Норман Мейлър и Джими Бреслин признават поражението си след кметската кандидатура на Мейлър в Ню Йорк през 1969 г.
Снимка © Мичъл Коен
През 1969 г. Норман Мейлър участва в предварителните избори на Демократическата партия за кмет на Ню Йорк, а негов партньор е журналистът Джими Бреслин (Бреслин се стреми към номинация за председател на градския съвет). В програмата им се настоява за отделяне на Ню Йорк от щата Ню Йорк. Политическата власт трябва да се предаде на кварталите на града. Лозунгът на Мейлър и Бреслин е „Другите кандидати са виц“. Списание „Dissent“ публикува много от противоречивите статии на Мейлър, включително „Белият негър“ (есента на 1957 г.), а Мейлър е член на редакционната колегия на списанието в продължение на повече от три десетилетия. Снимката по-горе е направена от Мичъл Коен – по онова време седемнадесетгодишен сътрудник на кампанията, който тогава не е чувал за „Dissent“. Днес той е съредактор на списанието. Мейлър почина през 2007 г. на 84-годишна възраст.
Търсенето на бунтарите на поколението ни доведе до хипстърите. Хипстърът[1] е enfant terrible, обърнат наопаки. В унисон със своето време той се опитва да отмъсти на конформистите, като се прикрива... Не можеш да интервюираш хипстър, защото основната му цел е да се държи настрана от обществото, което, според него, се опитва да преправи всички по свой образ и подобие. Той употребява марихуана, защото тя го снабдява с преживявания, които не могат да бъдат споделени с „квадратните“. Възможно е да носи широкопола шапка или „зоот-костюм“[2], но обикновено предпочита да се крие без отличителни знаци. Хипстърът може да е джаз музикант, но рядко е артист и почти никога писател. Той може да изкарва прехраната си като дребен престъпник, скитник, карнавален носач или свободен работник в Гринуич Вилидж, но някои хипстъри са намерили сигурно убежище в горните слоеве на обществото като телевизионни комици или филмови актьори. (Покойният Джеймс Дийн, например, беше хипстърски герой.)… Изкушаващо е да опишем хипстъра в психиатричен план като инфантилен, но стилът на неговата инфантилност е знак на времето, той не се опитва да наложи волята си на другите, по модата на Наполеон, а се задоволява с магическо всемогъщество, което никога не е опровергано, защото никога не е изпробвано.... Като единствен краен нонконформист от своето поколение, той упражнява мощна, макар и нелегална привлекателност за конформистите чрез вестникарските описания на прегрешенията му, безструктурния му джаз и емоционалните му хрумвания.
Каролин Бърд, „Роден през 1930 г: Не-изгубеното поколение“.
Harper's Bazaar, февруари 1957 г.
I
Вероятно никога няма да успеем да определим психическия хаос, който концентрационните лагери и атомната бомба са нанесли върху подсъзнанието на почти всеки жив човек, живял през тези години. За пръв път в цивилизованата история, а може би и за пръв път в цялата история, сме принудени да живеем с потиснатото съзнание, че и най-дребните аспекти на личността ни или най-незначителната проекция на идеите ни, или може би липсата на идеи и липсата на личност, може да означава също толкова добре, че все пак сме обречени да умрем като цифричка в някаква огромна статистическа операция, в която ще бъдат преброени зъбите ни, и косата ни ще бъде запазена, но самата ни смърт ще бъде неизвестна, непочетена и незабелязана. Смърт, която не би могла да последва с достойнство като възможна последица от сериозните действия, които сме избрали, а по-скоро смърт по deus ex machina в газова камера или радиоактивен град. И така, ако в средата на цивилизацията – тази цивилизация, основана на фаустовския стремеж да се господства над природата, като се овладее времето, като се овладеят връзките на социалната причина и следствие – в средата на икономическата цивилизация, основана на увереността, че времето наистина може да бъде подчинено на нашата воля, психиката ни е била подложена на непоносимото безпокойство, че смъртта е безпричинна, животът също е безпричинен, а времето, лишено от причина и следствие, е спряло.
Втората световна война е огледало на човешкото състояние, което заслепява всеки, който се вгледа в него. Защото, ако десетки милиони бяха избити в концентрационни лагери от неумолимите мъки и свивания на свръхдържави, основани на винаги неразрешимите противоречия на несправедливостта, човек беше длъжен да види, че колкото и осакатен и извратен образ на човека да е обществото, което той е създал, то все пак е негово творение, негово колективно творение (поне негово колективно творение от миналото) и ако обществото е толкова убийствено, то кой би могъл да пренебрегне най-отвратителните въпроси за собствената си природа?
Още по-лошо. Човек трудно можеше да запази смелостта да бъде индивид, да говори със собствения си глас, тъй като годините, в които можеше самодоволно да приеме себе си като част от елита, бидейки радикал, бяха завинаги отминали. Човекът знаеше, че когато изразява несъгласие, той дава оценка на живота си, която може да бъде използвана във всяка година на открита криза. Затова не е чудно, че тези години бяха години на конформизъм и депресия. От всяка пора на американския живот лъха на страх и ние страдаме от колективна нервна недостатъчност. Единствената смелост, на която сме били свидетели, с редки изключения, е била смелостта на изолирани хора.
II
Именно на тази мрачна сцена се появи един нов феномен: Американският екзистенциалист – хипстърът, човекът, който знае, че ако колективното ни състояние е да живеем с [мисълта за] мигновена смърт от атомна война, сравнително бърза смърт, [причинена] от държавата като l'univers concentrationnaire [свят на концентрационните лагери] или с бавна смърт от конформизъм със задушаване на всеки творчески и бунтовнически инстинкт (с какви точно щети за ума, сърцето, черния дроб и нервите, никоя фондация за изследване на рака няма да открие набързо). Ако съдбата на човека от двадесети век е да живее със смъртта от юношеството до преждевременната старост, то единственият животворящ отговор е да се приемат условията на смъртта, да се живее със смъртта като непосредствена опасност, да се разграничиш от обществото, да съществуваш без корени, да тръгнеш на това неизследвано пътешествие в бунтовните императиви на Аз-а. Накратко, независимо дали животът е престъпен, или не, решението е да се насърчи психопатът в себе си[3], да се изследва онази област на преживяването, където сигурността е скука и следователно болест, а човек съществува в настоящето – в онова огромно настояще, което е без минало и бъдеще, без спомен и планирано намерение. [Да се живее] живот, в който човек трябва да върви, докато не бъде победен, в който трябва да спекулира с енергията си през всички онези малки или големи кризи на смелостта и непредвидени ситуации, които съпътстват деня му, в който трябва да бъде с него или да е обречен да не се люлее. Неустановената същност на Хипа, неговият психопатски блясък, трепти от знанието, че новите видове победи увеличават силата на човека за нови видове възприятия. А пораженията, грешните видове поражения, атакуват тялото и затварят енергията на човека, докато той не се окаже заключен в затворническия въздух на чуждите навици, чуждите поражения, скуката, тихото отчаяние и приглушената ледена саморазрушителна ярост. Човек е Хип или Квадрат (алтернативата, която всяко ново поколение, навлизащо в американския живот, започва да усеща), човек е бунтар или се приспособява, човек е граничен жител в Дивия запад на американския нощен живот или пък е квадратна клетка, хванат ав капана на тоталитарните тъкани на американското общество, обречена волю-неволю да се нагажда, ако би искала да успее.
