От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 07 porn

 

Не си спомням на колко години съм била при първата си среща с порнографията, но трябва да е било на около 10 – преживяването е някак свързано със звука на телефонен модем. Беше нещо сравнително невинно – снимка в едър план на полови органи – и не бях особено шокирана. Растях в семейство, където реалностите на човешкото състояние не се разкрасяваха, така че знаех какво да очаквам.

Но какво би се случило, ако бях израснала едно десетилетие по-късно, когато Интернет вече беше пораснал отвъд границите на старите чат-помещения, за да се превърне в обичайната вездесъща сила от наши дни? Спомените ми биха могли да бъдат решително по-различни.

„Широкото разпространение на Интернет-порнографията е един от най-бързо разрастващите се глобални експерименти, непреднамерено поставяни в ход някога“, казва американският научен автор Гари Уилсън в своята TED-лекция през 2012. За пръв път в историята, обяснява Уилсън, ние можем да проследим начина, по който все по-нарастващото запознанство с порнографията влияе върху сексуалните ни практики, апетити и моди. Уилсън – който не е нито учен, нито професор – е основател на сайта Your Brain On Porn (Мозъкът ти под влияние на порнографията) – където се популяризират изследвания, свързани с борбата против порнографията. В лекцията си той повтори основните заключения, които се пропагандират на сайта: когато имаме постоянен и неограничен достъп до порнография, невронните връзки в нашите мозъци се пресищат, тъй като са изложени на онова, което той нарича „екстремни версии на естествени състояния“. Вместо един или двама сексуални партньори сега вече имаме десетки и стотици – всички те лесно достъпни чрез едно щракване с мишката. Както при всяка зависимост, казва Уилсън, резултатът е понижена реакция към акта на удоволствие – от липса на интерес към реални жени, до ерекционна неспособност. Общодостъпната порнография подкопава естествената сексуалност.

Лекцията на Уилсън е имала около 4,6 милиона посещения – и нейната популярност сигнализира появата на едно ново движение, свързано с употребата на порнография: NoFap. „Fap“ е звукоподражателен ефект, идещ от японската манга-порнография, в която с него се означава акта на мастурбация. NoFap е движение, което призовава към отказ от мастурбация, както и от порнографията, която много често е фонът, свързан с това. Аргументът тук е друга версия на онзи, който използва Уилсън: ако непрекъснато сте бомбардирани от усилени сексуални стимули, то сексуалната ви енергия всъщност намалява. Способността ви да комуникирате с реални сексуални същества рухва. Постепенно изпадате в изолация – порнографията, в края на краищата, е самотно занимание – а емоционалното ви състояние запада. Въздържайте се от тези стимули, както и от действията, свързани с тях, и ще се окажете подмладен/а, а сексуалните ви пориви – отново пробудени. Емоционалният ви баланс ще бъде възстановен, а усещането за щастие ще се повиши. При първото появяване на лекцията на Уилсън, така наречените фапстронавти (Fapstronauts) бяха около 7,000 на брой. Днес те са повече от 150,000.

Аргументите от типа „NoFap“ или „brain-on-porn“ са най-новите в една поредица, всъщност позната отдавна под формата на следния критичен рефрен: под една или друга форма, порнографията е нещо вредно за вас. По-традиционните критики твърдят, че порнографията е по дефиниция нещо, унижаващо жените – или който и да е обект на сексуална активност – и че тя насърчава нереалистични очаквания от секса. Тя намалява качеството на реалните взаимоотношения и себевъзприятието на хората, занимаващи се с нея – и заедно с това увеличава негативните сексуални манталитети и действия. Потребителите на порнография сравняват реалните човешки същества с фантастични образи и стигат или до нежелание за реален секс, или, още по-лошо, до изискване от партньора на онези сексуални поведения, които са видели на екрана, независимо от неговите/нейните желания. Едно допитване, проведено от американския Pew Research Center през 2007 потвърждава това усещане като всеобщо разпространено: 70 процента от американците смятат, че порнографията е вредна.


