Миналият месец Върховният съд на САЩ потвърди правото на еднополовите двойки да се женят. Това решение е огромно постижение за едно социално движение, започнало преди близо половин век. В целия ход на борбата за равенство на браковете, поддръжниците на движението са правили паралели с потискането на афро-американците, било то под формата на закони против смесените бракове или на узаконена сегрегация. И все пак една ярка разлика между тези движения за граждански права досега е убягвала от вниманието на обществеността.
Афро-американските активисти агресивно изтъкват аргументи, в които генетичните и биологически различия се определят като наследство на една расистка, нацистка наука. Напротив, движението за равенство на браковете активно прегръща идеята за биологически детерминизъм. Гей- и лесбо-активист(к)ите сочат пътя в това отношение, като популяризират идеята, че идентичността е биологически детерминирана.
Перспективата, която се предлага чрез това разбиране е, че сексуалността е въпрос не на избор, а просто даденост, с която сме родени. Да се убедят американците, че това е така, е било въпрос на дълга борба. През 1977, според първото допитване на института Галъп по този въпрос, само 13 процента от американците са вярвали, че хората се раждат с гей-нагласа. Дори и през 1990 само около 20 процента от хората са приемали сексуалността като биологическа даденост. Но от 2011 година насам подкрепата за тази идея се разраства рязко и днес вече почти половината от американците смятат, че сексуалността на гейовете и лесбийките е нещо, зададено с раждането. Подкрепата за гей-браковете и подкрепата за лозунга „родени такива“ се намират изключително близо една до друга.
Но, макар че този биологически детерминизъм обикновено се свързва с големи успехи на движението за гей-права, той все пак представлява огромна спънка за обществения разговор. Борбата за гей-брака е спечелена, но пред ЛГБТ-движението лежат други, далеч по-трудни битки. И, за да успеят в тях, активистите и учените трябва да се разделят с фундаменталната фикция, която разпространяват сами. Фалшивата увереност в биологическия детерминизъм нанася значителна вреда. Тя маргинализира някои от най-несигурните членове на гей-общността, като например трансджендърите. Тя ограничава способността ни да дискутираме нещата, които оформят една добра и справедлива общност. Накрая, тя води мнозина от нас до погрешни разбирания за самите себе си и обществото.
През 2015 г. лозунгът „Роден такъв“ (Born This Way) послужи на прогресивна кауза, но един исторически по-добре информиран поглед се оказва доста обезпокоителен. Биологическият детерминизъм притежава дълга кариера в служба на различни потиснически и чисто убийствени каузи. За милионите хора, които са били подложени на ужасите му, тази негова внезапна роля като нещо освободително, със сигурност идва като шок. Само допреди няколко десетилетия генетическите различия са били основен начин за идентифициране и унищожаване [на нежелани хора и групи]. Нацистката наука е била изцяло посветена на откриването на генетическите различия, асоциирани с неща като „перверзия“ – била тя еврейска, хомосексуална, ромска, цветнокожа, такава на умствено увредени хора или други, считани за „родени такива“.
За нацистите, неопровержимостта на генетиката води до изискването за програма за унищожение; в един много различен днешен контекст, генетиката на „различието“ изисква приемане. Но и двете неща споделят предпоставката на биологическия детерминизъм, а именно, че генетиката определя идентичността: някакви точно определени гени трябва да водят или до елиминиране, или до приемане на хората, които ги носят. Това обяснява донякъде защо активисткият съюз с генетическия детерминизъм доведе до толкова успешни резултати.
Да се накарат хората да разбират сексуалността като определяна по генетически път беше нещо, което изискваше не само активизъм, но и научни изследвания. Първата важна крачка в това направление беше направена през 1990, когато невробиологът Саймън Ливей, по онова време работещ в калифорнийския Институт за биологически изследвания Салк, е аутопсирал 41 индивиди: 19 открити гей-мъже, 16 хетеросексуални мъже и 9 жени. Ливей изследва задълбочено мозъците им. По-раншни изследвания са показали, че мозъчната група, известна под названието INAH3 – третото междинно ядро на хипоталамуса – е свързано със сексуалното привличане при плъховете. При мъжките плъхове тази област е значително по-голяма, отколкото при женските, защото мъжките плъхови зародиши са изложени на значително по-високи нива на тестостерон от женските. Ако размерът би могъл да обясни привлекателността, предполага Ливей, то тогава трябва да се очаква гей-мъжете да имат по-малък INAH3 от хетеросексуалните.