Тоталитарното общество поставя огромни изисквания пред смелостта на хората, а частично тоталитарното общество поставя още по-големи изисквания, тъй като общото безпокойство е по-голямо. Наистина, ако човек би искал да бъде мъж, почти всякакъв вид неконвенционални действия често изискват несъразмерно голяма смелост. Така че не е случайно, че източникът на Хип е негърът, тъй като той е живял на границата между тоталитаризма и демокрацията в продължение на два века. Но присъствието на хипа като работеща философия в подмолите на американския живот вероятно се дължи на джаза и на неговото навлизане в културата като с нож, на неговото едва доловимо, но толкова проникващо влияние върху едно авангардно поколение – онова следвоенно поколение авантюристи, които (някои съзнателно, други чрез осмоза) са усвоили уроците на разочарованието и отвращението от двадесетте години, депресията и войната. Споделяйки колективното недоверие към думите на мъжете, които имат твърде много пари и контролират твърде много неща, те изпитват почти също толкова силно недоверие към социално монолитните идеи за свободната половинка, солидното семейство и почтения любовен живот. Ако интелектуалните предшественици на това поколение могат да бъдат проследени до такива отделни влияния като Д. Х. Лорънс, Хенри Милър и Вилхелм Райх, жизнеспособната философия на Хемингуей отговаря на повечето от техните факти: в един лош свят, както той повтаряше отново и отново (доколкото успяваше да отдели време от парвенюшкия си снобизъм и просветеното си чревоугодничество)… В един лош свят няма любов, нито милосърдие, нито благотворителност, нито справедливост, ако човек не може да запази смелостта си, и това наистина отговаряше на някои от фактите. Това, което пасваше още по-точно на нуждите на авантюриста, беше категоричният императив на Хемингуей, че онова, което го кара да се чувства добре, става следователно Добро.
Затова не е чудно, че в някои градове на Америка, в Ню Йорк разбира се, но също и в Ню Орлийнс, в Чикаго, Сан Франциско и Лос Анджелис, в такива американски градове като Париж и Мексико сити, тази част от поколението е привлечена от онова, което могат да предложат негрите. На такива места като Гринуич Вилидж беше завършен един ménage-à-trois – бохемът и малолетният престъпник се срещнаха лице в лице с негъра и хипстърът се превърна във факт от американския живот. Ако марихуаната беше венчалната халка, то детето беше езикът на Хипа, защото неговият сленг даваше израз на абстрактни състояния на чувствата, които всички можеха да споделят, или поне всички, които бяха Хип. А в тази сватба между бялото и черното негърът беше онзи, който донесе културната зестра. Всеки негър, който иска да живее, трябва да се сблъска с опасността още от първия си ден и нито един житейски опит не може да бъде случаен за него. Нито един негър не може да тръгне по улицата с реална сигурност, че насилието няма да го посети по време на разходка. Дребните сигурности на средностатистическия бял човек: майка и дом, семейство и похвала, не са дори подигравка за милиони негри; те просто са невъзможна. Негърът е изправен пред една възможно най-проста алтернатива: да живее в постоянно смирение или в постоянно застрашаваща го опасност. В такъв един проход, в който параноята е също толкова жизнено важна за оцеляването, колкото и кръвта, негърът е останал жив и е започнал да се развива, като е следвал нуждите на тялото си, където е можел. Знаейки още в клетките на съществуването си, че животът е война и нищо друго освен война, негърът (всички изключения се признават) рядко е можел да си позволи изтънчените задръжки на цивилизацията, и затова е пазел за оцеляването си изкуството на примитива, живеел е в огромното настояще, изтърпявал е всичко заради дребните наслади на съботната вечер. Отказвайки се от удоволствията на ума заради по-задължителните удоволствия на тялото, в музиката си той е изразявал характера и качеството на своето съществуване, своята ярост и безкрайните вариации на своя оргазъм – радост, похот, отпадналост, ръмжене, спазъм, притискане, вик и отчаяние. Защото джазът е оргазъм, той е музика на оргазма, на добрия и лошия оргазъм, и така той е говорел на цялата нация, притежавал е комуникацията на изкуството дори и там, където е бил разводнен, извратен, развален и почти убит, говорел е по всевъзможни измислени и популярни начини за мигновени екзистенциални състояния, на които някои бели са можели да реагират. Той наистина е комуникация чрез изкуството, защото казва: „Аз чувствам това, а сега го чувстваш и ти.“
И така се появи нова порода авантюристи – градски авантюристи, които излизат през нощта в търсене на чернокожи преживявания, които да отговарят на техните „факти“. Хипстърът е абсорбирал екзистенциалистките синапси на негъра и на практика вече може да се смята за бял негър.
За да бъде екзистенциалист, човек трябва да може да се чувства – трябва да познава – желанията си, гнева си, мъката си, трябва да е наясно с характера на разочарованието си и да знае какво би го удовлетворило. Свръхцивилизованият човек може да бъде екзистенциалист само ако е шик и бързо изоставя всичко заради следващия шик. За да бъде истински екзистенциалист (Сартр поддържа обратното), човек трябва да е религиозен, трябва да има усещане за „целта“ – каквато и да е тя – но животът, който е направляван от собствената вяра в необходимостта от действие, е живот, отдаден на идеята, че субстратът на съществуването е търсенето, а целта – нещо смислено, но загадъчно. Невъзможно е да се живее такъв живот, ако собствените емоции не предоставят сами своята дълбока убеденост. Само французите, отчуждени от своето несъзнавано чак отвъд отчуждението, биха могли да приветстват една екзистенциална философия, без изобщо да я почувстват. Всъщност само французинът, като обяви, че несъзнаваното не съществува, би могъл след това да пристъпи към изследване на деликатните обърканости на съзнанието, на микроскопично чувствените и съвсем неизразими frissons [тръпки] на психичното ставане, за да създаде накрая теологията на атеизма и така да заяви, че в един свят на абсурди екзистенциалният абсурд е най-последователният.
