Семейството беше тричленно – таткото, майката и синът. Таткото беше открай бреме болшевик, майката – открай време домакиня, а синът беше открай време пионер с остригана глава и дванадесетгодишен житейски опит.
На пръв поглед всичко беше наред.
И въпреки това, всяка сутрин на закуска ставаха семейни скандали.
Обикновено разговорът подхващаше таткото.
– Е, какво ново в класа? – питаше той.
– Не в клàса[1], а в групата – отговаряше синът. – Колко пъти съм ти обяснявал, татко, че класа е реакционно-феодално понятие.
– Добре, добре. Нека да е групата. Та какво учихте в групата?
– Ние не учим, а разработваме. Време е, струва ми се, да го разбереш.
– Хубаво де, та какво разработвахте?
– Разработвахме въпросите за въздействието на ласалианството върху зараждането на реформизма.
– Я виж ти! На ласалианството, значи!! Ами задачи решавахте ли?
– Решавахме.
– Е, виж, за това – браво! Ами какви задачи решавахте? Мъчни, нали?
– Не, не много. Задачите на материалистическата философия в светлината на задачите, поставени от втората сесия на Комунистическата академия съвместно с Пленума на дружеството на аграрниците-марксисти.
Таткото отмести чашата с чая, избърса си очилата с пеша на сакото и изгледа внимателно своя син. Бе тъй, като го гледа човек – нищо му няма. Момче като момче.
– Ами по руски език какво учих… тоест какво разработвате сега?
– Последния час четохме колективно поемата „За косъм конски ний да вдигнем глас“.
– За кончетата ли? – попита обнадежден таткото. – „Що цвилиш, ти конче буйно, що си клюмнало глава?“
– За конския косъм – сухо повтори синът. – Нима не си чувал тази поема?
Хей, дечица, да вървим –
кон в полето ще ловим!
Лей се, песен! Глас, тръби!
Ценни косми наскуби!
– За пръв път чувам такава… м-м-м… странна поема – каза бащата. – Кой е авторът?
– Аркадий Паравой.
– Някое момченце трябва да е? От вашата група?
– Какво ти момченце!… Срамота е, татко! Уж си стар болшевик, а не познаваш творчеството на Паравой! Той е известен поет. Тия дни писахме даже съчинение на тема „Въздействието на творчеството на Паравой върху западната литература“.
– А на тебе не ти ли се струва – предпазливо попита таткото, – че в творчеството на този другар Паравой има твърде малко поетическо чувство?
– Защо да е малко? Достатъчно добре са изтъкнати проблемите за събирането на ненужните на коня косми и използуването им в производството на дюшеци.
– Ненужни ли?
– Абсолютно ненужни!
– Ами конски уши не се ли каните да събирате? – развика се с разтреперан глас таткото.
– Яжте, яжте – каза примирително майката. – Непрекъснато спорят.
Таткото дълго сумтя, като свиваше рамене и гневно си мърмореше нещо под нос. После събра сили и запристъпва отново към загадъчното дете.
– Ами как си почивате, как се веселите? Какви ви бяха развлеченията напоследък?
– Не сме се развличали. Нямахме време.
– Че какво правихте?
– Борихме се.
Таткото се оживи.
– Виж, това ми харесва. Спомням си, като дете, и аз се бях увлякъл. Въртене под ръка, въртене около главата, двоен нелсън. Това е много полезно. Чудесно нещо е френската борба!
– Защо френска?
– Ами каква?
– Най-обикновена борба. Принципна.
– Но срещу кого се борихте? – попита с отмалял глас таткото.
– С лебедевщината.
– Това пък какво е? Кой е този Лебедев?
– Едно момче от нашите.
– Сигурно не мирува? Някой палавник, а?
– Поведението му е ужасно, татко! Той повтори цяла редица грешки на Деборин при оценката на махизма, махаевщината и механицизма.
– Това е някакъв кошмар!
– Разбира се, че е кошмар. От две седмици само с това се занимаваме. Всички сили отдаваме на борбата. Вчера имахме политическа бойна тревога.
Таткото се хвана за главата.
– Но колко е годишен?
– Кой, Лебедев ли? Хич не е млад. Трябва да наближава осемте.
– Детето е на осем години и вие се борите с него?
– А ти какво искаш? Да проявим опортюнизъм? Да замажем въпроса?
Таткото грабна с разтреперани ръце чантата си и като събори по пътя си един стол, изтича на улицата. Неуязвимото момче снизходително се усмихна и извика подире му:
– И това ми било стар болшевик!
Един ден нещастният татко разгърна вестника и нададе тържествуващ вик. Майката трепна. Синът беше вперил засрамено очи в чашата си. Той вече беше чел постановлението на ЦК за училището. Ушите му бяха розови и прозрачни като на питомно зайче.
– Е – каза таткото със странна усмивка, – та какво ще става сега, ученико от четвърти клас, Ситников Николай?
Синът мълчеше.
– Какво проработихте колективно вчера?
Синът продължаваше да мълчи.
– Изкоренихте ли най-сетне лебедевщината, млади непримирими правоверници?
Мълчание.
– Онова нещастно момченце призна ли си най-сетне свръхдеборинските грешки? Да, ами то в кой клас е?
– В нулевата група.
– Не в нулевата група, а в подготвителния клас! – избоботи бащата. – Време е да го знаеш!
Синът мълчеше.
– Вчера четох, че онзи вашият Аркадий, Паровозов ли му беше презимето, не са го приели в Съюза на писателите. Как го беше казал? „Хей, дечица, ходом марш – конски изскубни опаш!“
– „Ценни косми наскуби“ – прошепна умоляващо момчето.
– Да, да, с една дума – „Лей се, вей се, конска песен, ти!“. Аз всичко помня. И това оказвало влияние върху световната литература, така ли?
– Н-не знам.
– Не знаеш? Не дъвчи, когато говориш с учител! Кой е написал „Мъртви души“? И това ли не знаеш? Гогол я е написал. Гогол.
– Той е докрай разложен и реакционно настроен дребен мистик… – радостно закаканиза момчето.
– Две минус! – отсече отмъстително таткото. – Трябва да четеш Гогол, трябва да изучаваш Гогол, а с проработване ще се занимаваш в Комунистическата академия след десет години. Я ми разкажете, Николай Ситников, за Нюйорк.
– Там по-рязко откъдето и да било – запя Коля – се проявяват капиталистическите противоре…
– Това и аз го зная. Ти ми кажи: на брега на кой океан е разположен Нюйорк?
Синът мълчеше.
– Какво население има?
– Не зная.
– Къде е река Ориноко?
– Не зная.
– Коя е била Екатерина Втора?
– Продукт.
– Как така продукт?
– Ей сега ще си спомня. Разработвали сме го… А, да! Продукт на епохата на нарастващото влияние на търговския капи…
– Ти кажи: каква е била? Каква длъжност е заемала?
– Това не сме го разработвали.
– А, така ли? Ами кои са признаците за делимост на три?
– Хайде, яжте – каза жалостивата майка. – Край нямат тия техни спорове.
– Не, нека първо ми каже какво е полуостров! – горещеше се таткото. – Нека ми каже какво е Куро-Сиво? Нека ми каже що за продукт е бил Хенрих Птицеловеца?
Загадъчното момче скочи от стола си, напъха с треперещи ръце в джоба прашката и избяга навън.
– Двойкаджия! – крещеше подире му щастливият баща. – Всичко ще кажа на директора!
Той най-сетне се беше реванширал.
Превод: Лиляна Минкова, Миряна Башева
[1] На руски думите клас(училищен) и клàса са от мъжки род. – Б.пр.
