Ако, подобно на мен, сте някакъв вид всеядна и неутолима машина за поглъщане и преработване на всевъзможни случващи се неща (грубото название на всичко това е „информация“), то сигурно от вниманието ви не е убягнало, че, вече от близо двадесет години насам, едно младо момиче (а вече и напълно зряла жена) преобръща света на емоциите с главата надолу.
Та, за какво всъщност ми се искаше да поговорим днес? Ах, да – изгледах тия дни „Eras Tour“ – (the poor man’s version), тоест филма, а не някой от реалните концерти на Тейлър Суифт, разбира се. От дълги години насам несъзнателно се съпротивявах на очарованието на това чудо, тази лавина от емоции, концентрирана във фигурата на едно почти неземно същество (the glamorous version), което се разкрива като много, много земно, ако само човек реши да повярва на документалните филми, които я представят по-отблизо (нетфликсовият Мис Америакана например). Но най-после не устоях и се хвърлих с главата надолу. За мой собствен късмет, както почти винаги се оказва в такива случаи.
Мнозина се питат „А какво всъщност е особеното при Тейлър Суифт, какво я прави толкова различна от всички останали?“ И, ако зададете този въпрос на Гугъл, най-вероятният резултат е да бъдете засипани с планини от статистки – толкова и толкова хитове, толкова и толкова любовници, толкова и толкова пари...
Но, разбира се, всичко това няма да ви приближи и на милиметър до намирането на отговора, който инак инстинктивно усещате някъде вътре, всеки път когато се заслушате в някой от хипнотичните ѝ химни (няма да ги изреждам тук, всеки който я познава, си има свой собствен списък). И, отново разбира се, няма да се поколебая нито за миг да ви уверя, че съм намерил своя собствена версия на отговор, която намирам достатъчно интересна, за да я споделя тук с вас.
Без повече увъртания – Тейлър е довела до съвършенство изкуството на претворяване на болката в нещо друго, сюблимно и възвисяващо, разбираемо на най-дълбоко, напълно несъзнателно ниво, от всеки и всяка от нас. Когато слуша Тейлър, човек неволно разбира, че болката не е нито враг, нито дори противник. Болката, както беше казал един християнски мистик преди много стотици години, е онова животно, на чийто гръб най-бързо се стига до съвършенството.
И това е нещо велико, нещо изконно-човешко и заедно с това безумно-изплъзващо се, безумно недостъпно, поне докато човек се намира между зъбите на този най-страшен от всички зверове, болката. Толкова трудно за постигане, без съмнение, че, когато се види изправен срещу него, човек неволно пада на колене. Или това, или трескаво започва да рови из джобовете си, за да намери телефона и да изпрати на всичките си приятели супер-спешно съобщение, че ги обича повече от всичко на света. Ето това е чудото на Тейлър.
Да, осъзнаването на този простичък факт е само по себе си достатъчно пречистващо, за да се почувства човек за няколко мига набутан в обувките на някой голям мъдрец. Но животът, вселената, Богът, имат далеч повече начини да ни доведат дотам, където са си намислили – и някои от тях са свързани с преживявания, които дори магията на Тейлър не е в състояние да обуздае и претвори в катарзис. Така поне си мисля аз, в шейсет и третата година от един живот, който е бил съпътстван от толкова болка, колкото е дадена на всеки от нас. Не повече и не по-малко.
Та, въпросът, който ми напира отвътре, и на който досега не успявам да намеря отговор в магията на Тейлър, е: Да, прекрасно, велико, вълшебно нещо – поне докато болката се съгласява да си отиде и ни напусне също толкова внезапно и неочаквано, колкото се е сгромолясала върху ни.
Но какво правим с болката, която отказва да си отиде? Как живеем с нея, как я превръщаме в нещо друго, как я превръщаме в животно, на чийто гръб се носим, а не такова, което ни мачка безпощадно под копитата си, ден след ден, час след час, секунда след секунда?
Ето на този въпрос не успявам да намеря отговор – и тежко всекиму, който, подобно на мен, се мята в безсъница всяка нощ, в която този въпрос увисне над главата му.
Може би отговорът е в надеждата. Но надеждата, едно друго животно, което ни носи както и накъдето си поиска, има неприятната способност да идва и си отива, в зависимост от това колко силна е болката.
Прочее, нека продължим да се надяваме. Дори и през пелената на непресекващата болка.
Берлин, октомври 2023