Гей-мъжете, изследвани от Левей, са умрели от СПИН, както и една трета от аутопсираните хетеросексуални мъже. „Гей-чумата“ е мотивирала множество учени от цял свят да направят опити за по-добро разбиране естеството на сексуалното желание. Част от тези изследвания се занимават със социалния живот на гей-общностите и активистите се тревожат, че може да се хвърли светлина върху нещата, които се случват в по-тъмните ъгли на някои обществени бани. По-широката американска общественост разглежда гей-секса преди всичко като нещо неестествено, а сексуалната свобода като перверзност. Обръщането на вниманието върху сексуалната свобода, характерна за градските гей-общности, не би помогнало с нищо на болните и умиращите.
Но ако гейскостта[1] би се оказала биологично-детерминирана черта, то обвиняването на умиращите от СПИН би станало значително по-трудно. Откритията на Ливей помагат да се промени целия ход на дискусията. Те са публикувани през 1991 в Science, водещото по света научно списание. При гей-мъжете групата INAH3 е по-близо по размер до онази на жените, отколкото при хетеросексуалните мъже. Това е важна стъпка по пътя към биологическото разбиране на сексуалността.
Ливей обаче е предпазлив в твърденията си и предупреждава да не се вършат радикални интерпретации на работата му. „Важно е да се подчертае онова, което НЕ СЪМ открил“, казва той в интервю за списанието Discover през 1994. „Не съм доказвал, че хомосексуалността е нещо генетично, нито пък съм намирал генетична причина за нея. Не съм и показвал, че гей-мъжете са родени такива…“ Но публичната сила на този вид открития е изкусителна. През 1993 генетикът Дийн Хамър и колегите му от Националния институт по здравеопазване на САЩ публикуват в Science открития, предполагащи наличието на ген за хомосексуалност. Отбелязвайки, че за роднините по майчина страна е по-вероятно да изпитват привличане към същия пол, отколкото онези по бащина страна, Хамер предпоставя, че онова, което движи привличането към същия пол, най-вероятно трябва да има връзка с хикс-хромозома. Освен това той открива, че за гей-братя е по-вероятно да се споделят генетични маркери от типа Xq28.
Изоставена е всякаква предпазливост. Гей-мъжете, до този момент демонизирани като морални дегенерати от кризата покрай СПИН, вече имат свой боен вик. Това не е тяхна вина. Или пък вина на майките им. Те са „родени такива“. В края на краищата фразата получава дори свой собствен химн, като си пробива път от научните списания до движенията по цял свят. Песента на Лейди Гага „Born This Way“ достигна първо място в класациите на не по-малко от 23 страни, а едноименният албум се продава в повече от шест милиона екземпляра. Песента хипнотично повтаря фразата „роден съм такъв“ 27 пъти, възпявайки онова, което скоро ще се превърне в ортодоксия за гей- и лесбо-движението:
You were born this way
No matter gay, straight or bi
Lesbian, transgendered life…
Проблемът е, че всъщност ние не сме родени такива. Защото гените не са единственият определител на резултатите. Например: и двамата ми родители са високи около 1,60. Но собственият ми генетичен материал определя височината ми само в контекста на появяването ми на бял свят. Докато родителите ми са израснали в развиващи се страни, аз съм отгледан в Ню Йорк, където храна се намира в изобилие, а болестите се намират повече или по-малко под контрол. Поради тези условия аз съм с цели двадесет сантиметра по-висок от родителите си.
Един от най-баналните постулати в биологията, преподаван в началните и уводни курсове е, че гените си взаимодействат с екологическите и социални условия при определянето на дадени резултати. Както в природните, така и в социалните науки това е добре известно, и то е било демонстрирано многократно, включително и във връзка със сексуалността. През 2002, изследвайки хипотезата за „гей-гена“, социолозите Питър Биърман от Колумбийския университет и Хана Брюкнер, по онова време в Йейл, показват, че генната експресия действително има влияние върху привличането към собствения пол, но само при определени социални обстоятелства.
Забележително е, следователно, че биолози, социални активисти и учени не само са толерирали една фикция, но и в много случаи са я разпространявали. Най-вероятната причина за това е, че подкопаването на идеята за генетическия детерминизъм на сексуалността се счита за нещо много опасно. Защото, ако сексуалността не е нещо предопределено, то какво тогава е? За много хора отговорът изглежда прост: тя трябва да е избор. А резултатът от разглеждането на сексуалността като избор е политически далеч по-вреден от лъжата за биологическия детерминизъм. Това би означавало, че ЛГБТ-хората би трябвало да защищават сексуалните си практики срещу обвинения в неморалност. Те би трябвало да търсят ясни аргументи, с чиято помощ да разграничат собствените си практики от ония на, примерно, многоженеца, педофила или зоофила.
