И така, американският публицист Дейвид Рийф се опитва да ни убеди, че едно от по-добрите средства срещу формите на колективен пароксизъм, кодирани в толкова много съвременни общества под названието „национална история“, е забравата, тоест онази форма на добра воля, която би ни позволила да надмогнем пристъпите на ирационална агресия, които с неизбежност се появяват при задаването на всеки въпрос от вида „Кой?“, когато той бъде възвисен до нивото на национална митология.
Сложно ли го извъртях? Добре, ще го опростя – идеята зад неговия призив, доколкото съм успял да я схвана, се върти около класическата формула за помирение, тоест, „Нека забравим и заживеем в мир“. Да забравим призивите за „мъст“, „отплата“ или дори „справедливост“, в името на общото си бъдеще – какво би могло да изглежда по-благородно и по-малко манипулативно от това? Подаваме си ръце, може би през стиснати зъби, след това се придържаме стриктно към споразумението за забрава – и заживяваме животи, освободени от призраците на миналото. Амнистия, амнистия, амнистия… Осанна, осанна, осанна…
Но дали това изобщо е възможно? Самият аз трябва да призная, че съм повече от скептичен. И то не защото примери за подобни опити липсват – самият Рийф изрежда поне няколко такива в текста си – а защото самата фраза „колективно забравяне“ ми звучи не просто фалшиво, но и много, много опасно.
Нека започнем със според мен очевидния факт, че „забравата“ всъщност е невъзможна, особено когато става дума за травматични колективни преживявания, възприемани като дълбинно-определящи „историческата съдба“ на една или друга група (което според мен е и основният мотив на кажи-речи всяка „национална история“). Възможно е единствено някакъв вид специфично целеполагане на отговорността за „историята“ – и онова, което предлага Рийф (както и всички негови предшественици, пледиращи за – или постановяващи – необходимостта от „забравяне“) – е в края на краищата отговорността да бъде носена от „никого“. Именно в тази специфична форма на sacrificium intellectus, тоест съгласието да вярваме в нещо абсурдно, в името на личния или колективен мир (със себе си), се състои живецът на идеята. Нека се съгласим, в името на мира, че отговорни няма, след което се постараем да живеем с тази очевидно абсурдна пропозиция толкова дълго, че необходимостта от изнамиране на някакъв от малко-малко по-логичен и по-разбираем отговор на неизбежния въпрос за историческата отговорност отпадне от само себе си. Или нещо такова. Там, където става дума за живот, за оцеляване, трябва да отстъпи всичко друго, включително и настояването за разбираемост и рационалност (логичност). Това може да го разбере всяко дете, не е ли така?
И тук отново ми се налага да повторя въпроса си. Но дали това изобщо е възможно?
То трябва да бъде възможно, би ни отговорил убеденият привърженик на идеята, с което разговорът би приключил, както с неизбежност се случва при всеки вид принципно-религиозна дискусия, в която става дума за вяра в нещо си – било то Бог или възможността за мир чрез забрава – изповядвана само от едната участваща страна.
„Но защо?“, отново би попитал скептикът (в случая примерно моя милост).
„Ами защото алтернатива няма?“, сигурно би отговорил вярващият. „Какво сега, малко ли се клахме, та да продължаваме да ровим още? Накъде по-дълбоко, вече отдавна сме стигнали до дъното!“
Именно тук обаче се стига до вече реалната същина на въпроса, поне според мен, и тя е в това, че алтернатива не само има, но тя се и практикува, при това вече от доста дълго време, в центъра на Европа, и то с резултати, които са толкова очевидни, че отказът за признаването и възприемането им граничи с лицемерие, да не кажа доброволно невежество. Новият германски подход към историята, наричан от оксфордския историк Тимъти Гартън Аш DIN-стандарт на днешната историография, дава повече от меродавен пример за ползите от действително единствената алтернатива на ограничения националистически подход към търсенето на историческите отговорници, само че той е свързан не с отказ, а с радикално преобръщане на историческата оптика, при което, вместо да се гледа навън, се гледа най-първо навътре, накъм самите себе си.
Звучи ви абсурдно? Що за глупости? Отговорност, дренки! Не искайте прекалено много от нас, малко ли ви е, че се съгласихме да се правим на лудички и да забравим, а?
Е да, ама не! Нека за момент се опитаме да пораснем, поне на приказки, и да погледнем фактите в очите. Очевидно е, мисля, че историята се повтаря отново и отново именно поради „лечението“, което предлага Рийф: липсата на отговорни за нея участници. В момента, в който свием рамене и зададем въпроса, „Че аз пък какво общо имам с всичко това, те историята я правят – и винаги са я правили – други?“, ние с неизбежност отваряме вратата за пророчеството на Карлос Сантаяна[1]. Защото, за да се намери някаква сила, която да се противопостави на вечното историческо повторение, то най-първо трябва да се намери неин носител, това поне ми изглежда очевидно. И, напротив – вечното прехвърляне на отговорността, вечното „вие започнахте първи, вие ни направихте такива, вие носите отговорността“, води точно дотам, докъдето винаги е водило: до следващия цикъл от вечния исторически кръг. Ето защо позицията на задължително поемане на отговорността, тоест напълно съзнателният отказ за търсене на други исторически отговорници освен самите нас, е единствената посока, в която могат и трябва да се търсят някакви шансове за излизане от тази толкова пагубна и порочна игра на взаимно надхитряне. Никога повече, лозунгът на обединена Европа, означава именно, че онова, от което имаме нужда, е комплекс от политики на паметта, които да ни задължат да направим така, че травматичното минало да стане или невъзможно, или поне много слабо вероятно. Политики на паметта, а не на забравата, забележете!
