От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2010 07 farmers market box

 

Храната се превръща в нещо видимо


Тази фраза може и да звучи странно по отношение на нещо, с което хората се занимават поне по три пъти на ден, но храната в Америка винаги е била повече или по-малко нещо невидимо – говорейки политически. Или поне така беше доскоро. До началото на 1970-те години, когато особено високата инфлация на цените на храната и множество книги, критикуващи индустриализираното земеделие, заплашваха да изпратят тази тема на върха на националния дневен ред, на американците не беше се налагало да мислят особено много за това откъде идва храната им, или какво причинява тя на планетата, техните тела и тяхното общество.

За повечето хора това е състояние на благодат. Американците харчат за храна по-малък процент от доходите си от всички други народи – по-малко от десет процента – и по-малка част от времето си в нейното приготвяне: само по 31 минути средно на ден, включително и почистването след това. Супермаркетите пращят от продукти, докарани от всички кътчета на планетата, един постоянен поток от нови хранителни продукти задръства рафтовете (17 000 нови такива всяка година), а в хладилните витрини човек открива „заместители на домашното ядене“ във всички мислими етнически варианти – неща, които не изискват от вас нищо повече от това да отворите пакета и да изчакате, докато микровълновата печка издрънка. Разглеждана на фона на дългия период от човешка история, в който доставянето на храна е доминирало не само ежедневието, но и икономическия и политически живот, липсата на грижи около храната, на която се радваме ние, изглежда почти като сбъдната мечта.

Мечтата, че вековният „проблем с храната“ е бил решен за повечето американци, е поддържана благодарение на огромното нарастване на производителността в американското селско стопанство след войната, станало възможно поради евтините изкопаеми горива (основна съставна част както при химическите торове, така и при пестицидите) и на промените в селскостопанската политика. Приканен от президента Никсън да се опита да намали цените на храната след като те са достигнали най-високите си стойности в началото на 1970-те, секретарят по селското стопанство Ърл Бътц променя правителствената политика към фермерите, измествайки нейния исторически фокус от поддържане на стабилни цени на селскостопанските продукти към увеличаване на всяка цена на добивите от само няколко подбрани селскостопански култури (преди всичко царевица и соя).

Политиката за достигане на ниски цени на храната проработва почти прекалено добре: цените на добивите падат рязко, принуждавайки фермерите да произвеждат все повече и повече, просто за да могат да покриват разходите си. Това води до огромна депресия във фермерския пояс[1] през 1980-те години, последвана от брутална вълна на уедряване. Най-важното в случая е, че цените на храните спадат, или поне цените на онези храни, които могат да бъдат произведени от царевица и соя: обработените храни, подсладени напитки и месо от добитък за угояване. (Цените на пресните продукти се увеличават от 1980-те години насам). На Вашингтон се удава да елиминира храната като политически въпрос – една цел, важна за повечето правителства поне от времето на Френската революция насам.

Но макар че евтината храна е добра политика, в края на краищата се оказва, че тя е свързана със значителни скрити разходи – в областите на околната среда, здравеопазването, дори на самата култура – и тъй като през последните години стана невъзможно те да бъдат повече игнорирани, храната отново се завръща в центъра на публичното внимание. Започвайки в късните 1980 години, цяла серия от скандали, свързани с качеството на храната, отвориха очите на хората за начините, по които тяхната храна се произвежда, като всеки от тях отдръпваше малко по-широко завесата, прикриваща една система за производство на храна, променена до неузнаваемост. Когато през 1986 в Англия се появи така наречената болест на лудите крави, американците научиха, че кравите, които инак са тревопасни, са били редовно хранени с телата на други говеда; тази практика поддържа ниски цените на месото, но с риск да се предизвика една отвратителна болест, унищожаваща мозъка.

Смъртта на четири деца от щата Уошингтън през 1993, които бяха яли готови хамбургери, беше свързана с наличието на E.coli 0157:H7 – един мутирал щам на обикновени стомашни бактерии, за пръв път открити при говеда за угояване през 1982. Оттогава насам, повтарящите се появи на болести, предизвикани от храна, заразена с нови, устойчиви на антибиотици щамове от бактерии, хвърлиха обилна светлина върху късогледата практика на постоянно подаване на антибиотици на угоявания добитък, не за да бъдат лекувани болести, а просто за да се ускори растежа на животните и за се позволи на добитъка да устоява на нечистите и изключително стресови условия, при които той се отглежда в наши дни.

В светлината на тези скандали се появи цяла една поредица от книги, статии и филми, разглеждащи последиците от индустриалното производство на храни. Започвайки с неочаквания бестселър на Ерик Шлосер от 2001, Нацията на бързата храна и Политиката на храните на Марион Нестле през следващата година, журналистиката от последното десетилетие успя да направи ясни и разбираеми за всички връзките между методите на индустриалното производство на храни, селскостопанската политика, болестите, причинявани от храните, западането на съвместното семейно хранене като институция и – особено важно – повсеместното спадане на доходите, започнало през 1970-те години.

