Доскоро интересът ми към уискито беше един вид guilty pleasure, тъй като не успявах да намеря отговор на един фундаментален въпрос: добре де, но това все пак е интерес към вид алкохол. Купуваш го, консумираш го и, колкото и да се правиш на важен и изтънчен, цялата работа е свързана със сериозни рискове от зависимости и прочие. В края на краищата колко видове уиски можеш да опиташ, преди да се превърнеш в алкохолик?

И едва в хода на постепенното навлизане в този гигантски лабиринт, културата на уискито, започнах малко по малко да провиждам, че по същество тя е същата като културата на книгите. Може и да прозвучи странно, но подлежащата мотивация, ако човек е навлязъл достатъчно дълбоко в материала, е една и съща: купувате този продукт на високо изтънчена култура не за да го изконсумирате, а за да му се наслаждавате в продължение на много дълго време, понякога и цял живот, под формата на съществена добавка към образованието, развитието и не на последно място – естетическото ви усещане (като нещо красиво и наситено с безброй много скрити смисли и значения, което стои някъде в жилището ви, на специално предназначено за целта място, като обект на внимание, както ваше, така и на познати, приятели или просто посетители).

Един добре подбран уиски бар, запълнен с бутилки, които говорят за вкус и познания, но не и за лакомия – защото никоя от тях не е прекалено празна, е по същество еквивалент на добре подбрана библиотека.

Странното в цялата тази поредица от мисли е не толкова фактът, че аналогията може да прозвучи изненадващо и дори смущаващо за много хора. Странното в нея е изключителната освобождаваща сила, която тя притежава. В момента, в който осъзнаете, че купувате поредната бутилка НЕ за да я изпиете, а за да й се наслаждавате като израз на определена култура, отпада и страха от това, че можете да изпаднете в зависимост или дори алкохолизъм. (Е, разбира се от време на време ще отливате по малко – уискито е източник на култивирано наслаждение, нали в това се състои смисъла на цялата мисловна конструкция?)

Всичко, което остава след това е човек да заседне и да започне да навлиза в дебрите на лабиринта. В моя случай – повече чрез четене и гледане на всевъзможни филмчета, а не толкова чрез опитване (второто би било убийствено за финансите ми, преди всичко друго).

И така, започваме нова глава от безкрайната книга на себеопознаването...

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.