В диалога между атеиста и мистика атеистът е на страната на живота, рационалния живот, недиалектичния живот. Тъй като схваща смъртта като празнота, той не може, колкото и да е уморен или отчаян, да желае нищо друго освен още живот. Неговата гордост е, че не превръща слабостта и духовната си умора в романтичен копнеж по смъртта, тъй като е твърде възможно подобна оценка на смъртта да бъде превърната от въображението му във вселена със смислена структура и морална оркестрация.
Но този мъжки аргумент може да означава много малко за мистѝка. Мистикът може да приеме описанието на атеиста на собствената си слабост, може да се съгласи, че мистицизмът му е бил отговор на отчаянието. И все пак… и все пак неговият аргумент е, че той, мистикът, е онзи, който в края на краищата е избрал да живее със смъртта и затова смъртта е негов, а не на атеиста, опит, и че атеистът, избягвайки безграничните измерения на дълбокото отчаяние, е направил себе си неспособен да преценява опита. Истинският аргумент, който мистикът винаги трябва да изтъква, е самата интензивност на неговото частно видение – аргументът му зависи от видението именно защото усетеното във видението е толкова необикновено, че никакви рационални аргументи, никакви хипотези за „океански чувства“ и със сигурност никакви скептични съкращения не могат да обяснят онова, което се е превърнало за него в реалност, по-реална от реалността на строго аргументираната логика. Вътрешното му преживяване на възможностите в рамките на смъртта е неговата логика. Така е и за екзистенциалиста. И за психопата. И за светеца, и за тореадора, и за любовника. Общият знаменател за всички тях е изгарящото им съзнание за настоящето, точно това изгарящо съзнание, което възможностите в смъртта са отворили за тях. В това състояние има дълбочина на отчаяние, която позволява на човек да остане в живота само като се ангажира със смъртта, но наградата е знанието им, че това, което се случва във всеки миг от електрическото настояще, е добро или лошо за тях, добро или лошо за тяхната кауза, тяхната любов, тяхното действие, тяхната нужда.
Именно това знание осигурява любопитната общност на чувствата в света на хипстърите, то е приглушено и хладно религиозно възраждане, но елементът, който е вълнуващ, тревожен, може би кошмарен, е, че в едно и също легло са се събрали несъвместими неща – вътрешният живот и насилственият живот, оргията и мечтата за любов, желанието да убиваш и желанието да твориш, една диалектическа концепция за съществуването заедно с жажда за власт. [Това е] мрачен, романтичен и все пак неоспоримо динамичен възглед за съществуването, тъй той като разглежда всеки мъж и жена като движещи се индивидуално през всеки момент от живота напред към растеж или назад към смърт.
III
Може би ще бъде полезно да разглеждаме хипстъра като философски психопат, като човек, който се интересува не само от опасните императиви на своята психопатия, но и от кодифицирането, поне за себе си, на предположенията, върху които е изградена вътрешната му вселена. Според тази предпоставка хипстърът е психопат, но все пак не точно психопат, а може би дори отрицание на психопата, тъй като притежава нарцистичната дистанцираност на философа, онова вглъбяване в рецесивните нюанси на собствения мотив, което е толкова чуждо на неразумния стремеж на психопата. В тази страна, в която всяка година се появяват нови милиони психопати, белязани от противоречивата ни популярна култура (в която сексът е грях, а в същото време сексът е рай), сякаш вече е имало място за развитието на антитетичния психопат, който екстраполира от собственото си състояние, от вътрешната увереност, че бунтът му е справедлив, една радикална визия за вселената, която по този начин го отделя от общото невежество, реакционните предразсъдъци и съмненията в себе си на по-конвенционалния психопат. След като е превърнал несъзнателния си опит в много осъзнато знание, хипстърът е изместил фокуса на желанието си от непосредственото задоволяване към онази по-широка страст към бъдещата власт, която е белег на цивилизования човек. И все пак с една несъизмерима разлика. Защото хипстърът е изтънчеността на мъдрия примитив в гигантска джунгла и затова неговата привлекателност все още е извън границите на цивилизования човек. Ако има десет милиона американци, които са повече или по-малко психопати (а цифрата е възможно най-скромна), вероятно има не повече от сто хиляди мъже и жени, които съзнателно се възприемат като хипстъри, но тяхното значение е, че те са елит с потенциалната безпощадност на елита и език, който повечето юноши могат да разберат инстинктивно, защото интензивният възглед на хипстърите за съществуването съответства на техния опит и на желанието им да се бунтуват.
Преди да се каже повече за хипстъра, очевидно трябва да се каже много за психическото състояние на психопата – или, клинично, за психопатичната личност. По причини, които може би са по-любопитни от сходството на думите, дори много хора с психоаналитична ориентация често бъркат психопата с психотика. И все пак понятията са полярни. Психотикът е невменяем по закон, а психопатът – не; психотикът почти винаги е неспособен да изкара навън с физически действия гнева на своята фрустрация, докато в крайните си случаи психопатът е почти също толкова неспособен да сдържа насилието си. Психотикът живее в толкова мъглив свят, че случващото се във всеки един момент от живота му не е много реално за него, докато психопатът рядко познава реалност, по-голяма от лицето, гласа и същността на конкретните хора, сред които може да се окаже във всеки един момент. Шелдън и Елинор Глюк го описват по следния начин:
Психопатът… може да бъде разграничен от човека, който изпада в истинско психотично състояние или излиза от него, по това, че антисоциалните му нагласи и поведение се запазват дълго време и че липсват халюцинации, заблуди, маниакален полет на идеи, объркване, дезориентация и други драматични признаци на психозата.
Покойният Робърт Линднер, един от малкото експерти по темата, в книгата си Бунтовник без причина – хипноанализа на един криминален психопат представя част от определението си по следния начин:
. … психопатът е бунтар без кауза, агитатор без лозунг, революционер без програма: с други думи, неговото бунтарство е насочено към постигане на цели, удовлетворяващи единствено него; лъжата е неспособна на усилия в името на другите. Всички негови усилия, скрити под каквато и да е маска, представляват инвестиции, предназначени да задоволят непосредствените му желания и въжделения
... Психопатът, подобно на детето, не може да отлага удоволствията от задоволяването; и тази черта е една от основните му, универсални характеристики. Той не може да изчака еротичното задоволяване, което според конвенцията трябва да бъде предшествано от дълго преследване: той трябва да изнасили. Той не може да чака развитието на престижа си в обществото: егоистичните му амбиции го карат да скочи в заглавията на вестниците чрез дръзки изпълнения. Преобладаването на този механизъм за незабавно удовлетворение преминава като червена нишка през историята на всеки психопат. Той обяснява не само поведението му, но и насилствения характер на действията му.
