Бях написал разказ, в който се разказваше за един радиоводещ. Той се чувства нещастен и се самоубива, докато води предаването си. Това беше преди около три години.
Сега живея на седмия етаж с една жена, за която не съм женен, но не съм се развел с предишната си жена. В голяма част от времето се занимавам с безделничене и гледане на телевизия. Около обед, два часа преди жената с която живея да се прибере, измивам съдовете, останали от предишната вечер в мивката.
След това си наливам чаша бяло вино и го изпивам. Слагам да се готви нещо – ориз, леща, картофи, пилешко, и отивам при телевизора, за да си полегна и да погледам телевизия. Лежа облечен, защото ме е срам жената с която живея да ме завари още по гащи, рошав и с неизмито лице. Тя работи, аз лежа. Така стоят нещата.
Когато изпия цялата бутилка бяло вино, защото непрекъснато ходя да си наливам по чаша и да поглеждам как върви готвенето, отивам до близкия магазин и купувам още бяло вино.
Никога не затварям вратата на апартамента. Ако някой от вас, които четете, е крадец, може да използва момента в който съм до магазина и да дойде да краде. Аз не само че не заключвам, но оставям вратата открехната. Безотговорно говедо съм.
Та защо започнах с този разказ, който бях написал преди три години – защото вчера се случи следното: аз тъкмо пиех бяло вино и подправях една хубава яхния от грах, моркови и месо с черен пипер, на вратата се позвъни. Отидох и отворих. Пред вратата стоеше един около четиридесет годишен човек. Тоест, по-възрастен от мене, малко плешив.
– Добър ден – каза той – аз съм съседът ви от горе.
– Добър ден, заповядайте. Не сме се виждали – поканих го и той влезе. Като влизаше навътре, подуши въздуха, защото от печката миришеше приятно.
– Аз съм човекът от горе – повтори той, влезе в кухнята, взе стол и седна.
– Кажете с какво мога да помогна? – седнах и аз.
– Вие се занимавате с писане, нали?
– Да, общо взето. Но това го знаят малко хора.
– А защо мързелувате, пишете съвсем малко и сте толкова ленив?
– М! Ето това е интересен въпрос – замислих се аз – защото смятам, че писането е безсмислено занимание, както и почти всички други занимания. Особено когато никой не чете това, което пишеш.
– Значи вие сте отчаян човек? Обезверен?
– Има нещо такова. Защо трябва да ме разпитвате? Мога да ви направя чай и да си говорим за нещо друго. Или може би чаша бяло вино?
– Вие пиете от обед? – не ми отговори човекът от горе.
– По-точно, от единадесет часа и десет минути, ако говорим за днес.
– Така! Трябва да ви попитам дали преди три години написахте един разказ, в който ставаше въпрос за един човек, който се самоубива?
– Да – беше ми чудно откъде ли пък знае; и тогава бях съвсем неизвестен, въпреки че не живеех на седмия етаж, напълно скрит от света.
– Този разказ истина ли е?
– Не, измислих си го. Никакъв човек не се е самоубивал по време на радиопредаване. Описах един мой приятел, който е радиоводещ, след това си измислих край, който да е по-интересен.
– Защо да е по-интересен?
– Защото така щях да взема повече пари за него.
– Значи, вие лъжете, за да спечелите пари? – погледна ме човекът от горе с недоволство.
– Да, има нещо такова.
– Алчен ли сте?
– Ами, ако ви кажа че не съм, сигурно няма да е истина.
– Много добре… Вярно ли е, че живеете с жена, за която не сте женен?
– М-да – казах и отидох да си налея бяло вино.
– А имате жена, за която сте женен, но не живеете с нея?
– Да, да, неприятна история – отпих от чашата – разделихме се, защото тя ме мрази.
– А вие сигурно също я мразите?
– Аз не се интересувам особено много от хората.
– А! Значи мразите хората? – изправи се той.
– Не… по-скоро бих казал, че повечето са ми неприятни.
– Така… Горделив ли сте? – човекът от горе се приближи към мене.
– Да, горе долу… ще си налея още бяло вино… за вас една чаша?
– Не… Какво готвите?
– Яхния. Грах, лук, моркови, чесън, месо и подправки.
– Вие сте лаком човек, прав ли съм?
– Обичам да готвя и да ям, така е.
– Много добре… ленив, алчен, лаком лъжец. Нали така?
– Ами, може и така да се каже. Аз нямам висока оценка за себе си. А вие всъщност къде отгоре живеете? Блока е на седем етажа – попитах го.
– Това няма да го обсъждаме – човекът от горе невероятно пъргаво ме хвана през кръста, повдигна ме във въздуха, направи един скок и се хвърли заедно с мене през прозореца. Когато започнахме да падаме аз се разкрещях.
– Това пък защо го направихте? – виках в ухото му, докато се приближавахме към циментовия плочник.
– И питаш на всичкото отгоре?
– Е, хубаво, не съм добър човек, но съжалявам за това, че съм такъв.
На около метър от земята полетът ни спря много плавно. След това постепенно ускорявайки се, полетяхме нагоре.
– Накъде? – попитах.
– Ти може да си всякакъв, но не си чак толкова лошо момче. Аз обичам да прощавам на тия, които съжаляват за глупостите си. Вземам те горе, при мене.
– Аха, разбирам – казах аз – а яхнията на печката?
– Не се безпокой, погрижил съм се!
– Е, добре…
– Остава и да не е добре – каза човекът от горе, докато минавахме през млечните облаци.
