Част 16: „Възродителният процес“ (1960-1989): вътрешното насилие като последна форма на националния проект

ПОСТУЛАТИ

• След 1945 националният проект губи външния си хоризонт.
  
  
• Това не е отказ от проекта. Това е пренасочване навътре.
  
  
• Територията вече не може да бъде поправяна. Населението може.
  
  
• Границата се премества от картата към името. Демографията заменя геополитиката.
  
  
• Различието престава да бъде факт и става проблем.
  
  
• Комунизмът не създава тази логика. Комунистическата държава само ѝ дава инструментите.
  
  
• Науката не води процеса. Тя го оправдава след факта.
  
  
• Смяната на имената е символният център на насилието.
  
  
• „Възродителният процес“ не е отклонение. Той е последният опит за насилствено довършване на невъзможното.
  
  

⸻ ❦ ⸻

Това е решаващият факт.

Войната е загубена. Границите са фиксирани. Териториалната ревизия е изключена. Външната експанзия вече не е политически инструмент, а историческа невъзможност.

Но невъзможността не означава преодоляване на етнонационалистическата логика. Тя не изчезва, а само губи старото си поле за действие. Държавата вече не може да „поправя“ картата. Не може да премества граници. Не може да завършва проекта чрез война.

И тогава погледът се обръща навътре. Това е голямата трансформация.

Територията престава да бъде основният обект на националната политика. На нейно място идва „населението“. Ако границите не могат да бъдат променени, може да бъде променяно онова, което се намира вътре в тях. Ако картата не може да бъде довършена, може да бъде довършвана идентичността.

Тук започва логиката, която ще стигне до „Възродителния процес“.

Не внезапно. Не случайно. Не като късен каприз на един умиращ режим. А като дълъг преход от външна експанзия към вътрешно подреждане.

До 1945 националното насилие е насочено навън. То говори за граници, договори, армии, Македония, Беломорие, историческа несправедливост. След 1945 същата логика остава без външен изход. И тогава тя започва да търси нов обект.

И го намира. В имена. В език. В религия. В памет. В произход. В семейна принадлежност.

Всичко, което маркира различие, постепенно се превръща в проблем за решаване.

Това е същността на вътрешното национално насилие. То не напада чужда територия. То напада правото на различие вътре в собствената държава.

Затова „Възродителният процес“ не може да бъде обяснен просто с комунизма.

Това е удобното обяснение. И затова то е толкова слабо.

Комунистическият режим не създава българската национална невроза. Той я наследява. Наследява страха от непълнота, подозрението към различието, желанието за хомогенност, фантазията за национална цялост. Тези неща не са продукт на марксизма-ленинизма. Те идват от много по-дълбока, по-ранна история.

Но комунистическата държава прави нещо друго. Тя дава на тази логика инструменти, с каквито никоя предишна българска държава не е разполагала.

Централизирана администрация. Подчинена наука. Репресивен апарат. Липса на публичен контрол. Плановост. Регистри. Служби. Полиция. Училище.

Комунизмът не измисля съдържанието на насилието. Той му дава мащаб. Точно тук демографията заменя геополитиката.

След като територията вече не може да бъде „върната“, населението започва да се мисли като последното поле за корекция. Раждаемостта, имената, езикът, религията и културната памет се превръщат в новата карта. Само че тази карта вече не е географска.

Тя е човешка.

Различието престава да бъде социален факт. То става статистическа тревога. А после – административен проблем. А после – политическа задача.

Така се ражда формулата на вътрешното довършване. България вече не може да стане по-голяма. Затова трябва да стане по-еднаква.

Това е ядрото.

И тук науката влиза в ролята си. Не като начало на процеса. Тя идва като послушна прислужница, чиято роля е да оправдава процеса – след факта.

Историографията, етнологията и антропологията не откриват „истината“, която държавата после следва. Точно обратно. Държавата първо формулира целта, а после науката доставя езика, с който насилието може да бъде представено като възстановяване.

„Няма турци.“ „Има заблудени българи.“ „Има насилствено потурчени.“ „Има връщане към истински произход.“

Това не е знание. Това е инструмент.

Науката не описва сложността. Тя я редуцира. Не защитава реалността. Подменя я. Не пита как хората разбират себе си. Обяснява им какви са „всъщност“.

Това е епистемично насилие.

Но символният център на целия процес е смяната на имената. Името не е технически детайл. Не е административен знак. Не е формуляр.

Името е възел от биография, памет, семейство, произход и принадлежност. Когато държавата сменя името ти, тя не поправя регистър. Тя влиза в самата структура на личността.

Това е причината насилието да е толкова дълбоко. То не казва само: ще се подчиняваш. То казва: от днес нататък ти ще бъдеш някой друг.

Тук държавата прекрачва границата между управление и производство на идентичност. Тя вече не иска само лоялност. Иска вътрешно пренаписване.

И точно там се проваля.

Защото идентичността не се произвежда с указ. Не се унищожава с протокол. Не се сменя с печат.

Имената продължават да живеят в семейството. В паметта. В частния език. В отказа. В онова, което държавата не може да контролира напълно.

Колкото по-дълбоко прониква насилието, толкова по-ясно показва собствената си граница.

Това важи за целия „Възродителен процес“.

Той е замислен като окончателно решение. Като стабилизация. Като вътрешно довършване на нацията. Но резултатът е обратният.

Идентичностите не изчезват. Втвърдяват се. Лоялността не се засилва. Разрушава се. Стабилността не нараства. Разпада се. Държавата не решава проблема. Произвежда рана.

Това не е грешка в изпълнението. Това е провал на самата идея.

„Възродителният процес“ се проваля, защото се опитва да реши въпрос на принадлежност чрез насилие. А насилието не произвежда принадлежност. То произвежда страх, памет и отказ.

Затова този процес е толкова важен за разбирането на новата българска история.

Той е последната форма на стария национален проект.

След войните. След катастрофите. След териториалните провали. След затварянето на външния хоризонт. Остава само вътрешното довършване.

И тогава държавата се обръща срещу собственото си население.

Това е финалната точка.

Не национално обединение. Не историческо възстановяване. Не „възраждане“. А насилствено завършване на невъзможното.

Именно там се ражда срамът. Не защото процесът е бил прекален. А защото е бил логичен.

И защото тази логика е наша.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.