И все пак дори Линднер, който беше най-изобретателният и най-симпатичният от психоаналитиците, изследвали психопатичната личност, не беше готов да се впусне в съществената симпатия – а именно, че психопатът може би наистина е извратеният и опасен предшественик на един нов вид личност, която може да се превърне в основен израз на човешката природа преди края на ХХ век. Защото психопатът е по-добре приспособен да доминира над взаимно противоречащите си задръжки на насилието и любовта, които цивилизацията ни е наложила, и ако не забравяме, че не всеки психопат е краен случай и че състоянието на психопатия е налице при множество хора, включително много политици, професионални войници, вестникарски колумнисти, артисти, художници, джаз музиканти, момичета на повикване, разюздани хомосексуални и половината от ръководителите на Холивуд, телевизията и рекламата, то може да се види, че има аспекти на психопатията, които вече оказват значително културно влияние.
Това, което характеризира почти всеки пълен психопат и частичен психопат, е, че те се опитват да създадат нова нервна система за себе си. Обикновено сме принудени да действаме с нервна система, която се е формирала от детството и която в стила на своите [електрически] схеми носи самите противоречия на нашите родители и ранната ни среда. Ето защо повечето от нас са принудени да посрещат темпото на настоящето и бъдещето с рефлекси и ритми, които идват от миналото. Не само „мъртвата тежест на институциите от миналото“, но и наистина неефективните и често остарели нервни схеми от миналото задушават потенциала ни да реагираме на новите възможности, които биха могли да бъдат вълнуващи за индивидуалното ни развитие.
През по-голямата част от съвременната история „сублимацията“ е била възможна: за сметка на изразяването само на малка част от себе си, тази малка част може да бъде изразена интензивно. Но сублимацията зависи от разумния темп на историята. Ако колективният живот на едно поколение се е движил твърде бързо, „миналото“, чрез което могат да функционират конкретните мъже и жени от това поколение, не е, да речем, тридесетгодишно, а относително сто или двестагодишно. И така, нервната система е претоварена отвъд възможността за такива компромиси като сублимацията, още повече че стабилните ценности на средната класа, така необходими за сублимацията, са почти унищожени в нашето време, поне като подхранващи ценности, свободни от объркване или съмнение. В подобна криза на ускорено историческо темпо и влошени ценности, неврозата има тенденция да бъде заменена от психопатията, а успехът на психоанализата (която още преди десет години даваше обещание да се превърне в пряка основна сила) намалява поради вградената ѝ и характерна неспособност да се справя с пациенти, които са по-сложни, по-опитни или по-смели от самия аналитик. На практика психоанализата вече твърде често се е превърнала в един вид психическо кръвопускане. Пациентът е не толкова променен, колкото остарял, а инфантилните фантазии, които той е насърчаван да изразява, са обречени на изчерпване предвид неотзивчивите реакции на аналитика. Резултатът за твърде много пациенти е намаляване, „успокояване“ на най-интересните им качества и пороци. Пациентът наистина е не толкова променен, колкото изтощен – по-малко лош, по-малко добър, по-малко ярък, по-малко своенравен, по-малко разрушителен, по-малко творчески. По този начин той е в състояние да се приспособи към онова противоречиво и непоносимо общество, което на първо място е създало неговата невроза. Той може да се приспособи към това, което ненавижда, защото вече не изпитва толкова силна страст към него.
Психопатът е пословично труден за анализиране, защото основното решение на неговата природа е да се опита да изживее инфантилната фантазия и в това решение (предвид мрачната алтернатива на психоанализата) може да има известна инстинктивна мъдрост. Защото има диалектика за промяна на собствената природа, диалектика, която е в основата на целия психоаналитичен метод: това е знанието, че ако човек иска да промени навиците си, трябва да се върне към източника на тяхното създаване, и така психопатът, изследвайки назад по пътя на хомосексуалния, оргиаста, наркомана, изнасилвача, грабителя и убиеца, се стреми да намери онези насилствени паралели с жестоките и често безнадеждни противоречия, които е познавал като бебе и дете. Защото, ако има смелостта да посрещне паралелната ситуация в момента, в който е готов, тогава той има шанса да действа така, както никога не е действал преди, и задоволявайки фрустрацията – ако успее – може да премине чрез символичен заместител през ключалките на кръвосмешението. Давайки по този начин израз на погребаното в себе си дете, той може да намали напрежението на тези инфантилни желания и така да се освободи да преработи част от нервната си система. Подобно на невротиците той търси възможност да порасне за втори път, но психопатът знае инстинктивно, че да изрази активно забранения импулс е много по-полезно за него, отколкото просто да изповяда желанието си в безопасността на лекарската стая. Психопатът обикновено е амбициозен, твърде амбициозен, за да замени изкривената си блестяща представа за възможните победи в живота с мрачното, макар и мирно изтощение на кушетката на аналитика. Така че асоциативното му пътешествие в миналото се изживява в театъра на настоящето и той съществува за онези натоварени ситуации, в които сетивата му са толкова живи, че той може да осъзнае активно (както анализантът осъзнава пасивно) какви са навиците му и как може да ги промени. Силата на психопата е в това, че той знае (там, където повечето от нас могат само да гадаят) кое е добро и кое е лошо за него точно в онези моменти, когато един стар осакатяващ навик е станал толкова атакуван от опита, че съществува потенциалът да го промени, да замени един негативен и празен страх с външно действие, дори ако – и тук се подчинявам на логиката на крайния психопат – дори ако страхът е от самия него, а действието е да убие. Психопатът убива – ако има смелост – поради необходимостта да изчисти насилието си, защото ако не може да изпразни омразата си, не може да обича, съществото му е застинало от непримирима самоомраза заради малодушието му. (Разбира се, може да се предположи, че не е необходима голяма смелост за двама силни осемнадесетгодишни хулигани, да речем, да избият мозъка на съдържател на магазин за бонбони, и наистина актът – дори по логиката на психопата – едва ли ще се окаже много терапевтичен, тъй като жертвата не им е непосредствено равна. Все пак е необходима известна смелост, защото човек убива не просто някакъв слаб петдесетгодишен мъж, но и институция, нарушава частна собственост, влиза в нови отношения с полицията и внася опасен елемент в живота си. Следователно хулиганът се осмелява на непознатото и затова, независимо колко брутално е деянието, то не е съвсем страхливо).
В основата на драмата на психопата е, че той търси любов. Не любовта като търсене на партньор, а любовта като търсене на оргазъм, по-апокалиптичен от този, който го е предшествал. Оргазмът е неговата терапия – той знае, че добрият оргазъм отваря възможностите му, а лошият го затваря. Но в това търсене психопатът се превръща във въплъщение на крайните противоречия на обществото, което е формирало характера му, и апокалиптичният оргазъм често си остава толкова далечен, колкото и Свещеният Граал, защото в собствените му нужди, както и в императивите и отмъщенията на мъжете и жените, сред които живее живота си, има струпвания, гнезда и засади на насилие, така че дори когато изчерпва омразата си в едно или друго действие, условията на живота му я създават наново, докато драмата на движенията му не започне да носи сардонична прилика с жабата, която се е изкачила няколко метра в кладенеца, за да падне отново.
