четирийсет и осем годишна, е погребана на 10 октомври 2006 година в Троекуровското гробище на Москва. Зад катафалката първи вървят двете й деца, Иля, двайсет и осем годишен, и Вера, двайсет и шест годишна, сестра й, бившият й мъж и кучето. Думите й можеха да бъдат спрени единствено така. Само с това успяха – с куршумите. Три години по-късно обвинените в убийството на Анна са оправдани. Оправдан е Сергей Хаджикурбанов, бивш служител в Министерството на вътрешните работи, оправдани са двамата братя от Чечения Джабраил и Ибрахим Махмудови, третият, Рустам, също е замесен, но бяга в чужбина и така и не е арестуван, оправдан е полковникът от силите за сигурност Павел Рагузов. Оправдани и освободени от председателя на Военния съд Евгений Зубов са всички, които според обвинението са проследили и застреляли Анна. До днес няма нито виновни, нито поръчители на това убийство. Но думите на Анна продължават да са като тръни под ноктите на руската власт.
„Чечения“ е опасна книга. Анна Политковская я пише с желанието да разкаже за една рана, която гнои не само в затънтения кавказки регион. Пишейки тази книга, тя успява да превърне историята на войната в Чечения във всекидневна реалност за всички. Именно това я убива. Способността й да превърне Чечения в дебат, който се води в Лондон и Рим, дава доказателства на Мадрид и Париж, на Вашингтон и Стокхолм. Думите й навсякъде се превръщат във взривна смес за правителството на Путин, до такава степен, че книгата й става по-опасна от телевизионно предаване, от показанията на свидетел, от процес в Международния съд. Защото в „Чечения“ е събрано всичко видяно от Анна в една от най-мръсните войни, водени някога от човешкия вид, война, в която изнасилените жени и изтезаваните войници са били принудени да заявяват при разпитите, че сами са виновни за понесените от тях страдания. Поетиката на Политковкая може да бъде синтезирана с един афоризъм на Марина Цветаева – Анна е защитила дипломна работа върху поезията й: „Цялото ми писане е да дам ухо“.
Анна Политковская работи в изключително сложна ситуация. На командировка й се плаща по трийсет долара, няма възможност да печели, работата й не е подкрепена от каквато и да било икономическа компенсация. Никакви пари за пътуванията, а по-голяма част от заплатата й отива, за да се защитава от нападки и обвинения, които буквално валят след всеки материал с нейния подпис. Целта е да я отстранят. Да я съсипят с натиска на клеветите, които продължават безкрайно. Първоначалният план не е да я убият, а да разрушат образа й, за да я дискредитират. Да накарат тези, които я обичат – а те са много – да повярват, че е някаква превъртяла кариеристка.
Никога няма да забравя думите, казани от Александър Политковски, бившия й съпруг, на другия ден след нейната смърт: „Беше през 1994 година, тогава се занимаваше с битката между олигарсите Владимир Потанин и Владимир Гусински за контрола на „Норилск никел“: най-големият производител на никел в света трябваше да бъде приватизиран. Победи Потанин, но Гусински повика Анна и й показа едно клеветническо досие за нашето семейство, събрано от него. Тя беше много изплашена, отидох да я взема и дълго разговаряхме в колата. Там реши, че така или иначе ще продължи напред, макар да се страхуваше от дискредитирането повече, отколкото от смъртта“. По-добре да умре, отколкото да бъде оклеветена. В крайна сметка това е истинското утешение. Ужасно, трагично, но невероятно точно.