Small Ad GF 1

Но дали тези критики са наистина валидни? Би било хубаво да го знаем със сигурност. Добре известно е, че е доста трудно да се намерят достоверни статистики върху употребата на порнография – много хора прикриват собствените си привички, докато повечето порно-фирми не са особено склонни да публикуват статистики за броя на зрителите си. Но според изследванията на Чунг Сун – професорка по медийни изследвания в Университета Ню Йорк – цифрите са високи и нарастват бързо. Тя преценява, че 36 процента от съдържанието на Интернет се състои от порнография. Едно на всеки четири търсения касае порнографията. В САЩ има 40 милиона постоянни потребители (цифрата се увеличава непрекъснато). В световен мащаб, по което и да е време от денонощието, 1,7 милиона потребители гледат порнография. От онези почти 500 мъже, които Сун е наблюдавал в изследванията си, само 1 процент никога не са гледали порнография, а половината са гледали първия си порнографски филм преди да са станали на 13. Синди Галоп, основателка на сайта Make Love Not Porn, ми каза наскоро, че през последните шест месеца, средната възраст, на която децата за пръв път са виждали порнография, се е понижила от осем на шест години. Не че я търсят нарочно. Онлайн-порнографията е толкова широко разпространена в наши дни, че е по-лесно от всякога човек да „попадне“ на нея.

Реалните въздействия на порнографията върху отношенията, поведението, живота и задоволството от връзките са трудни за изследване и в продължение на много години по-голямата част от данните са си оставали чисто по подразбиране или дори анекдотични. Но още в началните периоди на изследователската работа се оформят подозрения, че хората, които се противопоставят шумно на порнографията, може да се окажат мотивирани по-скоро от емоционални, отколкото от реални доказателства.

През 1969 Дания е първата страна, в която порнографията се легализира. В следващите години всички наблюдават с любопитство и напрежение какво точно ще се случи с датското общество. Както се оказва, не се случва нищо – или, по-скоро, нищо отрицателно. Когато през 1991 Бърл Кучински, криминалист от Университета в Копенхаген, чиято кариера е посветена на изследването на последиците от порнографията, анализира данните, събрани през онези повече от 20 години след легализацията, той открива, че нивата на сексуално насилие всъщност са спаднали. Порнографията се разпространява все повече, но сексуалният климат изглежда се подобрява. Същото се случва, както той открива, и в Швеция и Западна Германия, които са последвали кампанията на Дания за легализация.

Кучински стига до заключението, че наличните данни за страната „изглежда без съмнение изключват допускането, че достъпността [на порнографията] е имала някакви зловредни ефекти под формата на повишено сексуално насилие… забележителният факт е, че то всъщност е намаляло“. Оттогава насам това заключение е било потвърдено от множество други национални изследвания, касаещи страни от Северна и Южна Америка, Европа и Азия. Ако може да се каже нещо, пише Кучински, то порнографията е била използвана именно според първоначалното си предназначение: като израз на определена фантазия.

Когато става дума за порнография, достигането до свидетелства, отиващи отвъд предположенията, може и да се окаже трудно. „Науката е толкова уплашена от порнографията и сексуалността, и толкова дискриминационно настроена срещу тях, че огромна част от работата все още не е извършена“, каза ми наскоро Никол Праус, ръководителка на Лабораторията по сексуална психофизиология и неврология на чувствата към Калифорнийския университет в Лос Анжелис (UCLA). „По-голямата част от информацията, която използваме в момента, не се основава нито на изследвания, нито на надлъжни сечения [на данни]. Множество данни говорят за съотношения и асоциации, но литературата е особено лоша – не може да ѝ се вярва – защото никой не прави експерименти, никой не показва причини и следствия. Това трябва да се промени.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Праус е започнала да работи в областта на секс-изследванията по случайност: тя последвала тогавашния си приятел в [щата] Индиана, където се оказала в непосредствено съседство с института Кинси, където пък имало вакантно място за изследовател. В скоро време се оказала запленена от новата работа. Днес Праус е една от малкото изследователки в САЩ, които изследват порнографията в лабораторни условия. Използвайки техники като томография и електро-енцефалография, тя изследва начините, по които реагираме на порнографията – и какви са начините, по които тези реакции се превръщат в отношения и поведение. Тя е стигнала до заключението, че в много отношения порнографията не се различава от неща като хорър-филми или скачане с бънджи. Ние я виждаме по-различно само защото е свързана със секса. „Налице е общата представа, че порнографията е нещо специално или уникално в мозъка. Но, откровено казано, тя не се различава от други форми на удоволствени изживявания. Много други неща са също толкова мощни. За човек с понижени сексуални импулси например, гледането на порно предизвиква същите мозъчни реакции като яденето на шоколад, при това в много сходни области на мозъка.“