И все пак има какво да се каже за търсенето на добрия оргазъм: когато човек живее в цивилизован свят и все още не може да се наслади на културния му нектар, защото когато парадоксите, върху които е изградена цивилизацията, изискват да остане някакво безкултурно и отчуждено дъно от използваем човешки материал, то логиката на това да се превърнеш в сексуален престъпник (ако психологическите корени на човека са на дъното) е, че имаш поне конкурентен шанс да бъдеш физически здрав, докато останеш жив. Затова не е случайно, че психопатията е най-разпространена сред негрите. Ненавиждан отвън и следователно ненавиждащ себе си, негърът е бил принуден да изследва всички онези морални пустини на цивилизования живот, които площадът автоматично осъжда като престъпни или зли, или незрели, или болезнени, или саморазрушителни, или покварени. (Всъщност термините имат еднаква тежест. В зависимост от телескопа на културната клика, от която Квадратът наблюдава вселената, „зло“ или „незрял“ са еднакво силни термини за осъждане.) Но негърът, който не разполага с привилегията да задоволява самочувствието си с опияняващите удовлетворения на категоричното осъждане, избира вместо това да се движи в онази друга посока, където всички ситуации са еднакво валидни, и то в най-лошите извращения, разпуснатост, сутеньорство, наркомания, изнасилване, рязане с бръснач, с бутилка и какво ли още не. Негърът открива и разработва морал на дъното, етично разграничение между доброто и лошото във всяка човешка дейност – от сутеньора, който се стреми към успех (за разлика от мързеливия), до относително зависимия от други сводник или проститутка. Към това се прибавя и хитростта на езика им, абстрактните двусмислени алтернативи, в които са се научили да говорят, поради опасността на потисничеството („А, сега, мой човек, май си търся котка, която да ме възбуди.“). прибавете към това още по-дълбоката чувствителност на негърския джазмен, който е бил културен наставник на цял един народ, и не е твърде трудно да се повярва, че езикът на Хипа, който се е развил, е бил изкусен език, изпитан и оформен от интензивен опит, а следователно различен по вид от белия сленг. Толкова различен, колкото и специалната непристойност на войника, която с подчертаването на „ass“ като душа и „shit“ като обстоятелство, е можела да изрази екзистенциалните състояния на наборния войник. Това, което прави Хип-езика специален, е, че той не може да бъде научен – ако човек не споделя преживяванията на възторг и изтощение, които той е способен да опише, той изглежда просто арогантен, вулгарен или дразнещ. Това е изобразителен език, но изобразителен като необективно изкуство, пропит от диалектиката на малките, но интензивни промени, език за микрокосмоса, в случая човека, защото той взема непосредствените преживявания на всеки преминаващ човек и увеличава динамиката на неговите движения, не конкретно, а абстрактно, така че той се разглежда повече като вектор в мрежа от сили, отколкото като статичен персонаж в кристализирано поле. (Което, последното, е на практика възгледът на сноба.) Например има истинска трудност да се опитаме да намерим Хип-заместител за „твърдоглав“. Най-добрата възможност, която мога да измисля, е: „Този котарак никога няма да се откаже от привичките си, тате.“ Но привичките предполагат движение – тясно движение, но все пак движение. А на пракитка няма как да опишем човек, който изобщо не се движи. Дори и пълзящият човек се движи – макар и с темпо, което е дразнещо по-бавно от това на готините котараци.
IV
Подобно на деца, хипстърите се борят за сладкото, а езикът им е набор от фини индикации за техния успех или провал в съревнованието за удоволствие. Неизразено, но очевидно е социалното усещане, че няма достатъчно сладко за всички. И така, сладкото отива само при победителя, най-добрия, най-многото, човека, който знае най-много за това как да намира енергията си и как да не я загуби. Акцентът е върху енергията, защото психопатът и хипстърът са нищо без нея, тъй като нямат защитата на позиция или класа, на която да разчитат, когато са прекалили. Така че езикът на Хипа е език на енергията, как тя се намира и как се губи.
Но нека видим. Записал съм може би десетина думи от Хипа, който може би е най-използван и най-вероятно ще се запази с минимални изменения. Думите са man, go, put down, make, beat, cool, swing, with it, crazy, dig, flip, creep, hip, square. Те служат за различни цели, а нюансът на гласа използва нюанса на ситуацията, за да предаде фината контекстуална разлика. Ако хипстърът се движи през нощта и през живота си в постоянно търсене с проблясъци на Мека в много от завоите на преживяванията му (тук „Мека“ е апокалиптичният оргазъм) и ако всеки в цивилизования свят е поне в някаква малка степен сексуален инвалид, хипстърът живее със знанието за това как самият той е сексуален инвалид и къде е сексуално жив, а лицата на преживяванията, които животът му поднася всеки ден, се включват, отхвърлят или избягват според нуждите му и начина му на живот. Защото животът е състезание между хора, в което победителят обикновено се възстановява бързо, а на загубилия му е необходимо много време, за да се поправи – вечно съревнование на сблъскващи се изследователи, в което човек трябва да расте или да плати повече за това, че си остава същият, (да плати в болест или депресия, или мъка по изгубената възможност), но да плати или да расте.
Затова се срещат думи като go, make it, with it, swing: Например „go“ [върви, тръгва, потръгва], с неговото усещане, че след часове, дни, месеци или години на монотонност, скука и депресия, човек най-накрая е получил своя шанс, събрал е достатъчно енергия, за да посрещне вълнуващата възможност с всичките си налични таланти за обръщане (нагоре или надолу), и затова е готов да тръгне, готов да рискува. Движението винаги е за предпочитане пред бездействието. В движението човек има шанс, тялото му е топло, инстинктите му са бързи и когато дойде кризата, независимо дали на любовта или на насилието, той може да се справи, може да спечели, може да освободи малко повече енергия за себе си, тъй като се мрази малко по-малко, може да си направи малко по-добра нервна система, да направи малко по-възможно да потегли отново, да тръгне по-бързо следващия път и така да направи повече и така да намери повече хора, с които да действа, да бъде свободен [swing]. Защото да действаш означава да общуваш, да предаваш ритмите на собственото си същество на някой любовник, приятел или публика и – което е също толкова необходимо – да можеш да усещаш ритмите на техния отговор. Да действаш с ритмите на другия означава да обогатиш себе си – концепцията за процеса на учене, харесвана от Хип, е, че човек не може да учи истински, докато не съдържа в себе си имплицитния ритъм на изучавания предмет или човек. Спомням си, че веднъж чух един приятел негър да води по време на парти интелектуална дискусия в продължение на половин час, с бяло момиче, което беше още на няколко години от колежа. Негърът буквално не можеше да чете и пише, но имаше изключителен слух и тънък усет за мимика. Така че, докато момичето говореше, той откриваше конкретните формални несигурности в аргументите ѝ, и с приятен (макар и леко южняшки) английски акцент отговаряше на един или друг аспект от съмненията ѝ. Когато тя завършваше това, което според нея беше особено добре формулирана идея, той се усмихваше леко и казваше: „Друга посока… наистина ли вярваш в това?“
„Ами… Не съвсем“, заекваше момичето, „сега, като се замисля, за мен има нещо отвратително в него.“ И тя отново замълчаваше, за още пет минути.