След смъртта й поне престават да се опитват да я дискредитират. Дискредитирането е най-важният момент от разрушаването на една личност. Хвърлят мръсотия по цялото семейство, опитват се да изкарат престъпления и корупция. Отиват при роднините на жертви, за които Анна е разказала, и им оказват натиск, за да заявят, че всичко е измислица, че нещата всъщност са се случили по друг начин. Пускат клеветнически слухове: тя е лъжкиня, мегаломанка, луда, малоумница, кариеристка. Освен всичко в Русия има стотина журналисти, които я ненавиждат, защото мъжът й прави кариера още по времето на перестройката, а тя се превръща в гласа на критиката, да, но в телевизията на СССР. Освен това Анна работи в един вестник под директния контрол на Горбачов и на олигарха Лебедев. За политическата власт не е трудно да намери правдоподобни историйки, с които да разруши образа й. Така както сега стотици нейни колеги от всички краища на света я защитават и разследват случилото се.
Мъжът й обяснява защо Анна се е страхувала от дискредитирането повече от всичко останало: „Тя пишеше своите материали, за да промени нещата. Всяка статия трябваше да помогне някому, да обори някаква несправедливост. Трябваше да промени нещо, дори малко, но нещо. Загубеше ли Анна доверието, това щеше да стане невъзможно. В същата ситуация изпадна години по-късно с Рамзан Кадиров, проруски настроения ръководител на Чечения – той заплаши да я замъкне в някоя сауна и да я снима в неудобни пози с голи мъже“. Щели да я дрогират, отвлекат и фотографират в порнографски пози, сякаш участва в оргия, някакъв групов секс с мъже, намазани с олио, а в центъра – най-опасната журналистка. Така да се каже – ето живота на тая, дето описва страната си като някакъв ад. Кой би повярвал, че е била принудена и дрогирана? Всички биха приели тези мръсни сцени, биха се разкрещели за капризите, предпочитанията, удоволствията на новата куртизанка, която се представя за борец. В такъв случай, след снимките, изстреляни по първите страници на вестниците и по сайтовете в половината свят, никакво опровержение, никакви жалби или доказване на насилие не биха могли да изчистят лицето й от калта. А тази кал би направила спорни, би поставила под съмнение всеки репортаж, всяко разследване, всяка дума. Това е най-голямата опасност.
Преди куршумите, или когато куршумите не постигат целта си, се търси разрушаване на доверието, всяване на съмнение, унищожаване на авторитета, превръщане на думите в нищо. Но не като се тръгне от самите думи, а като се създаде механизъм, който да лиши тези думи от смисъл, да ги превърне в празни обвивки. Когато Анна решава да надскочи ролята си на журналист и да участва по-активно в това, което вижда и разказва, през октомври 2002 година се включва в преговорите с терористите, взели за заложници зрителите на мюзикъла „Норд-Ост“ в московския театър „Дубровка“. Решава да го направи, като носи вода на заложниците. През септември 2004 година, по време на заложническата криза в училището в Беслан, пак се опитва да посредничи. Навярно би успяла, тъй като е уважавана и от двете страни на фронта, но е била отровена на борда на самолета, който трябва да я отведе в Осетия. Тази отрова би трябвало да я убие и да й попречи да помогне за решаването на кризата. Опитват се да я елиминират по прост, лесен начин – с чаша чай. След като го изпива, започва да й се върти главата и получава спазми в стомаха. Припада, но има време да поиска помощ от стюардесата. Откарват я в болницата на Ростов. Когато идва на себе си, една медицинска сестра прошепва в ухото й: „Скъпа моя, отровили са ви, но всички кръвни проби бяха унищожени по заповед от много високо“. Твърде добре си спомням как дни по-късно италиански журналисти се шегуваха: „Нашата Анна е гледала прекалено много филми с агент 007. А и когато някой е в опасност, не го развява по пресконференциите, а се опитва да се защити мълчаливо“. Такъв е тонът на коментарите, след като е оживяла от отравяне, за което няма доказателства.