Но подобни противни изисквания за оправдаване се появяват само защото и двете страни в този дебат са се набутали в задънени улици. За да избегнат каквито и да било дискусии относно легитимността на ЛГБТ-сексуалните изражения, активистите поставят в ход мощната реторика на биологическия детерминизъм. Противопоставяйки се на това твърдение, критиците на ЛГБТ-общността се облягат на доминантната американска идеология за свободния избор. И така ние живеем разпънати между, от една страна, наивната фантазия за свободния избор, а от друга – абсурдния детерминизъм на твърдението за пълната липса на такъв.
Но има и трети път. Той няма да задоволи хората, които биха искали да приемем сексуалността като безусловно и само природен феномен, нито пък ще омиротвори онези, които биха искали да виждат в ЛГБТ-общността симптом и източник на морални злини. И все пак той е по-точен като описание на биологията, но и социалното естество, на сексуалността. Желанието може и да е биологически мотивирано, но то се движи по коловози, положени от човешката култура.
В академичните среди тази идея – че действията ни много често не са нито предварително зададени, нито пък са резултат от свободен избор – се нарича „социален конструктивизъм“. Сред интелигенцията е нещо като свещена истина, че расата и социопола[2] са такива конструкции. Биологично определен ли е цвета на човешката кожа? В повечето случаи, да. Но това е нещо, което се намира на огромно разстояние от псевдо-заключението, че расата била биологическа единица. Процесът на изграждане, от различията в оттенъците на кожата и телесните черти, на „расата“, е социален акт. Този акт притежава определено минало – търговията с роби и последствията от нея, колонизацията, научната категоризация. Освен това той притежава и настояще. Когато Барак Обама се издигна до президентството на САЩ, ние наблюдавахме определено преоформяне на расовите възможности и разбирания. Скорошните събития в градове като Фъргюсън, Балтимор, Чарлстън, както и движението против държавното насилие срещу чернокожи американци (#Blacklivesmatter), продължават да преоформят и трансформират значението на „расата“.
Когато показваме, че нещо, което до този момент сме разбирали като „естествено“, всъщност представлява социална конструкция, то историята и културните различия обикновено служат като инструменти на учения. Ако расата би била нещо биологически предопределено, то би трябвало да се очаква, че тя ще бъде едно и също нещо през времето и пространството. Но гърците не са имали понятие за „раса“. Тяхното обяснение за човешките различия е било по-скоро свързано с околната среда: жегата и студа определят разликата в цвета на кожата. Едва когато се появяват по-нови системи на научна класификация, в съчетание с европейските географски проучвания и колонизацията, ние започваме гигантския процес на категоризиране на хората по раси и разглеждането на тази категория като биологическо наследство.
От времената на древните гърци насам науката е напреднала в огромна степен. Може би подобреното знание ни е довело по-близо до истината за расата – една истина, която е убягвала на нашие предшественици, които дори не са били в състояние да си представят магията на генетиката или нейната научна мощ. За да оценят това предположение, учените правят междукултурни изследвания. И онова, което откриват е, че расата се разбира по различни начини в различните общества. Да вземем за пример Бразилия. Една много широко разпространена сред бразилците идея е, че „парите избелват“. Когато мъжете и жените се издигат „нагоре“ по класовата стълба, те стават по-бели (особено пък техните наследници). Но как е възможно промяната в нечий социален статус да води до промяна в биологическата раса? Отговорът, до който стигат както биолозите, така и социалните учени е, че расата е не биологическо, а социално-конструирано понятие.
Това не означава, че биологията няма значение. Генетиката е нещо централно когато става дума за обясняване на поведението ни – и онези, които отричат нейното влияние, го правят за своя собствена сметка. Когато учените казват, че социополът е социална конструкция, те не искат да кажат, че между половете няма биологически различия, нито пък твърдят, че биологията не оказва влияние върху поведението. Онова, което имат предвид, отчасти, е че генетичните импулси изразяват значението си чрез човешката култура. През 16 в. Холбайн рисува крал Хенри Осми като въплъщение на мъжествеността. Той стои пред нас в тесни чорапогащи и нещо, което за съвременното око изглежда като къса поличка. Ако аз бих облякъл нещо подобно днес, то би било възприето като форма на трансвестизъм.