Аргументът на Рийф, а именно, че всички фалшифицират историята, ми звучи подозрително подобно на нашенското „всички са маскари“. От това, че историята по неизбежност е вид интерпретация съвсем не следва, че всяка интерпретация е и фалшификация. И въпросът „но как да различим ‚добрите‘ от ‚лошите‘ интерпретации?“ съвсем не е толкова труден за отговаряне, стига само да се съгласим с твърдението, че реалното благо, свързано с изучаването на историята, се състои не толкова в опитите за постигане на максимална реализация на „националните интереси“, колкото в непрестанното и безкомпромисно припомняне на миналите колективни грешки, тоест като непрекъснат призив за тяхното не-забравяне, а значи и не-повтаряне. Собствените, а не чуждите грешки! За да се разчупи порочният кръг, все някой трябва да откаже да се върти по него и да го напусне, независимо от това какво правят другите. А това, драги мои, не става със „забравяне“. Просто не става.[2]
[1] „Онези, които забравят историята, са осъдени да я повтарят“.
[2] „Но какво означава всичко това на практика?“, може би ще попитате. И тук вече ще ми се наложи да ви препратя към неща, които съм повтарял и преповтарял толкова много пъти, че едва ли съм в състояние да кажа нещо ново. Прочее, ето един възможен вариант на това с какво би трябвало да започне едно собствено-българско преработване, а не забравяне, на историята…
Следващите редове са просто цитат от друг, писан около две години по-рано, текст:
Отговорите, струва ми се, са интуитивно ясни, ако и днес отричани яростно от всички, които биха искали да продължават по „стария начин“, тоест да изживяват себе си и България като вечни пионки в чужди ръце, като вечни жертви на чужди, независещи от собствената им воля, действия. И в края на краищата – като хора, които вечно „нямат нищо общо“ с нещата, които се случват в и с България.
Онова, към което трябва да насочим строг, обективен и критичен поглед, са собствените ни грешки, собствените ни грехове и собствените ни престъпления.
Вместо безумно възвеличаване на Априлското въстание и последвалото го (незаслужено и недораснато) „Освобождение“ – критичен поглед към незрелостта на българското общество от средата и втората половина на деветнадесети век. Ново преосмисляне на българското Възраждане – не като някакъв български „Ренесанс“ или дори постепенна революционизация на едно силно изостанало общество, а като процес на формиране на една нова нация, който протича забележително успешно почти до самия си край, когато бива на практика опропастен от прекомерната революционна напористост на шепа млади и незрели идеалисти, които действително успяват да преобърнат целия ход на българската история, мнозина от тях заплащайки за това с животите си – но на каква цена? Открито признаване на факта, че в България никога не са съществували каквито и да било „революционни класи“ или дори по-широки групи от населението, поддържащи идеята за революция. Че „Освобождението“ ни изправя пред много повече проблеми, отколкото решения, че то ни превръща в една от най-неудовлетворените и вечно очакващи „справедливост“ нации и страни в Европа (поради известното на всички ни до болка разделяне на населените от българи области на три части). Че, поради обусловения от собствената ни прибързаност и незрелост, прекалено ранен възход на един (по неизбежност, при тези обстоятелства) силно агресивен, силно компенсаторен, силно заплашителен както за съседите ни, така и за общоевропейския мир, национализъм, ние сме се превърнали в една от точките на вечен европейски раздор. И че при всички удали се възможности никога не сме пропускали да нападаме и окупираме съседни територии – дори и когато, след края на Първата световна война, историческата и геополитическа обстановка в Европа и по света се е променила по такъв начин, че с тези си действия ние вече задължително сме се превърнали в агресори. Че сме причинили на съседите си тежки и трудни за забравяне злини, които и до днес просто плачат за признание и покаяние.
И че всичко това е било съпровождано от една неуморна, непрестанна и печална, борба за постигане на „чиста българскост“, в резултат на която сме извършили непростими насилия и потъпквания на човешка чест, достойнство и ненакърнимо право на собствен избор, по отношение на сънародниците ни с различен от български етнически произход. Вечното преследване на българските мюсюлмани, провеждано на практика непрестанно, от времето на Освобождението, та чак до наши дни. Множеството кампании за изселване, прогонване, преименуване, отнемане на елементарни човешки права, на огромни части от българското население, без дори примигване с клепач от страна на (никога не съществувалото) българско „гражданско общество“. Позорният факт на вечно сътрудничество от страна на огромни части от населението, с етническите политики на различните политически режими в България. Липсата не само на съпротива, но и на неодобрение, по отношение на „възродителния процес“. И накрая – най-голямото лицемерие от всички: наричането с гордата дума „спасение“ на един от най-очевидните актове на потискане, маргинализиране и принципно съгласие с политиката на изключване от нормалния живот на обществото, на цяло едно малцинство – българските евреи.
Признавам, че дори и самият аз се ужасявам, когато чета този дълъг, изглеждащ почти безкраен, списък от вечни грешки, несправедливости, та и открити престъпления, отговорността за които не може, просто няма как, да бъде приписана на някой друг, освен на самите нас. Дали ще бъде възможно за съвременниците ми, тъй печално вторачени в собствената си злощастна съдба, да осъзнаят простичкия факт, че, преди някой да ти отвори вратата към бъдещето, самият ти би трябвало да си направил някакъв, колкото и дребен, колкото и плах, колкото и лишен от самоувереност, опит поне да я натиснеш от малко-малко с рамо?