Разбира се, негърът не научаваше нищо за достойнствата и недостатъците на спора, но научаваше много за един тип момиче, което никога не беше срещал, и това беше нещото, което искаше. Тъй като не можеше да чете и пише, той едва ли можеше да се интересува от идеи толкова, колкото от житейски умения, и затова избягваше всякакви опити да се подчинява на точността или липсата на точност в езика на момичето, а вместо това усещаше характера ѝ (и ценностите на нейния социален тип), като реагираше в такт с нюансите на гласа ѝ.
Така че да се действаш означава да можеш да се учиш, а учейки се, да направиш крачка към осъществяването, към създаването. Това, което трябва да се създаде, не е толкова важно, колкото вярата на хипстъра, че когато наистина го направи, ще може да се изпробва във всичко, дори и в самодисциплината. Това, което трябва да направи преди това, е да намери куража си в момента на насилието или, също толкова, в любовния акт, да открие малко повече от себе си, да създаде малко повече между себе си и жената или дори между себе си и половинката си (тъй като много хипстъри са бисексуални), но първостепенна, задължителна е необходимостта да го направи, защото правейки го, човек създава новия навик, открива новия талант, който старата фрустрация отрича.
Докато, ако си тъп [goof] (най-уродливата дума в Хип-езика), ако се върнеш в ролята на уплашено глупаво дете или ако се прекатуриш, ако изгубиш контрол, разкриеш погребаната по-слаба и по-женствена част от природата си, тогава е по-трудно да замахнеш следващия път, ухото ти е по-малко живо, лошите ти и разхищаващи енергия навици се затвърждават още повече, по-далеч си от това да бъдеш „в унисон“ [with it]. Но да бъдеш в унисон, означава да имаш благодат, означава да си по-близо до тайните на онзи вътрешен несъзнателен живот, който ще те подхрани, ако можеш да го чуеш, защото тогава си по-близо до онзи Бог, който всеки хипстър вярва, че се намира в сетивата на тялото му, онзи хванат в капан, осакатен и въпреки това мегаломански Бог, който е То, който е енергия, живот, секс, сила, праната на йогите, оргонът на райхианците[4], „кръвта“ на [Д. Х.] Лорънс, „доброто“ на Хемингуей, жизнената сила на [Джордж Бърнард] Шоу; „То“; Бог; не Богът на църквите, а недостижимият шепот на мистерията в секса, раят на безграничната енергия и възприятие точно отвъд следващата вълна на следващия оргазъм.
На което една готина котка може да отговори: „Страхотно, човече!“ [Crazy, man!]
Защото, в крайна сметка, това, което предложих по-горе, е хипотеза, нищо повече. И няма жив хипстър, който да не е погълнат от собствените си бурни хипотези. Моята е интересна, моята е далеч навън (по алеята на мистерията по пътя към „То“), но все пак съм само една котка в свят на готини котки, а всичко интересно е лудост, или поне така биха казали Квадратите, които не знаят как да действат.
(И все пак страхотното е и самозащитна ирония на хипстъра. Живеейки с въпроси, а не с отговори, той е толкова различен в своята изолация и в далечината на въображението си от почти всички, с които общува във външния свят на площада, и като цяло среща толкова много враждебност, конкуренция и омраза в света на хипстърите, че изолацията му винаги е в опасност да се обърне срещу самия него и да го остави наистина точно такъв – луд.)
Ако обаче сте съгласни с моята хипотеза, ако и вие като котка сте „далеч извън“ и сме в един и същи кеф [groove] (Вселената сега се вижда като поредица от все по-разширяващи се радиуси от центъра), защо тогава казвате просто: „харесва ми“ [“I dig”], защото нито знанието, нито въображението идват лесно, те са заровени в болката на забравения опит и затова човек трябва да работи, за да ги намери, трябва понякога да се изтощава, като копае в себе си, за да възприеме външното. И наистина е важно да се копае най-много, защото ако не копаеш, губиш превъзходството си над Квадрата и така е по-малко вероятно да си хладнокръвен (да контролираш ситуацията, защото си се осмелил там, където Квадратът не е, или защото си позволил да дойде до съзнанието болка, вина, срам или желание, с които другият не е имал смелостта да се сблъска). Да бъдеш готин означава да бъдеш подготвен, а ако си подготвен, е по-трудно за следващата котка, която се появи, да те повали. И разбира се, човек не може да си позволи да бъде повалян твърде често, защото иначе е пребит, загубил е увереността си, загубил е волята си, безсилен е в света на действието и така е по-близо до унизителното преобръщане в куиър или дори по-близо до смъртта, и затова е още по-трудно да се възстанови достатъчно енергия, за да се опита да се справи отново, защото когато котката е пребита, тя няма какво да даде и никой вече не е заинтересован да играе с нея. Това е ужасът на хипстъра – да бъде бит, защото след като сладостта на секса го е напуснала, той все още не може да се откаже от търсенето. На хипстъра не му е дадено да остарее грациозно – той е бил твърде рано впримчен от най-старата мечта за власт, от златния фонтан на Понсе де Леон[5], фонтана на младостта, където златото е в оргазма.
Следователно да бъдеш победен е прекатурване, това е ситуация отвъд собствения опит, която е невъзможно да се предвиди – което в кръговия речник на Хипа е още едно значение за преобръщане, но тук дадох само няколко от конотациите на тези думи. Подобно на повечето примитивни речници всяка дума е първостепенен символ и изпълнява дузина или сто функции на комуникация в инстинктивната диалектика, чрез която хипстърът възприема своя опит, тази диалектика на моментните диференциации на съществуването, в която човек вечно се движи напред към повече или се оттегля към по-малко.
V
Невъзможно е да се измисли нова философия, докато не се създаде нов език, но за един нов популярен език (макар и да съдържа имплицитно нова философия) не е задължително да представя философията си открито. Тогава може да се запитаме какво наистина е уникално в жизнения възглед на Хипа, който издига своя сленг над мимолетните словесни капризи на бохемата или лумпенпролетариата.