Ханс Холбайн – Портрет на Хенри VIII (Wikimedia Commons)
Мъжете и жените от преди едно поколение са разглеждали всякакви видове домакинска работа като нещо дълбоко „оженствяващо“. Днес, макар и мъжете все още да вършат значително по-малко домакинска работа от жените, да не вземаш участие във фундаменталната грижа за децата означава да се опитваш да клинчиш от собствено мъжките си задължения. Изразяването на мъжествеността и дори мъжественото действие е свързано далеч по-малко с генетичните определители на „мъжествеността“ и далеч повече с нейната културна логика. Ако биха били пренесени по магия в някаква друга страна и време, повечето съвременни мъже биха имали сериозни трудности с демонстрирането на подходяща мъжественост. И това е така не поради някаква грешка в ядрото на тяхната „мъжественост“. То е така, защото социалният израз на факта, че те притежават игрек-хромозом, не е вграден нито в тяхната ДНК, нито в тяхното общество и култура.
Докато расата и социополът са неща, широко разбирани като социални конструкции, то сексуалността има сравнително различен статус. Хората от академичните среди често изказват един вид уж-приемане на сексуалната идентичност като социална конструкция, но се въздържат от публични предизвикателства срещу идеята за биологическия детерминизъм, може би от страх да не попречат на огромния успех на движението за гей-права.
Но базисните инструменти на историята и културното различие преобръщат биологично-детерминистката позиция за сексуалността по същия начин, по който го правят и при расата. Ако сексуалната идентичност е биологично детерминирана, то би трябвало да намираме както в миналото, така и между различните култури, свидетелства за онова, което в наши дни дефинираме като хомосексуални мъже или жени. А когато започнем едно такова изследване, виждаме, че „гейскостта“ – която аз дефинирам като постоянно и самоопределящо се привличане към собствения пол, което конституира вид отчетлива социална идентичност – е нещо много рядко. Със сигурност откриваме безброй примери за онова, което бих нарекъл „обратност“ (queerness) – тоест за сексуално изразяване, което не се вмества в днешните ни норми. Това включва секса и дори по-продължителните връзки с представители на собствения пол, но също педерастията, полигамията, пан-сексуалността, трансджендъра, изразяването като „трети-социопол“ (third-gender), както и множество практики, които са трудни за разбиране от гледната точка на моята съвременна американска чувствителност. Но докато гейскостта може да бъде вид обратност, тя все пак си остава само нейна малка под-категория. Гейскостта е почти изключителен начин на изразяване, ограничен най-вече до съвременния западен начин на живот; това поставя под сериозно съмнение представата, че тя е биологически детерминирана.
Някои хора биха могли да си помислят за античните гърци и да отбележат тяхната практикувана гейскост. Но техният начин на сексуално изразяване би отвратил повечето от нас, защото той е бил педерастията (παιδεραστία, което означава „любов към момчета“), а не съвременната гейскост. При нея зрели мъже влизат в сексуални връзки с подрастващи момчета, при което в типичния случай мъжете играят онова, което те са считали за „мъжествената“ или „активна“ сексуална роля. Пасивната роля е била ограничена най-често до вид подчинение – от страна на момчета или жени. Отношенията не са се ограничавали единствено до секса, а са включвали моралното и културно възпитание на тези млади момчета. Сексуалните аспекти на тези връзки почти винаги са били прекратявани в хода на израстването на момчетата. Да се твърди, че временната педерастия е историческо свидетелство за някакъв вид неизменна или постоянна гейскост е, в най-добрия случай, форма на преувеличение.
Но ние откриваме подобна педерастия в множество различни културни контексти. Такава практика е съществувала в Испания по времето на маврите, в някои области на Италия през Ренесанса и по цялото протежение на регионите в Близкия изток и Китай, през различни исторически епохи. И макар че подобна повторяемост може да накара някои хора да повярват, че това е свидетелство за някакъв фундаментален биологически подтик, този вид мислене все пак си остава неточен. За гърците педерастията е форма на морално възпитание, което може да включва и сексуални контакти, но това не е задължително – такъв вид изразяване е било най-често ограничено до живота на младите момчета (не и мъжете); за китайците, то е било доста ограничено до една специфична форма на проституция; за римляните проникването е било разрешено само по отношение на роби и нарушаването на това стриктно правило е можело да доведе до сурово наказание. В повечето от тези случаи сексуалните връзки между зрели мъже са били забранени. Ние действително откриваме разнообразни сексуални актове и връзки през времето и пространството, но почти никога не виждаме социалната идентичност на гейскостта.