Нещо повече, изглежда не е вярно, че хората стават по-малко чувствителни към порнографията, в смисъл, че, колкото повече я гледат, толкова по-екстремно трябва да става съдържанието ѝ [за да предизвиква същата реакция]. Когато Праус и психологът Джеймс Пфаус от Университета Конкордия в Кебек наскоро са измервали сексуалната възбуда при 280 мъже, те са открили, че гледането на повече порнография всъщност увеличава възбудата от по-малко експлицитни материали – и увеличава желанието за секс с реален партньор. С други думи, тя ги кара да реагират повече, а не по-малко, на „нормални“ стимули, а също и да желаят повече, а не по-малко, физически връзки. В една статия от 2014 Праус е сравнила „зависимостта от порнографията“ – представата, че, подобно на ефекта от някаква дрога, колкото повече гледате, толкова повече, и по-високи дози са ви нужни след това – с новите дрехи на краля: всички казват, че ги има, но всъщност няма свидетелства в подкрепа на това твърдение.

Освен това Праус е изследвала въпроса за връзката между удовлетворението от връзките по-директно: дали гледането на порнография влияе негативно върху качеството на сексуалната интимност? В работи, извършени съвместно с психолога Камерон Стейли от Държавния университет в Айдахо през 2013, тя е накарала 44 моногамни двойки да гледат порнография сами или заедно, за да види как това ще повлияе върху усещанията за собствените им връзки. След всяко гледане двойките хора са разказвали за възбудата, сексуалното си удовлетворение, възприятието за собствената и онази на партньора привлекателност и сексуално поведение. Праус и Стейли са стигнали до извода, че гледането на порнография увеличава желанието на двойките да бъдат с партньора си, независимо дали гледат филма сами или заедно. Освен това порнографията е увеличила оценката за собственото им сексуално поведение.

През изминалото десетилетие експериментални подходи като този на Праус най-после започнаха да се увеличават по брой – и в по-голямата си част техните заключения поставят под въпрос утвърдената социална мъдрост за лошото влияние на порнографията. Като част от проведеното през 2002 в Швейцария изследване върху здравето на младите, повече от 7,500 млади хора на възраст между 16 и 20 години са били запитани за опита им с онлайн-порнография (повече от три четвърти от момчетата и 36 процента от момичетата са гледали порно през последния месец), а след това са измерили различни техни поведения и отношения. Изследването не установява връзка между гледането на сексуално-експлицитен материал и последващо по-рисково сексуално поведение. Един преглед на различни, проведени след 2005 изследвания, свързани с ефектите на интернет-порнографията върху социалното развитие и поведения на подрастващите стига до извода, че утвърденото гледище, че порнографията води до нереалистични сексуални разбирания, по-свободно поведение и повече склонност към експерименти, не може да бъде потвърдено от данните. „Цялостната литература не успява да стигне до някакви по-определени резултати“, заключават авторите на изследването в списанието Sexual Addiction and Compulsivity.

Същото се отнася и до сексуално-насилствените или отрицателни поведения по отношение на жените. В една поредица от експерименти, извършени от сексолога Милтън Даймънд от Университета в Хавай, гледането на порнография не прави мъжете нито по-склонни към насилие, нито по-склонни да имат негативно отношение към жените. В едно изследване на 4,600 15- до 25-годишни младежи, проведено през 2013 в Холандия, психологът Герт Мартин Халд се е опитал да установи дали гледането на порнография има въздействие върху най-различни сексуални поведения, като например вероятността за „авантюристичен секс“ (тройки; партньори от същия пол от страна на хора, които възприемат себе си като хетеросексуални; секс с човек, с когото сте се запознали онлайн и пр.), преживявания с партньори (еднократен секс, възраст на първи сексуален опит, брой партньори и пр.), както и „търговски секс“ (да ви плащат в пари или нещо друго за секс, вие да плащате някому за секс). Заключението му е, че честотата на консумиране на порнография действително има въздействие – но, като се вземат пред вид и други неща (например социално-демографските фактори, търсенето на рискове или социални отношения), то обяснява само някакви допълнителни 0,3 до 4 процента от цялостното въздействие. Не трябва да омаловажаваме ефекта, казва Халд, а по-скоро да го разбираме в един цялостен контекст: той е един от множество фактори, всеки от които влияе върху поведението, а влиянието му не е по-голямо (често дори – по-малко), от онова на други елементи.