Анна знае отлично, че мълчанието ще бъде голям подарък за тези, които искат да я накарат да млъкне, да я дискредитират. Получила множество заплахи, известно време нейният вестник „Новая газета“ плаща за частната й охрана. На 9 септември 2004 година пише статия за „Гардиън“, „Отровена от Путин“, но мнозина, прекалено много, не й вярват. Завистта на колегите й заради нейната известност и силата на думите, които свързват борбата за граждански права в Чечения с нейното перо и лице и я превръщат в символ, именно тази завист често става най-добрият съюзник на официалните правителствени гласове, които я заклеймяват като обсебена от себе си и от натрапчивите си идеи жена. Всичко това я поставя в пълна изолация. В статията си от 9 септември 2004 година тя пише: „Абсурдно е, но нима не беше същото по време на комунизма, когато всички знаеха, че властите говорят идиотщини, но се преструваха, че царят е облечен? Живеем отново в съветската тирания, в тиранията срещу информацията, когато невежеството ни води до смърт... Освен това, искаш ли да продължиш да бъдеш журналист, трябва да се закълнеш в абсолютна вярност към Путин. Другото може да означава смърт, куршуми, отрова, съд – всяко решение на тайните служби, което кучетата-пазачи на Путин са сметнали за подходящо“.
Единствено нейните книги и статии я защитаваха.
В „Спомените на един революционер“ Виктор Серж уточнява: „За мен е по-важно да кажа, отколкото да пиша. Други, по-добри от мен, могат писмено да обединят словото и фактите, сега аз нямам време, трябва да го кажа и толкова“. Изглежда същото важи и за Анна. Нейните книги са незабавни, бързи, имат силата на откритието, на новината, на укриваната, но оповестена информация. Това я прави значима.
„За тези на Запад, които ме виждат като основен противник на Путин, ще кажа – аз не съм противник, а журналист. Толкова. Задачата на журналиста е да информира. Колкото до Путин, той ги върши всякакви и аз трябва да пиша за това“ – казва тя и заявява без каквото и да е увъртане, че задачата й не е политическа, тя просто трябва да пише. Мрази да прави редакционни коментари: „Не е важно какво мисля, а какво виждам“, и продължава напред със своите разкази-разследвания.
Анна Политковская знае, че само читателите могат да я защитят, участва в множество международни конгреси, наясно е, че хората, очите, интересът ще пазят нейните думи. Те са единствената й охрана. Инструменти са й репортажите и интервютата. Когато те са насочени към някаква институция и политикът или бюрократът са уклончиви или фалшиви, Политковская минава към обвинения. Множество са процесите, на които писателката се явява единствено като свидетел. В едно интервю за всекидневника „Гардиан“ от 15 октомври 2002 година тя разказва: „Излязох от ролята си на журналист. Оставих я настрана и научих неща, до които никога нямаше да стигна, ако си бях останала просто журналистка, спряна в тълпата като всички останали“. Навярно това е причината, запратила я в Чечения през 1999 година. Оттогава, статия след статия, започва своята книга, книгата, която става един от най-значимите литературни документи на нашето време, документ за същността на един конфликт, жесток, скрит, гнусен, ужасяващо съвременен.
Политковская е дете на дисидентската традиция в Съветския съюз – от седемдесетте години дисидентите възприемат своята мирна стратегия за разобличаване на режима. Тя бе решила да разкрие лъжите на държавата чрез собствените й средства, затова не постигаше целите си само със статии. Не всичко оставяше на журналистическата си дейност. Искаше да се взре в очите на отговорните. Отблизо бе следила историите на изтезаваните и изнасилените девойки. След това беше следила и процесите. Когато успяваше, Анна постигаше наказание за мъчителите, предоставяше доказателства по време на процесите, за да могат жертвите да получат правосъдие.
В книгата й ясно се откроява един принцип – силата на словото. Колко тежи една дума. Какви мерки да използваме, на какви везни да я измерим. Въпроси, които като тропическа треска разтърсват всяка клетка на изкушените от литературата – и писатели, и читатели. Маяковски пише, че литературата е атлет, и тази представа за думите, които преодоляват препятствия и се борят, много ми допада. Относителната тежест на литературната дума се определя от присъствието на писането в плътта на света или – за някои – от нейното отсъствие.