Биологическата обща черта тук, ако има такава, е сексуалното желание; белезите на това желание – как то се изразява и какво означава – варират в зависимост от времето и мястото. Импликацията от това е, че сексуалността е физиологическо желание, чието изразяване е социално конструирано. Някои части от тази конструкция превръщат желанието в любов. Други пък превръщат желанието в педерастия. Трети превръщат желанието във власт, например чрез сексуална доминация (евентуално сексуална доминираност) или чрез придобиването на много съпруги. Радикалното заключение в този ред на мисли е, че в любовта няма нищо естествено, особено като основа на брака. Но в един по-широк смисъл няма нищо „нормално“ и в човешката сексуалност, независимо дали тя е хетеро- или хомосексуалност.
Вярно е, че множество гейове и лесбийки ще отбележат, че „винаги са се чувствали различни“ или че са знаели за хомосексуалността си откак са се осъзнали като сексуални същества. А не е ли това свидетелство за мощен биологически порив? Не непременно, понеже то е напълно съвместимо и с представата за сексуалността като съ-определяна и от биологията, и от околната среда. Расата е социална конструкция и нейното изражение се чувства още от момента, в който започне живота ни. Две от обичайните грешки, които правим често при мисленето за социалните конструкции, са, първо – да си въобразяваме, че, понеже нещо е социално конструирано, то не е реално и, второ – че то може да бъде лесно променено. Парите са социална конструкция. Тяхната ценност и значение зависят не от присъщите им свойства, а от онова, което им приписваме. Един физически долар няма реална стойност – стойността му се намира във факта, че ние я признаваме колективно. Ако смятате, че социално конструираните неща не са реални, то бих предложил да ми дадете всичките си пари. Причината, поради която няма да го направите се състои в това, че, ако и да са социално конструирани, парите притежават дълбоко материални последствия. Същото може да се каже и за повечето социални конструкции.
Нерядко става така, че нашата биология е по-лесна за променяне от социалните ни конструкции. Можем да променим социо-половата си определеност, присъствието или отсъствие на коса, нейния цвят. Можем да променяме външния си вид, да добавяме или премахваме части от него, да се правим по-млади, да се трансформираме фундаментално. Можем да станем по-дебели или по-слаби, по-мускулести или по-нежни, да оставяме ноктите си да растат, да ги украсяваме или да ги отстраняваме. Със сигурност всички остаряваме. Но дори и този аспект от житейския опит, както и неговите последствия, подлежат на промяна.
Социалните конструкции са друго нещо. Тяхната трансформация изисква промяната на огромни множества хора, много от които имат силни връзки с, и се определят чрез, настоящите си местоположения. Дори и ако бих се обличал редовно като Хенри Осми, то едва ли бих успял да променя разбиранията ни за мъжественост. И това е така не само поради липса на достатъчно голяма видимост. Ако Клинт Истуд би се заел с реализирането на един подобен проект, то вероятността умственото му здраве да бъде поставено под въпрос е далеч по-голяма от онази да промени колективните ни разбирания за мъжественост.
Разбира се, социалните конструкции също се променят. Те се изместват постоянно, често по едва доловими начини. Формирането на „гейскостта“ – или на самата гей-идентичност – представлява постепенна трансформация в структурата на сексуалността. Вместо да бъде вид акт, в който мъжете и жените са се ангажирали спорадично, както това е било някога, днес привличането към собствения пол се е превърнало във вид личностно самоопределение. По същество, да бъдеш хомосексуален се е превърнало от прилагателно, описващо определен вид действия, в съществително. Днес това е определен вид личност. Една постоянна, всеобхватна, неотменима идентичност. Част от този процес се е извършила в хода на късния 19 и целия 20 век, друга част от него беше ускорена от кризата около СПИН, която направи смъртоносни някои от сексуалните практики от градските субкултури на късния 20 век. И все пак е почти невъзможно да се идентифицира ясно някакъв източник, причина, събитие или личност, които да стоят зад този процес.