Действително, в едно друго изследване, проведено по-рано тази година, Халд и психологът Нийл Маламут от UCLA са наблюдавали отношението между отрицателните нагласи към жените и гледането на порнография. Те са открили, че, действително, тук има връзка – но само ако дадената личност вече се намира ниско в така наречената „скала на дружелюбност“. Тези резултати не предизвикват учудване: през 2012 двамата, заедно клиничната психоложка Мери Кос от Университета Аризона, са открили, че единственият път, когато гледането на порнография се е свързвало с поведения, съдържащи каквато и да е форма на насилие над жени, е бил при мъже, вече намиращи се под висок риск от сексуална агресия. Обобщавайки данните, предхождащи тяхната работа, учените пишат, че негативните ефекти „са свидетелство единствено за наличието на под-група от мъже-потребители, а именно онези, които вече са предразположени към сексуална агресия“. С други думи, негативните поведения, които ние си обясняваме чрез порнографията, биха се появили независимо от нея; порнографията е по-скоро симптом, отколкото причина.

Това е послание, което по-новите изследвания все по-често потвърждават. По-рано през тази година група учени от Университета Амстердам, Холандия, са се опитали да разграничат едни от други причините и следствията при удовлетворението от [сексуалните] връзки. Дали честото гледане на порнография кара хората да се отчуждават – или може би то е по-скоро резултат от това, че те вече са се отчуждили? В продължение на три години психоложката Линда Муусес и нейните колеги са проследявали поведенията на около 200 наскоро женени двойки, като част от едно по-широко изследване върху брака и благополучието. През регулярни интервали от време и двете страни от всяка двойка са били запитвани дали ползват „експлицитен интернет-материал“, а също и за усещането им за щастие във връзката и сексуално удовлетворение. Заключението е, че, колкото по-щастливи се чувстват мъжете, толкова по-малко порнография гледат. Обратно, повече гледане означавало по правило по-слабо усещане за щастие през следващата година. Това е самозасилващ се цикъл: ако попаднете в добър такъв, при удовлетворени взаимоотношения, порнографията не е тема. Но ако изгубите чувството за удовлетворение и гледате повече порнография, то усещането за разпадаща се връзка не е далеч.

Муусес и нейните колеги отбелязват освен това, че по-високите нива на ползване на порнография в началото на връзката не могат да послужат като предсказание за по-слабо сексуално удовлетворение по-късно, както при мъжете, така и при жените. „Нашите данни указват, че е малко вероятно СЕИМ [сексуално-експлицитен интернет материал] да кара съпрузите да сравняват сексуалните си преживявания и привлекателността на партньора си с преживяванията, които са почерпили от дългосрочно ползване на СЕИМ“, пишат авторите.

Но защо, в такъв случай, е налице тази липса на връзка между теория, мнения и социални умонагласи, от една страна – и емпиричните изследвания, от друга? Част от проблема изглежда идва от трудността да се каже какво точно всъщност е порнографията. Колкото повече навлизах в света на порнографията, онлайн или не – в различни разговори с продуценти, зрители, дистрибутори и самите звезди – толкова повече осъзнавах колко неподходяща е самата предпоставка на цялото определение: всъщност няма такова нещо като някаква монолитна „порнография“, по същия начин, по който няма и някакъв монолитен „Холивуд-филм“. Когато ходим на кино, там показват драми и комедии, филми на ужасите и научна фантастика, трилъри и романтични лудории – тоест филми, подходящи за всяко настроение, всеки вкус, всяка ситуация. Преживяванията и следствията от тях са много различни. Не излизаме с едно и също настроение след гледането, примерно, на филми като Селма и Когато Хари срещна Сали. Но, докато това ни е напълно ясно щом става дума за „нормалното“ кино, ние не разглеждаме порнографията на същото ниво на нюансиране. „Ние винаги подбираме най-лошите, най-агресивни примери“, казва медийната изследователка Чунг Сун.

Слушала съм този рефрен да се повтаря отново и отново, от всеки изследовател и всеки член на порнографската индустрия, с които съм разговаряла: порнографията се съотнася към секса по същия начин, по който холивудските филми се съотнасят към живота. Порнографията е фантазия, това е всичко. И по същия начин, по който всяка фантазия може да бъде отправена във всяка посока, това се случва и с порнографията. Има лоши фантазии – онези „най-лоши, най-агресивни примери“, за които говори Сун – по същия начин, по който има и добри фантазии, тоест примери за порнография, които могат да издържат на всяка феминистка проверка, и по отношение на качеството, и що се отнася до етическите стандарти на заснемането. Както казва Койот Амрич от „Good Vibrations“, един от най-старите магазини за експлицитен материал в Сан Франсиско: „Точно както не всеки човек от света на финансите не е Берни Мадоф, така и не всеки човек, занимаващ се с порнография, е някаква ужасна личност. Някои от тях са наистина страхотни и са създали невероятни неща, а освен това са поддържали различни актьори, мъже и жени, помагали са на хората да направят добри кариери.“