В един спор с Джорджо Манганели, който защитава правото да се пише неясно, Примо Леви заявява, че това е неморално. Така или иначе литературното писане е лабиринт, има различни форми, не вярвам, че има еднозначни правила, но познавам пътищата, по които трябва да мина аз. Филип Рот заявява, че след „Ако това е човек“ никой вече не може да каже, че не е бил в Аушвиц, че не е стоял на опашка пред газовите камери. Такава е силата на тези страници. Подобни книги не са свидетелство, репортаж, не са история. Те засмукват читателя така, че той става плът от тяхната плът. Именно това е реалната разлика между това, което е хрониката, и това, което е литературата. Не темата, не и стилът, а точно възможността да се създават думи, които не съобщават, а изразяват, могат да прошепнат или да изкрещят, да влязат под кожата на читателя и да му покажат – това те засяга. Това не е Чечения, не е Сайгон, не е Дахау, това е собственото ти пространство, тези истории са твоята история.
Малко преди да умре, Труман Капоти пише: „Романът и истината са разделени от остров, който се стеснява все повече и повече, и някой ден те ще се срещнат. Двата потока ще потекат заедно веднъж завинаги“. За писателите рискът никога не е в това, че са разкрили тайна, че са достигнали до истината, а в това, че са я казали. Това прави писателя опасен. Той може да стигне навсякъде чрез една дума, която носи не само информация – информацията може да бъде скрита, спряна, опровергана, отречена – но която носи и нещо, което само очите на читателя могат да опровергаят или потвърдят. Именно тази сила не може да бъде спряна, ако не се спре ръката, която пише. Силата на литературата е в невъзможността тя да бъде сведена до една мярка, да бъде само едно нещо, било то новина, информация, сензация, удоволствие, чувство. Точно тази нейна гъвкавост й дава възможност да минава всякакви граници, да завладява както научните общности, така и работниците, да стига до всекиго във всекидневието, превръщайки се в неуправляем инструмент, с който може да бъде отворена всяка ключалка. Същата сила, заради която съветските правителства се страхуваха повече от Борис Пастернак и неговия „Доктор Живаго“ и от „Колимските разкази“ на Варлам Шаламов, отколкото от шпионската дейност на ЦРУ.
Тази сила все още отличава книгата, която заслужава да бъде прочетена, от книгата, която заслужава да се държи затворена. Светът на концентрационните лагери сякаш изцежда от литературата изключителната сила на живота. Не ме интересува литературата като хоби, не ме интересува литературата като слаба мисъл, не ме интересуват красивите истории, неизцапани с кръвта на моето време, неспособни да се взрат в лицето на мръсната политика или да бръкнат в калта на далаверите. Такава литература може да има високо качество и да задвижва множество смисли. Но тя не ме интересува. Помня думите на Греъм Грийн: „Не знам какво ще започна да пиша, но според мен си заслужава да се пише само за важни неща“. Да се опитваме да разберем механизмите. Устройството на властта, на нашето време, метафизичните връзки. Всичко е хор и материя, режисьорите са различни. Трябва да пишеш без страх, че ще прекрачиш литературните периметри, да говориш за факти, проценти, адреси, оръжия – всичко, което въздейства. Стилът е много важен, мисля, че Ърнест Хемингуей справедливо е казал: „Стилът е красота под напрежение“. Красотата на писането, неговото пространство, размислите – те трябва да са заложници на думата, като средство да се въздейства, да се буди. Литературна е тази истина, която е в думата, не в личността. В наше време истинността на думите се плаща със смърт. Очакваш да е така. Свикваш с мисълта, че е така. Аз съм все по-убеден в това. Ако оживееш, пишейки истината, предизвикваш съмнение. Останеш ли жив, заличаваш истината в собствените си думи. Истинността на думата няма друга проверка освен смъртта. Да оживееш означава да отнемеш от истината на думата. Истината на думата винаги предизвиква ответен удар. Удар от властта – неопределена, мръснишка дума. Институционална, военна, криминална, културна, предприемаческа власт.