Позицията, която предлагам, е сложна. „Роден такъв“ е проста мантра, която пресича директно през понятията и предизвикателствата, които обрисувах тук. Но тази мантра е и опасна. Защото, да се прегърне фикцията за биологическия детерминизъм би означавало и да се поеме риска от постоянно погрешно разбиране на най-важната част от животите ни – нашите интимни връзки. Изобретили сме романтичната любов. Също и хомосексуалността. Както и кажи-речи всеки друг вид човешки взаимоотношения. Това не прави които и да било от тези неща по-малко важни или реални. Но нашите изобретения не са част от биологическата ни природа: те са част от разговора, който се води между биологическия и социалния порядък на живота.
Без това по-точно разбиране става лесно да се пренебрегнат някои фундаментални въпроси на човешкото общество. Ако биологията определя изразността ни, то тогава няма смисъл да се мисли за някакви по-добри или по-различни светове. Всичко е било предварително решено, още от момента, в който сме станали Homo sapiens. Ако обаче разпознаем сексуалността като нещо конструирано, ние откриваме път към същностни дискусии по някои от най-важните аспекти на живота. С кого сме сексуално интимни и по какви начини? Какво правим със следствията от сексуалната интимност (потомство и здраве)? Кой е отговорен за животите на децата, за развитието и възпитанието в дадено общество? Подредбата на сексуалните взаимоотношения е ключова съставна част при възпроизвеждането на обществото. Оттук и важността на гей-браковете. И все пак начините, по които водим засега този разговор, са удивително ограничени. На практика биологическият детерминизъм ни помага да избягваме изцяло тези въпроси. Притискат ни цял куп социални въпроси, но ние не можем да се обърнем адекватно към тях, ако отричаме реалността на човешкото състояние, включително и сексуалността, а следователно приключваме дискусиите още преди да са започнали.
Някои от тези проблеми касаят директно движението за гей-права. Има много хора, които биха могли да бъдат наречени членове на ЛГБТ-общността, но за които бракът не е основна грижа – преди това трябва да бъде постигнат фундаментален респект към тяхното съществуване. Що се отнася до политическите победи, то привържениците на еднополовия брак може и да са насърчили разпространението на един погрешен и опасен аргумент, който не помага с нищо на най-маргиналните членове на ЛГБТ-общността. Как например да разбираме трансджендър- и транссексуалните хора от гледна точка на биологическия детерминизъм? Как да разбираме онези, чиято биология и усещане за самите себе си не съвпадат? Или чиято биология не съвпада с ограничените категории на нашето разбиране?
Ако сексуалността не е нещо предопределено, а подлежащо на промени, то трябва да изтъкваме аргументи в подкрепа на онези сексуални практики и идентичности, които ценим, и да осъждаме видовете сексуалност, които намираме отвратителни. Да, това отваря възможности за изтъкване и на консервативни аргументи против хомосексуалността. Така да бъде. Защото едно такова отваряне ми позволява да възразявам силно срещу педерастията[3]. Знанието, че тя е била приета в много общества, не променя с нищо позицията ми. А причината, която стои зад това отхвърляне – че педерастията се основава на властови отношения, при които е невъзможно някакво зряло съгласие – само подкрепя положителното настояване за приемане на ЛГБТ-общността.
Нещото, което ме безпокои също толкова, колкото и консервативното осъждане на хомосексуалността, е доверието, което либералите са отдали на един фалшив идол, на една лоша наука. Либералите трябва да пресрещат консерваторите на полето на онова, което е добро за обществото. Вършейки това, те ще принуждават консерваторите да пожертват свещената крава на индивидуалния избор, да започват да приемат, че обществото съществува[4] и че то е нещо ценно. И всички ще трябва да признаят, че собствената им сексуалност не е принципно различна от онази на хомосексуалния човек – подхранвана от желанието, но оформяна от обществото.
23 юли 2015
[1] Използвам този вид заемка от английското gayness, тъй като съществува определена неяснота при използването на двете понятия, а и на различни места в текста авторът ги употребява избирателно. Бел. пр.
[2] Тоест социалното измерение на пола, за разлика от чисто биологическото. Използвам този възможен превод на американското gender (вижте тук дискусията относно превода на думата в Уикипедия). Може би най-добрият избор в случая е да използваме българското „род“, по примера на американците. Бел. пр.
[3] В българския език думата „педерастия“ се е наложила най-вече като название на хомосексуална любов между мъже. На английски означава единствено и само сексуална връзка между зрял мъж и юноша и разбира се авторът на статията я използва единствено и само в този смисъл. Бел. пр.
[4] Намек за известната фраза на една от консервативните икони – Маргарет Тачър – според която „няма такова нещо като ‚общество‘“. Бел. пр.