Освен това, че изтеглиха жените в работната сила, спадащите заплати направиха бързата храна както евтина за произвеждане, така и добре дошла, ако не и неизбежна, опция за обеднелите и западащи семейства. Картината на хранителната икономика, представяна от Шлосер, прилича на една обърната с главата надолу версия на онази социална постройка, понякога обозначавана с името „Фордизъм“: вместо да плащат на работниците добре, така че да им позволят да си купуват колите, които произвеждат (както беше го правил Хенри Форд), компании като Уол-Март и Макдоналдс плащат на работниците си толкова зле, че те могат да си позволят единствено евтината, нискокачествена храна, която тези компании продават – създавайки по този начин една дяволска спирала, която тласка надолу както заплатите, така и качеството на храната. Пришествието на бързата храна (и на евтината храна изобщо) по принцип субвенционира спадането на семейните доходи в Америка.

Политиката на храната

Евтината храна се е превърнала в незаменима основа на модерната икономика. Но тя вече не е невидима, нито пък неоспорвана такава. Едно от най-интересните социални движения, което се появи през последните няколко години, е така нареченото „хранително движение“, или може би по-скоро „движения“, тъй като различните му разклонения засега се обединяват единствено от идеята, че индустриалното хранително производство се нуждае от реформи, тъй като неговата социална/на околната среда/на здравеопазването/на благополучието на животните/на гастрономията цена е прекалено висока.

Както се подсказва от този списък, критиците стигат до едни и същи изводи, изхождайки от множество и напълно различни изходни предпоставки. Сред множеството видове граждански активизъм, които могат да бъдат грубо обединени под тази рубрика, се подреждат: реформата на училищното хранене; кампанията за права и благоденствие на животните; кампанията против генетично модифицираните храни; възходът на движението за естествено и местно производство на храни; опитите за борба с наднорменото тегло и диабета; идеята за „хранителен суверенитет“ (принцип, според който на отделните нации трябва да бъде позволено сами да определят селскостопанските си политики, вместо да бъдат подчинени на режими за свободна търговия); законът за реформа на фермерството; регулацията за сигурност на храната; запазването на фермерските земи; студентите, организиращи се около въпроси на храната в техните кампуси; опитите за насърчаване на градското селско стопанство и осигуряването на здравословна храна за различните общности; правата на фермерските работници; ясното обозначаване на хранителните стойности по опаковките на продуктите; движението против замърсяването на местата за угояване на животни; накрая, различните опити за регулиране на хранителните съставки и маркетинга, особено на продуктите за деца.

За много хора от движението, най-важният проблем е този на околната среда: системата за производство на храна консумира повече изкопаеми горива, отколкото може да се очаква да бъдат произвеждани в бъдеще (около една пета от консумацията на такава енергия в Америка) и изпуска в атмосферата по-голямо количество парникови газове, отколкото можем да си позволим. Ще бъде много трудно, ако не и невъзможно, да се реши проблема с промяната на климата, без да се реформира хранителната система.

Но може би най-ясните аргументи на членовете на хранителното движение са онези, засягащи факта, че американските обработени храни, с тяхното високо съдържание на мазнини и захари, са виновни на първо място за епидемията от хронични заболявания, която заплашва да доведе до банкрут системата на здравеопазване. Смята се, че около три четвърти от разходите по здравеопазване в САЩ отиват за лечението на хронични заболявания, повечето от които са свързани с начините на хранене: сърдечносъдовите заболявания, мозъчните удари, диабетът от тип 2 и поне една трета от раковите заболявания. Кризата на здравеопазването вероятно не може да бъде разрешена, без да бъдат решени проблемите на американското хранене, а това хранене е директна (ако и не съзнателно търсена) последица от начините, по които са организирани селскостопанските и хранителните индустрии в страната.

Отвъд баркодовете

Погрешно е обаче да се смята, че хранителното движение се отнася само и единствено до опити за законови промени. Онова, което привлича особено много (и преди всичко млади) хора към него, е че то се стреми към една много по-малко конвенционална политика – една политика, при която става дума не само за храната. Хранителното движение е нещо, при което става дума за общност, идентичност, удоволствие и – преди всичко – за измъкване на нови социални и икономически пространства от влиянието на големите корпорации от една страна и на правителството – от друга.