Отговорът би бил в психопатичния елемент на Хипа, който почти не се интересува от разглеждането на човешката природа, или по-добре, от преценката на човешката природа от гледна точка на набор от стандарти, замислени априори за опита; стандарти, наследени от миналото. Тъй като Хипът разглежда всеки отговор като поставящ веднага нова алтернатива, нов въпрос, акцентът му е върху сложността, а не върху простотата (такава сложност, че езикът му без осветлението на гласа и артикулацията на лицето и тялото си остава безнадеждно некомуникативен). Като се има предвид акцентът върху сложността, Хипът се отказва от всякаква конвенционална морална отговорност, защото твърди, че резултатът от нашите действия е непредвидим и затова не можем да знаем дали правим добро или лошо, дори не можем да знаем (в Джойсовия смисъл на доброто и лошото) непредвидимото, и затова не можем да знаем дали правим добро или лошо, не можем да сме сигурни, че сме им дали енергия, и наистина, ако можехме, пак нямаше да имаме представа какво в крайна сметка [хората] ще направят с нея.
Следователно хората не се разглеждат като добри или лоши (това, че са добри и лоши, се приема за даденост), а по-скоро всеки човек се разглежда като съвкупност от възможности, някои от които са по-възможни от други (възгледът за характера, заложен в Хип), а някои хора се смятат за по-способни от други да достигнат повече възможности в себе си за по-малко време, при условие, че конкретният характер може да се разгърне в подходящия момент. И тук се появява смисълът на контекста, който отличава Хип от квадратния възглед за характера. Хипът вижда контекста като общо взето доминиращ над човека, доминиращ над него, защото характерът му е по-малко значим от контекста, в който трябва да функционира. Тъй като е да рчем пет пъти по-трудоемко за енергията на човека да извърши дори несъществено действие в неблагоприятен контекст, отколкото в благоприятен, то човекът е не само характерът си, но и контекстът, тъй като успехът или неуспехът на едно действие в даден контекст реагира на характера и следователно влияе на това какъв ще бъде характерът в следващия контекст. Това, което доминира както над характера, така и над контекста, е наличната енергия в момента на интензивния контекст.
По този начин характерът, разглеждан като постоянно амбивалентен и динамичен, влиза в абсолютна относителност, в която няма други истини освен изолираните истини на това, което всеки наблюдател чувства във всеки момент от своето съществуване. Ако направим една може би неоправдана метафизична екстраполация, все едно Вселената, която обикновено е съществувала концептуално като Факт (дори ако Фактът е бил Богът на Бъркли) – но като факт, който целта на цялата наука и философия е била да разкрие – вместо това да се превърне в променяща се реалност, чиито закони се преработват във всеки един момент от всичко живо, но най-вече човекът, човекът, издигнат на неосредновековен връх, където истината не е това, което човек е почувствал вчера, или това, което очаква да почувства утре, а по-скоро е нито повече, нито по-малко от това, което човек чувства във всеки един момент в непрестанната кулминация на настоящето.
Това, което следва, е раздялата на човека от неговите ценности, освобождаването на Аз-а от Супер-Его-то на обществото. Единственият морал на Хипа (но, разбира се, той е постоянно присъстващ морал) е да правиш това, което чувстваш, винаги и навсякъде, където това е възможно, и – така започва войната между Хипа и Квадрата – да се включиш в една първична битка: да отвориш границите на възможното за себе си, само за себе си, защото това е твоята потребност. И все пак, разширявайки арената на възможното, човек я разширява реципрочно и за другите, така че нихилистичното изпълнение на желанието на всеки човек съдържа своята антитеза на човешкото сътрудничество.
Ако етиката се свежда до „Познай себе си и бъди себе си“, то това, което я прави радикално различна от Сократовата умереност с нейното строго консервативно уважение към опита на миналото, е, че етиката на Хипа е неумерена, детинска в своето преклонение пред настоящето (и наистина да уважаваш миналото означава, че трябва да уважаваш и такива грозни последици от миналото като колективните убийства на държавата). Именно това преклонение пред настоящето съдържа утвърждаването на Хипа, защото неговата крайна логика надхвърля дори незабравимото решение на маркиз дьо Сад за секса, частната собственост и семейството, според което всички мъже и жени имат абсолютни, но временни права върху телата на всички други мъже и жени – нихилизмът на Хипа предлага като крайна тенденция да се премахнат всички социални ограничения и категории, а утвърждаването, което се съдържа в предложението, е, че тогава човекът ще се окаже по-скоро творчески, отколкото убийствен, и така няма да се самоунищожи. Точно това отличава Хипа от авторитарните философии, които днес се обръщат към консервативния и либералния темперамент – нещото, което измъчва [хората от] средата на ХХ век, е, че вярата в човека е загубена, а призивът на властта е, че тя ще ни ограничи от самите нас. Хипът, който ще ни върне към самите нас, независимо от цената на индивидуалното насилие, е утвърждаването на варварина, тъй като е необходима примитивна страст към човешката природа, за да може да се вярва, че индивидуалните актове на насилие винаги са за предпочитане пред колективното насилие на държавата; необходима е буквална вяра в творческите възможности на човешкото същество, за да се разглеждат актовете на насилие като катарзис, който подготвя растежа.
Друг е въпросът дали желанието на хипстърите за абсолютна сексуална свобода съдържа някаква истински радикална концепция за един различен свят и дали е възможно, тъй като хипстърът живее с омразата си, много от тях да са материал за елит от щурмоваци, готови да последват първия истински магнетичен лидер, чийто възглед за масовото убийство е формулиран на език, който достига до емоциите им. Но като се има предвид отчаянието на състоянието му на психически изгнаник, хипстърът е еднакво подходящ кандидат за най-реакционното и най-радикалното движение, така че е също толкова възможно много хипстъри да стигнат – ако кризата се задълбочи – до радикално разбиране на ужаса на обществото. Защото дори и ако радикалът е получил своето некомуникативно несъгласие, то се потвърждава в опита му именно от фрустрацията, и горчивите години, които са коствали идеите му, то пък сексуалният авантюрист, отклонен от целта си чрез непримиримата враждебност на едно общество, създадено да отрича и сексуалния радикал, може все пак да стигне до също толкова горчиво разбиране на бавната безмилостна безчовечност на консервативната власт, която го контролира отвън и отвътре. И бидейки така контролиран, отричан и изнуряван в изчерпването на конформизма, хипстърът наистина може да разбере, че неговото състояние не е нищо повече от преувеличение на човешкото състояние и че ако той иска да бъде свободен, то всеки трябва да бъде свободен. Да, и това е възможно, защото сърцевината на хипарството е акцентът му върху смелостта в момент на криза и е приятно да се мисли, че смелостта съдържа в себе си (като обяснение на съществуването си) някакъв проблясък на необходимостта животът да стане нещо повече от това, което е бил.