Това кратко описание стига до ядрото на въпроса: кое всъщност е нещото, което разделя порнографията на един вид фантазия, която може да ни накара да се чувстваме добре, и друг вид, на която би трябвало да се противопоставяме активно. И този въпрос касае не толкова съдържанието, колкото етиката, при което критерият номер едно е начинът, по който се третират актьорите. „Изпитват ли жените реално удоволствие, доколкото можем да го разпознаем? Демонстрират ли останалите хора, участващи в сцените, някакво унизително отношение към тях или, ако го правят, то ясно ли е, че това е нещо желано – да, аз искам да ме наричаш кучка, така че, моля те, наречи ме кучка?“, обяснява Амрич. Почти няма значение какви точно актове се извършват или как; не трябва да избързваме и да определяме нещо като лошо само защото самите ние не можем да повярваме, че някой би могъл да изпитва удоволствие от това. Онова, което има значение е хората, извършващи тези актове, да изпитват удоволствие. Както го формулира Джейми Мартин, който преди е работил заедно с Амрич в Good Vibes: „Ако това не причинява вреда никому, а пък някой ще хвръкне до тавана от него, то защо не?“

Амрич отказва да продава филми, при които етическото третиране на актьорите не е напълно ясно – позиция, която виждам да се споделя от множество купувачи, дистрибутори и продавачи. Все повече хора настояват, че продукта, който слагат на сайта си или предлагат на купувачите си, трябва да идва от място на чисто желание. Не всички порнографии са създадени равни. „Трябва да оставим зад себе си представата, че жената-изпълнителка е жертва. Тя е остаряла“, казва Амрич. „Тя не признава неща като женска сила, удоволствие, не признава жени, които поемат контрол върху сексуалността. Тя обслужва единствено идеята, че жената, която е сексуална, е използвана.“

Джиз Лий, призната като една от водещите съвременни джендър-куиър изпълнителки за възрастни, работи в тази индустрия повече от десет години и твърди, че етическата порнография вече е приоритет. Най-важният маркер за такава порнография е, че тя струва пари за потребителя. „Като плащате за нея, това става гаранция“, каза ми Лий, докато почиваше между снимките на филма, който снема с режисьорката Шайн Луиз Хюстън. „Инак става трудно да се каже дали филмът е заснет етически. Заплащането помага това да се осигури и помага на компанията да запази добра позиция.“ В наши дни, посочват двете, Интернет функционира не само като канал за разпространение на порнография. Освен това той е и начин да се измерва качеството и да се поставят в черни списъци онези сайтове, които не спазват определени стандарти. „Не бих работила за компания, която има лоша репутация или е експлоататорска“, казва Лий. „И бих го казала на всички останали.“

Във все по-голяма част от случаите етическата порнография вече не е изключение. Днешната порнографска индустрия е далеч от онази „Долина на Сан-Порнандо“, както е била наричана порно-индустрията от 1990-те години. Все повече жени са на ръководни позиции, стандартите се спазват по-широко, има и повече отчетност.

Но независимо от онова, което казват хората, работещи в индустрията, за потребителите, особено за по-младите сред тях, които израстват с един всеприсъстващ Интернет, гледката е доста по-различна. За разлика от Холивуд, където за всички е ясно, че гледат някаква идеализирана версия на реалността, при порнографията това разбиране често липсва. И то по много проста причина: ние не разговаряме за сексуалното удоволствие като деца, подрастващи или възрастни. То е табу, област, натоварена с чувство за вина. При липсата на други опции, порнографията се превръща в де факто начин човек да се образова в сферата на сексуалността. Както го показва и следния, взет от разговор с подрастващи цитат (част от изследване, проведено през 2014 от Boston University School of Public Health, под ръководството на Емили Ротман): „Без порно нямаше да знам и половината неща, които знам сега.“

Сексуалната изследователка Алис Дрегър от Северозападния университет, Чикаго, наскоро изпрати серия туийтове от гимназиалните училищни уроци по сексуално образование на сина си. Както скоро става ясно, единственият подход на учителката е тотално избягване на всякакви други теми освен въздържанието. Всеки опит да се разшири разговора бива веднага блокиран. Именно в това се състои проблема. Ние разглеждаме порнографията като социално-разрушителна сила, но в нея няма нищо само по себе си разрушително. То става такова само когато се превърне в единственото нещо, с което подрастващите разполагат, когато започват да откриват секса: те го използват като учебник. Но това е проблем не на порнографията сама по себе си, а по-скоро проблем, свързан с липсата на някаква конкурентна система на образование, нещо, което да представи порнографията като фантастично, а не реално, преживяване.

