Сценарият е реалност. Разиграва се не толкова отдавна и не толкова далеч от твоя дом. Може би дори си чул заплашителните викове на родителя. Или пък болезнените стонове на Иван. Глухите удари от юмруци върху плътта на момчето. Летящите столове, удрящи се в стените. Може да си чул и от съседите, които на следващата сутрин измежду приказките за Касандра и робинята Изаура са подхванали темата за странното момче. За горкия му баща. Онези същите загрижени съседи, които не смятат за нужно да се обадят на полицията, когато се сблъскат с нещо нередно. Нали не е в техния двор. Но това не им пречи, не, в никакъв случай не им пречи. Не ги спира в приказките. В опитите им да пишат техни версии на сценария и възможни изходи. Така. За разнообразие. Защото сапунените сериали от време на време доскучават. Ако не е бил Иван, то са били Петър или Мария. Както и да се казва, аз съм сигурна, че някой трябва да го е чул. Иначе съседите нямаше да говорят. Нямаше и да дават услужливи съвети в местната кръчма на „горкия“ баща, как да се справи с тази чума. Нямаше да го подпитват с усмивка под мустак кога ще жени момчето си. Или защо вместо да ходи с останалите мъже в гората да сече дърва, той е предпочел да отиде в читалището да танцува. Бащата нямаше да се прибира у дома, солидно почерпен и изпълнен с унижение и омраза и нямаше да пребива за пореден път сина си. А Иван отново да отстъпи на баща си и да го остави да го удря, „защото все пак го уважава като баща“.
Всекидневните побоища не се оказват ефективни. Следва комбинирано лечение от глад и побой. И тъй като Иван не може да си намери работа в селото, „благодарение“ на услужливите си съседи, той просто гладува или минава да обере останалото от масата след вечеря. Да се нахрани с онова, което баща му не е пожелал, с ненужното. Тъй като и той самият е смятан за ненужен. На моменти споменаван като нежелан или дори чужд син.
За да му бъде показано колко е виновен, за онова, което чувства и човекът, който е, Иван е заключван при животните. В обора. Да живее с тях. И да преосмисля сексуалната си ориентация. През зимата. Без ток. Без легло. Без баня. Без храна. А аз си мислех, че на колене върху натрошените черупки орехи в ъгъла е най-жестокото наказание за дете, измислено в България. Само вътрешната топлина, кураж и воля за живот помагат на Иван да съхрани себе си. Да събере сили, да преглътне страха и да помисли за собственото си оцеляване.
Иван бяга..., отива да живее при баба си. Там не получава нищо различно. Разочарова се повторно от липсата на разбиране и отрицание. Баща му не го търси с години. Забравил е, че има син. Синът му не го забравя. Един ден Иван решава и заминава за София да търси нов живот. Далече от селската кръчма, юмруците и критичните погледи по улицата. Така или иначе си няма никого там. Приятелства не би и могъл да има, тъй като никой родител не би пуснал детето си да играе с онзи гей. А семейството му отказва да приеме факта, че той няма да се промени и не го желае. Сякаш Иван никога не се е раждал, не е живял, погребан е жив в момента, в който става ясно, че е гей.
Иван, както повечето млади хора, има мечти. Следва ги. Липсва му онази опора, която повечето млади хора имат. Но е свободен. И въпреки че изминаха близо десет години откакто живее своя нов живот, той не е спрял да се надява и да се бори. И да започва нов живот редица пъти. Онова, което му се е случило у дома, което му е било причинено от семейството му, е само началото на неговата не толкова необикновена и недотам рядко срещана история. Тя се повтаря в различните й черно-сиви багри всекидневно. Села в България много. Още повече бащи и синове. А ние всички сме съседите. Одумващи и цъкащи с език. Даващи съвети. Неосъзнаващи, че отговорността е и наша. И че следващия път, когато чуем приглушените удари, няма да се обърнем на другата страна, за да продължим да спим или просто да си увеличим телевизора и да си догледаме робинята Изаура.
Ако си родител, не прави опити да прилагаш горе цитираните терапии, не си прави труда и да измисляш нови. Не можеш да излекуваш нещо, което не е болест. Ако си Иван, Петър или Мария, недей да уважаваш родителите си, докато те бият. Ако си съсед, чуй какво се случва.
Сега вече може би стана поне малко по-ясно защо в никое българско село или малък град няма хомосексуални. Защото, когато са там, те не съществуват. Най-вероятно ги крият в оборите или в някое мазе, на тъмно и далеч от хорските очи. До момента, в който не избягат.