Очевидно е, че не е много възможно да се спекулира с бъдещето на хипстъра. Някои възможности обаче трябва да са очевидни, а най-главната е, че органичното развитие на хипстърството зависи от това дали негърът ще се превърне в доминираща сила в американския живот. Тъй като негърът знае повече за грозотата и опасността на живота от белия, то вероятно е, че ако негърът успее да извоюва своето равенство, той ще притежава потенциално превъзходство, превъзходство, от което толкова се страхува, че самият страх се е превърнал в подземна драма на вътрешната политика. Като всички консервативни политически страхове и този е страх от непредвидими последици, тъй като равенството на негрите ще доведе до дълбоки промени в психологията, сексуалността и моралното въображение на всеки жив бял.
С тази възможна поява на негрите Хипът може да избухне като психически въоръжен бунт, чийто сексуален импулс може да се отрази на антисексуалната основа на всяка организирана власт в Америка и да предизвика такива вражди, антипатии и нови конфликти на интереси, че подлото празно лицемерие на масовия конформизъм вече няма да работи. Тогава вместо времето на конформизма вероятно ще настъпи време на насилие, нова истерия, объркване и бунт. В това време, ако либералът се окаже реалист в убеждението си, че в американския живот има мирно място за всяка тенденция, то хипстърът ще завърши, като бъде погълнат като колоритна фигура в пейзажа. Но ако това не е реалност и икономическите, социалните, психологическите и накрая моралните кризи, съпътстващи възхода на негрите, се окажат непосилни, то ще дойде време, в което всички политически ориентири ще изчезнат и милиони либерали ще бъдат изправени пред политически дилеми, които досега са успявали да избегнат, както и пред един възглед за човешката природа, който не искат да приемат. Ако вземем за пример десегрегацията на училищата в Юга, твърде вероятно е реакционерът да вижда реалността по-добре от либерала, когато твърди, че по-дълбокият проблем не е десегрегацията, а смесването на половете. (Като радикал аз, разбира се, съм обърнат в противоположна посока от Белите граждански съвети – очевидно вярвам, че е абсолютно човешко право на негрите да се чифтосват с бели, и чифтосвания несъмнено ще има, защото ще се намерят негърски гимназисти, достатъчно смели да рискуват живота си). Но за средностатистическия либерал, чийто ум е притъпен от комитетските приказки на професионалните либерали, смесването на половете не е проблем, защото му е казано, че негрите не го желаят. Така че, когато се стигне до него, мисегенацията [смесените черно-бели бракове] ще бъде ужас, сравним може би с дерайлирането на американските комунисти, когато се срутиха иконите на Сталин. Средностатистическият американски комунист се придържаше към мита за Сталин по причини, които имаха малко общо с политическите доказателства и всичко, свързано с психическите му нужди. В този смисъл за либерала е също толкова психическа необходимост да вярва, че негрите и дори реакционните бели от Юга в крайна сметка са хора като него, способни да станат и добри либерали, ако само до тях достигне добрият либерален разум. Това, което либералът не може да признае, е омразата под кожата на едно общество, което е толкова несправедливо, че количеството колективно насилие, скрито в хората, не може да бъде овладяно, а следователно, ако човек иска по-добър свят, е добре да затаи дъх, защото на първо място със сигурност ще дойде по-лош свят, а дилемата може би е следната: при наличието на такава омраза тя трябва или да се излее нихилистично, или да се превърне в студените убийствени ликвидации, осъществявани от тоталитарната държава.
VI
Независимо от ужасите си, ХХ век е изключително вълнуващ, тъй като тенденцията му е да сведе целия живот до крайните му алтернативи. Човек може да се чуди дали последната от всички войни ще бъде между черните и белите, или между жените и мъжете, или между красивите и грозните, грабителите и мениджърите, или бунтовниците и регулаторите. Което, разбира се, пренася спекулациите отвъд точката, в която спекулациите все още са сериозни, и все пак отчаянието от монотонността и мрачността на бъдещето са се вкоренили до такава степен в радикалния нрав, че има опасност радикалът да абдикира от всякакво въображение. Това, което човек чувства, е импулсът за неговите творчески усилия, и ако чуждият, но все пак страстен инстинкт за смисъла на живота е дошъл толкова неочаквано от едно почти неграмотно племе, то той идва от най-силните условия на експлоатация, жестокост, насилие, разочарование и похот, и въпреки това е успял като инстинкт да запази живота на този измъчен народ, тогава може би е възможно негърът да държи нещо повече от опашката на пословичния слон на истината, отколкото радикалът. И ако това е така, радикалният хуманист би могъл да направи сериозно да се замисли върху този феномен. Защото, ако отново настъпи време за революция, ще има съществена разлика, ако някой вече е начертал неомарксистко предсказание, целящо да разбере всяка верига и процес на обществото от указа до целувката като комуникации на човешката енергия – предсказание, способно да преведе икономическите отношения на човека в неговите психологически отношения и после обратно, при което производствените отношения обхващат и сексуалните му такива, докато кризите на капитализма през ХХ век не бъдат разбрани като несъзнателни адаптации на обществото, за да разреши икономическия си дисбаланс за сметка на нов масов психологически дисбаланс.
Почти не е възможно да си представим произведение, в което е ангажирана драмата на човешката енергия, както и някаква теория за нейните социални течения и разпилявания, за нейните затвори, изражения и трагични загуби, е вписана в някакъв гигантски синтез на човешкото действие, в който съвкупността от марксистката мисъл и особено епичното величие на Капиталът […] би намерило своето място в един още по-божествен възглед за човешката справедливост и несправедливост, в едно по-мъчително виждане за онези интимни и институционални процеси, които водят до нашите творения и катастрофи, до нашето израстване, изтощение и бунт.
[1] За по-обширно обяснение на произхода и значението на думите „хип“ и „хипстър“ виж Каква е историята на думата „хип“?, „Либерален преглед“, 10.03.2022. Бел. пр.
[2] „Zoot Suit“ е костюм с подплатени рамене и плътно прилепнали панталони, носен през 1930-те и 40-те години в САЩ, особено от афроамериканци, мексиканци, пуерториканци, италиано- и филипино-американци.
[3] За да се разбере това твърдение е необходимо да се знае, че Мейлър разглежда повечето американци от своето поколение като конвенционални, обикновени психопати, но малцина избрани представляват развитието на „антитетичния психопат“, който извлича от състоянието си една радикална визия за вселената.
[4] Тоест последователите на Вилхелм Райх – австрийски лекар и психоаналитик, член на второто поколение аналитици след Зигмунд Фройд.
[5] Хуан Понсе де Леон (1474-1521) е испански изследовател и конкистадор, известен с това, че e ръководил първата официална европейска експедиция до Флорида и служил като първи губернатор на Пуерто Рико.