За да постигнеш целта си, истината в твоите думи трябва да удари. Най-добрата проверка, че си уцелил в сърцето властта, е тя да уцели тебе в сърцето. Равно по сила и противоположно по посока действие. Жестоко е. Можеш да предложиш и една споделяна и в общи линии приемлива истина. Истината на образите, на телевизионните камери, на снимките. Истини естетически, морални, подкрепени от доказателства. Те подкрепят не толкова избора на индивида, колкото този на окото. Като в старата история за частите на тялото, които се разбунтували срещу стомаха, но разбрали, че не могат без него. Тази басня на Менений Агрипа се отнася и за интелектуалците днес. Репортерът е окото, писателят е ръката и отчасти умът, журналистът е окото и отчасти ръката, поетът е сърцето, разказвачът е стомахът. Дошло е навярно времето да се създаде някакво чудовище с повече ръце и очи, та пишещият да завладява, да въвлича, да използва всякакви инструменти. Това е задачата на писателя, загрижен за истината и пишещ за нея. Думите са все така изключително важни, както огромни са самотата на пишещия и опасността, която те представляват за него.
Станислав Маркелов беше адвокат на Анна Политковская, той се бореше срещу предварителното освобождаване на полковник Юрий Буданов, офицера с най-висок чин, осъден от руския съд за военни престъпления. На 19 януари 2009 година го убиват варварски с куршуми в главата. В процеса срещу полковник Буданов Маркелов представляваше семейството на Елза Кунгаева, осемнайсетгодишната чеченска девойка, изнасилена и убита от руски войници. Бащата на Елза Кунгаева от години живее в Норвегия и непрекъснато получава смъртни заплахи. Полковник Буданов е недосегаем. През тези години убийството на Елза се превърна в символ на жестокостите, извършвани от руските части в Чечения. Случаят е разказан на много страници в книгата „Русия на Путин“ на Анна Политковская. Там е разказан и процесът срещу Буданов – той навярно нямаше да бъде осъден, ако книгата на Анна не бе привлякла вниманието на обществеността. Буданов беше арестуван през 2000 година, обвинен и осъден на десет години през 2003 г. И въпреки кампанията, проведена от адвокат Маркелов срещу пускането му на свобода, беше освободен предсрочно от затвора.
Адвокат Маркелов бе ликвидиран на улицата заедно с Анастасия Бабурова, журналистка от „Новая газета“ – точно толкова твърдоглава, колкото и Политковская – която беше заела мястото на Анна в разследването за Чечения.
Който пише – умира. Стрелят в главата на Анастасия, докато се опитва да спре убийците на адвокат Маркелов, с когото работи. На палачите им се струва абсурдно, че една жена реагира така, а не бяга, това ги обърква. Анастасия умира, борейки се със своите екзекутори. Тя е на двайсет и пет години. Сега, когато клеветата не успя да унищожи Анна, сега, след като думите й оцеляха, всичко е върху устните, в очите, в паметта на читателите.
Не бих искал тези мои думи да бъдат определяни като предговор. Тези думи са молитва, това е литургия за читателя, решил да отдели от времето си, за да ги прочете.
Молитва, за да не спре никога да говори на хората, с които се среща, този текст за Чечения. За да не бъде забравена жертвата на онзи, който е решил да разкаже. Молитва, за да усетим с плътта си всеки час от живота на Анна Политковская. Живот, живян с ясното съзнание, че ще има край, но и с убеждението, че този край се отнася само до тялото. Живот, който разпръсна като съзвездия своите разкази, и ги предаде на всеки срещнат читател.
Превод: Таня Кольовска
Откъсът от книгата се публикува с приятелското разрешение на издателство „Ера“.