Всичко това може да се забележи много просто ако човек отиде на някой фермерски пазар. Фермерските пазари процъфтяват – днес те са повече от пет хиляди – и по тях става дума за много повече неща, отколкото за проста размяна на храна срещу пари. Някои хора събират подписи за петиции. Други правят музикални концерти. Децата са навсякъде, те опитват прясната храна, разговарят с фермерите. Приятели и познати идват тук, за да пият по чаша бира и да си побъбрят. Един социолог е пресметнал, че хората разговарят десет пъти повече по фермерските пазари, отколкото го правят в супермаркета. Като място за общуване и обмен фермерските пазари предлагат една забележително богата и привлекателна среда. В много градове и градчета, фермерските пазари са поели функцията на оживения нов градски площад.

Казано по друг начин, хранителното движение се опитва да насърчава нови форми на гражданското общество. Но вместо да предлага това пространство като противотежест на една прекалено доминираща държава (както се прави обикновено), това движение е насочено против доминацията на корпорациите и тяхната склонност да се вмъкват във всеки аспект на нашите животи, от който могат да спечелят нещо. Както пише Уендъл Бери, корпорациите ще отглеждат, доставят и готвят храната ви и – също като майка ви – ще ви молят да си я изядете. Това, че те не предлагат да ви я наливат в устата вероятно се дължи единствено на факта, че все още не са открити печеливши варианти на тази дейност.

Част от критиката на движението по отношение на индустриално произведените храни е, че с възхода на бързата храна и западането на ежедневното готвене, те са навредили на семейния живот и застрашили общността, подкопавайки институцията на семейното хранене. Самотното ядене, колкото и странно да звучи това, подкопава някои от обноските, на които се основава нашата култура.

Това е тезата, защищавана от политоложката Джанет Фламанг в една предизвикателна нова книга, наречена Вкусът към цивилизацията: Храна, политика и гражданско общество. „От бързата храна произтичат значителни социални и политически разходи“, пише тя. „Лапането и плюскането вместо съвместното бавно ядене, гледането на телевизия вместо воденето на разговори“ – 40 процента от американците гледат телевизия по време на ядене – „разглеждането на храната като гориво вместо като на начин на живот, отхвърлянето на семейните рецепти и начини на хранене, отхвърлянето на идеята, че храненето има социални и политически последици“ – всичко това си има своята цена. Културните противоречия на капитализма – неговата тенденция да подкопава стабилните социални форми, на които се основава – са ясно доловими на съвременната американска маса за ядене.

В едно предизвикателство към феминизма от втората вълна, който приканваше жените да напуснат кухнята, Фламанг твърди, че чрез пренебрегването на „работата около храната“ – всичко, което е свързано с храненето на семейната маса – ние без да искаме сме навредили на една от люлките на демокрацията: семейното ядене. Именно на „временната демокрация на масата“ децата учат уменията на разговора и придобиват навиците на цивилизоваността – споделяне, изслушване, последователно говорене, разбиране на различия, спорене без взаимни обиди – и именно тези навици се губят, когато ние се храним сами и набързо. „Учтивостта не е нужна, когато човек е сам.“

Тези дебати при всички случаи си струват усилията, тъй като те вземат въпросите, свързани с храната и изхранването много по-сериозно, отколкото сме го правили досега. Фламанг предполага, че невидимостта на тези въпроси до голяма степен се е дължала на идентификацията на въпросите около храната с жените и с това, че „храната се възприема чрез сетивата на докосване, мирис и вкус“, които, както тя посочва, се намират на ниско ниво в йерархията на сетивата, за разлика например от зрението и слуха, за които обикновено се смята, че по-скоро допринасят за получаването на познание. В повечето философии, религии и литератури, храната се асоциира с тялото, животинското, женското и апетита – неща, които цивилизованите хора винаги са се опитвали да преодолеят с помощта на разума и познанието.

И то за наша собствена беда. Но храната вече не е нещо невидимо и, в светлината на огромните разходи, които ние си причиняваме с нейното игнориране, тя вероятно ще започне да ангажира много по-силно нашето внимание в бъдещето – като хора, които се хранят, като родители и като граждани. Въпрос само на време е политиците да схванат мощта на проблемите, свързани с храната – защото, освен че е нещо изключително наложително, в един много ясен смисъл тя е и нещо първично-политическо. Кажете ми, къде изобщо започва политиката, ако не в онзи съдбовен момент, в който мама или татко протягат лъжичка с храна до устата на бебето, което упорито стиска устнички и за пръв път в живота си се опитва да утвърди своето право на независимост и собствено мнение?


Източник


[1] Щатите от американския среден запад, известни с добрата си селскостопанска продукция. Бел .пр.

 

 

Майкъл Полан е професор по журналистика в университета Бъркли, Калифорния, и автор на множество популярни изследвания в областта на храненето, най-известни сред които са книги като The Omnivore’s Dilemma, In Defense of Food и др.

Pin It

Прочетете още...