Начинът да се промени това – и да се променят негативните ефекти, които едно такова погрешно възприемане може да има – е не да се ограничава или забранява порнографията. Той е да се изведат на преден план дискусиите за сексуалното удоволствие, особено при сексуалното възпитание. „Трябва да допълним порнографията с не-порнографско сексуално възпитание, така че порнографията да бъде разбирана като изфантазиран секс, а не като учебник за поведение в реалния свят“, казва Жана Врангалова, психоложка в Нюйоркския университет, която специализира в областта на сексуалността. „Трябва да дадем на хората разрешение да се наслаждават на секса. Докато не направим това, те ще отиват при порното. Защото не е възможно да се убие любопитството.“

Вече има определени движения, които се опитват да направят точно това. Джесика Купър помага да се направлява ScrewSmart – съвместна инициатива за сексуално образование във Филаделфия, която се опитва да насърчава открит диалог за сексуалното удоволствие. Групата организира срещи с ученици, уъркшопове, дискусии за порнографията и нейната роля – всичко това по открити и честни начини. „Един от най-големите въпроси при сексуалността е позволението“, казва Купър. „Хората искат разрешение да харесват нещата, които харесват, да искат онова, което искат. Ние им даваме позволение да кажат ‚да‘“ Вашите желания са валидни, сексуалността е важна, онова, което искате, не е нещо лошо. Порнографията прави това, особено с жените. Те имат нужда да им се каже, аз не съм някакво зло, изкривено същество, само защото изпитвам удоволствие от това.“

Други програми започват с дори още по-малки деца – важна стъпка, като се имат пред вид все по-ранните срещи с порнографията, които инак могат да останат без обяснения. В Норвегия, Лине Янсруд, модераторката на образователната телевизионна програма Newton, показва с помощта на прахосмукачка какви следи оставя по кожата смукането, целува домат и използва навлажнен вибратор върху анатомически коректна кукла-модел. Тя иска да обясни по какъв начин функционира реалният секс, така че децата и подрастващите да могат да различават Холивуд от реалния живот. Каква е възрастта на нейната публика: третокласници.

Следствията от тази социална промяна отиват далеч отвъд сексуалното образование като такова. „Ние пропускаме сериозните терапевтични ползи от еротиката, поради нашите табута“, обяснява Праус. „Състоянията на възбуда и оргазмите правят истински хубави неща с мозъка и тялото.“ Еротиката може, при някои жени, да се окаже онази митична Виагра, която липсва засега – тоест начин те да бъдат окуражени и „да поставят мозъка си в онзи модус, да му помогнат да върши онова, което е бил програмиран да върши.“ Със сигурност има търсене на такива неща, макар че при нормални обстоятелства то не се произнася: когато групата на Праус пуснала в Интернет реклама за участие в една от скорошните им студии, телефоните им буквално прегрели. Наложило им се да я махнат от мрежата. Налице са и свидетелства, че социалните ефекти от гледането на порнография могат да се простират и отвъд индивидуалното: порнографията може да подобри начините, по които се възприема хомосексуалността, средствата против забременяване и извънбрачния секс.

А освен това порнографията притежава потенциала да отиде дори още по-далече. Чунг Сун не харесва порнографията – но когато казва това, тя има пред вид не самата порнография, а по-скоро социалните норми и стандарти, които са довели до създаването на определени стереотипи. Те са не толкова резултат от порнографията, колкото от посоката, която широката общественост е избрала. „Ние живеем в патриархат, в който жените са по принцип превърнати в предмети. Няма какво толкова да се чудим, когато порнографията повтаря всичко това.“

Няма нужда да се тревожим от въпроса дали порнографията има негативно влияние върху обществото. Онова, от което трябва да се тревожим е вида общество, което води до видовете порнография, които намираме отблъскващи – и да работим за промяната на това общество, вместо да търсим причините в неговите неизбежни резултати.

Източник

Мария Конникова е американска журналистка и авторка от руски произход. Тя е редовна сътрудничка на списание New Yorker, където има собствена рубрика, посветена на въпросите на психологията и културата. Първата й книга, Mastermind: How to Think Like Sherlock Holmes, се превръща в бестселър от списъка на New York Times и е преведена на седемнадесет езика.


Pin It

Прочетете още...